Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (3)

3.

Отидох до вратата и се ослушах — нито един подозрителен звук, който да подскаже, че изстрелът е пробудил нечие любопитство. Явно в къщата нямаше никой.

Не беше чудно.

Обърнах карга по гръб, отворих мозъчната му кутия и извадих записът с програмата.

В Центъра отдавна бяха забелязали, че става нещо необичайно в Старата Ера, но и самият Главен Координатор не е подозирал за сблъсък между агентите от Третата и Втората Ера. Записът можеше да се окаже ключът, от който така се нуждаеше отделът по планиране в Пекс-Центъра.

Сега трябваше да изпълня професионалните си задължения. Потиснах обзелото ме желание да захвърля всичко и да избягам, и се захванах за работа.

Лентата беше почти превъртяна, което означаваше, че мисията на карга е била към края си. Пъхнах я във вътрешния джоб на сакото си и пребърках джобовете на робота — нямаше нищо. След това го съблякох и потърсих фабричния му номер. Намерих го на лявата му пета.

Огледът на стаята ми отне двайсет минути. В една от незапалените лампи намерих апарат за четене на мисли, насочен към моя стол. Каргът доста се е потрудил да измъкне всичко от мен, преди да се избави от трупа ми. Исках да запомня всяка подробност и за това се повъртях още няколко минути, проверявайки вече провереното. Ходът на събитията малко или много съответстваше на плана, разработен в Пекс-Центъра — да примамя карга на някое усамотено място и да го обезвредя. Операцията беше приключена. Време е да се върна, да направя отчет и да продължа работата по преустройството на света. Отидох до робота, натиснах копчето за самоунищожение, изгасих лампата и излязох от стаята.

Когато се озовах на улицата, край мен профуча огромна черна кола. Колкото и да е странно, не се чу изстрел. Бях разочарован. Но, по дяволите, нали си свърших работата. Тук прекарах доста приятно, както и във всяко друго време. Задачата ми по нищо не се отличаваше от предишните. Спомних си за Лайза, която чакаше да се върна в малката ни къща. Бяхме я наели преди шест седмици, след първите дни на медения ни месец на Ниагара. Тя сигурно вече се безпокои, притопля вечерята и се пита защо не се връщам.

„Забрави — казах си аз. — Както винаги, ще пъхнеш главата си под мислефона и всичко ще се изтрие. На душата ти ще е тъжно, но ти няма да знаеш точно защо. Такава ти е професията“.

Взех локатора, уточних на кое място и в кое време се намирам и се отправих на изток, надолу по склона. Играта ни с карга на котка и мишка обхващаше няколко квадратни мили от град Бъфало, щата Ню Йорк, а по функционално време бе 1936 година. Анализирах различните си придвижвания и определих, че се намирам приблизително на миля и половина от мястото за прибиране, горе-долу половин час пеша. Забраних си да мисля и взех разстоянието за двайсет минути. Приближавах малък парк, когато датчикът показа, че съм навлязъл в зоната, от която мога да се прехвърля в моята темпорална станция. Пътеката криволичеше покрай хвойнови храсти. Скрих се в най-гъстите — за всеки случай, ако някой ме следи — и набрах кода за повикване, притискайки език към фалшивия зъб в долната си челюст. Измина секунда преди да почувствам, че полето за пренасяне ме обвива. Последва безшумен темпорален взрив и краката ми се отделиха от земята…

Примигнах от ослепителното слънце, което заливаше със сиянието си Брега на Динозаврите.