Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (27)

27.

Стоях на полегат склон, над който бе надвиснало мрачно, сиво небе. Около мен имаше само трева, черен мъх и голи обветрени скали. В далечината пасеше стадо мръсносиви овце, а на преден план шумна тълпа линчуваше някаква вещица.

Бяха се събрали около петдесетина грубовати, възбудени селяни, облечени в пъстри дрехи от груба тъкан. Повечето носеха цепеници или вериги, други бяха увесили бичове, излъскани от дълга употреба, но лицата на всички изразяваха невинна жестокост. Бяха обърнати към Мелия, заемаща централното място с вързани на гърба ръце.

Беше облечена в сиви, ръчнотъкани вехти дрехи. Вятърът повдигаше дългата й пола и развяваше медночервените й коси по раменете като бойно знаме. Някой хвърли камък и я уцели по лицето. Тя се олюля, но устоя, изправи се и без да обръща внимание на тънката струйка кръв по бузата, огледа тълпата с презрителен поглед. Очаквах радостна, доброжелателна усмивка, когато ме види, но бързо се разочаровах. Тя ме погледна право в очите и бързо отмести поглед.

В този момент широкоплещест мъжага протегна дебелата си ръка и я хвана за рамото. Аз разблъсках хората около мен, добрах се до него и го ритнах в коляното. Той зави от болка, огледа се бързо и подскачайки на един крак изложи големия си червен нос за удар. Забих му един десен прав и с удоволствие забелязах как носа му се поду, а последвалият удар с лявата ръка го просна на земята. Някой изрева, но аз се завъртях на пети и го уцелих с лакът право в челюстта. Мъжът отлетя на няколко крачки и тежко рухна на земята, плюейки кръв и парчета зъби.

— Ти си глупак, безмозъчен глупак! — извика Мелия, но аз отсякох:

— Млъкни!

Останалите селяни вече бяха дошли на себе си от изненадата. Някои от по-съобразителните заподозряха, че е настъпил края на веселието, което никак не им хареса. Тълпата се втурна към мен като вълна от разярени уродливи лица, треперещи устни, развалени зъби, подути вежди, святкащи очи. Писна ми. Хвърлих се към тях и включих силовото поле. Нещо, което трябваше да направя още в самото начало. Настъпващите фигури замряха като вкопани.

Полето засегна и Мелия. Аз внимателно я освободих — при такива обстоятелства е много лесно да си счупиш костите. С мъка се спуснах по хълма и се озовах на кален междуселски път. Изправих я на крака и изключих полето. Тя се олюля и учудено ме погледна. В очите й не съзрях и капка признателност.

— Как… как направи това? — въздъхна тя.

— Много просто, скрити таланти. А сега ми кажи какво ги беше прихванало тия хора? Да не си направила уроки на някоя крава?

Изтрих от бузата й струйката кръв, но тя се отдръпна от докосването ми.

— Аз… аз наруших обичая. Те просто изпълняваха традиционното си наказание. С мен нищо нямаше да се случи. А сега, по твоя вина, всичко пропадна. Ти разруши всичко, което постигнах.

— Хей, да не би да работиш за един карг, на име Джейви?

Мелия се разтревожи, но възмутено поклати глава.

— Прав съм — уверих я аз. — Именно той те е измъкнал от темповакуума и те насадил на това място.

— Ти си луд! Аз сама излязох от стазиса с цел…

— Ясно, хипнотизирали са те. Работила си за него. Ама че подлец е този карг! Той те е променил в чест на своите създатели. Или някой друг преди него се е постарал…

— Глупости! — Мелия се възползва от паузата и внимателно ме погледна. Разбрах, че се готви да ми каже всичко, което се въртеше в главата й. — Онази старица за теб нямаше значение — добави тя с очарователна женска невинност.

— Старши агент Гейл? Права си, нямаше никакво значение. Тя знаеше…

— Ти я уби, за да спасиш себе си! Ти си страхливец! Жалък страхливец!

— Да, глупачето ми, но аз спасих само една от своите кожи. Докато ти имаш намерение да съхраниш цялата колекция.

— Какво?

— Знаеш какво. Ти оплакваш самата себе си. Тя — това си ти след петдесет години. И двамата го знаем. Възможно е тя също да го е знаела, но да се е преструвала. Тя е герой и прояви достатъчно съобразителност — слезе навреме от сцената.

— И ти й позволи.

— Аз не можех, а и не исках да я спирам. Интересно, ти ме ревнуваше от себе си в образа на Лайза, но разпалено защитаваш друга проява на безкрайната си многоликост. Тя е изживяла напразно дългия си живот и с нетърпение е очаквала случай да направи нещо добро. И това й се удаде.

Мелия едва не заби нокти в лицето ми. Аз й стиснах ръцете и кимнах към тълпата, която се спускаше по хълма.

— Публиката негодува. Трябва или да й върна парите, или да продължа спектакъла. Решавай. Ако искаш да те овалят гола в катран и пера на този силен вятър, то аз ще поднеса своите извинения и ще се оттегля.

— Ненавиждам те! Ти си груб, безжалостен циник! О, как съм се лъгала в теб!

— Да оставим преценките за после. Оставаш или тръгваш?

Мелия погледна към хълма и потрепери.

— Идвам — тихо каза тя, признавайки поражението си.

Аз включих интерфериращия екран, който ни правеше невидими.

— Дръж се по-близо до мен — предупредих я аз. — В каква посока е най-близкия град?

Тя ми показа. С бързи крачки се отправихме натам, като оставихме след себе си крещящата от изумление и разочарование тълпа.