Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (33)

35.

Ако проблемът не беше толкова примитивен, с лекота щях да го разреша. Екипировката ми съдържаше средства за защита и нападение при срещи с технически препятствия от каквато и да била сложност. Бих могъл да се разправя със свръхмозък, да отвърна на атаката на всяко енергийно оръжие, дори да се преборя с бронирани людоеди.

Но копаенето на яма беше нещо съвсем различно.

Очертах кръг от три метра в диаметър с център точно над целта. Отне ми цели две денонощия само да разчистя пространството. Когато свърших, окръжността се бе разширила до шест метра и аз бях готов да започна атаката. След като обиколих цялата пясъчна ивица, най-накрая открих камък, достатъчно голям за моя план. Търкалянето му беше изтощително. Ширината му бе цял метър и дори едно дете можеше да пресметне колко пъти трябваше да го повдигна и тласна — бум! — повдигна и тласна — бум! — преди да го изтъркалям до насипа. След това се напънах, вдигнах го и го ударих в земята. Той се удари в пясъка, заклати се леко и застина. Повторих това още един път, и още един път. На шестия удар камъкът се разтроши. Взех по-голямата половина и я хвърлих от върха на пясъчния насип.

В края на петия ден бях издълбал в центъра на кладенеца неравна вдлъбнатина, дълбока повече от половин метър.

Точно тогава огладнях. В тъмнозеленото море нямаше нито риба, нито водорасли, а самата вода представляваше наситен разтвор от двайсет и три елемента. Можех да пия на малки дози — в екипировката на всеки агент от Пекс-Центъра имаше специално устройство, което извличаше най-ценното от този концентрат. Не е много приятно, но пък само така можех да оживея.

Колкото повече се увеличаваше дълбочината, толкова повече нарастваше ефективността на ударите, за сметка на това толкова по-трудно ми бе да повдигам камъка и да изгребвам излишния пясък. Когато стигнах дълбочина два метра, ми се наложи да изкопая стъпала. Купчината пясък нарастваше, нивото се понижаваше. Два метра и половина, три, три и половина. Чак сега усетих по-твърд слой, но заради него напредвах със скоростта на костенурка. След това се натъкнах на смес от варовик и глина — лека за копаене, но много влажна. Оставаше само метър.

Един метър пясъчна глина, която трябваше да изнасям шепа по шепа, да се катеря с протегнати нагоре ръце по отвесната стена, да я изхвърлям и да се спускам отново. Скоро копаех под половин метър вода.

Близо метър вода. Кашата се просмукваше от всички страни, напълвайки дупката почти със същата скорост, с която аз я изгребвах. Но все пак приближавах целта. Поемайки глътки въздух се гмурках в течната глина и морските раковини и изведнъж почувствах, че това, което търсех, е съвсем наблизо. Още три гмуркания и го напипах. Стиснах го в юмрук и после го погледнах. Вероятността да го намеря здраво, беше съвсем малка.

Някога, в други времена, аз скочих от Брега на Динозаврите и се слях със собствената си линия на живота. Скокът завърши на палубата на обречен кораб. Успях точно навреме, за да поставя ранения „аз“ под куршума на карга. Изпадайки в безизходно положение, използвах аварийното задвижване на мъртвия за обратен скок на Брега на Динозаврите и паднах в една заблатена яма на мястото на бившата станция. Там падна и трупът. Калта веднага го засмука. Останките му погребаха пет метра варовик и един метър пясък. От трупа нищо не бе останало — нито токата на колана, нито гвоздей от обувката, нито парченце костица.

Но това беше оцеляло. Кубче с големина на орех от синтетичен материал, известно като етерниум или хронодеградатор. То притежаваше кристал за настройка, енергоблок и миниатюрен генератор на полето на прибора.

Измъкнах се от кладенеца и седнах до купчината камъни. Не бях на себе си от щастие. Погледнах с прощален взор старото слънце, пустия плаж, кладенеца, който изкопах с толкова труд. Жал ми беше да се разделям с тях…

Настроих в съзнанието си съответния код, притискайки кубчето в дланта си. Изведнъж полето се сви и ме запрати в бездънна шахта.