Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (34)

36.

Някой яростно ме разтърсваше за раменете. Опитах се да кажа нещо, но вместо това отворих очи.

Гледаше ме моето собствено лице.

В първия момент реших, че трупът се е измъкнал от цепнатината и е решил да ми отмъсти. След това забелязах по лицето му бръчки, а бузите му бяха хлътнали. Дрехите приличаха на моите, но по-чисти и му висяха като на закачалка. Под дясното око имаше синина, която не можах да свържа с нищо.

— Слушай внимателно — произнесе двойникът ми. — Нямам време да ти обяснявам кой съм аз и кой си ти. Аз — това съм ти, но с един скок напред. Направих пълен кръг — затворена верига. Няма никакъв изход, освен един. Той не ми харесва, но друга алтернатива няма. Последният път точно на това място водехме подобен разговор, но тогава аз току-що бях пристигнал, а нашият предшестващ двойник ме чакаше с предложение, което сега възнамерявам да направя на теб — той махна с ръка да не го прекъсвам. — Не се затормозявай да ми задаваш въпроси, които аз вече съм задавал. Бях много самоуверен, направих скок и отново се озовах тук. Сега идвам като представител на комитета по спасение.

— Мога ли малко да поспя? Всичко ме боли.

— Ами да, скокът не мина съвсем гладко. А сега ставай — каза без никакво съчувствие той.

Подпрях се на лакът и тръснах глава. Груба грешка. Зави ми се свят. Той ме изправи на крака и аз огледах командната секция на темпостанцията.

— Всичко е същото — потвърди той. — Отново в родния дом, или в неговото огледално отражение. Точно копие, само дето полето на темпоралния скок действа по затворена верига.

— Вече съм го виждал, не помниш ли?

— Разбира се, нали тогава скочи и пак се озова в задънена улица. Бори се храбро, измъкна се, но кръгът отново се затвори. Пак си тук.

— Опитвах се да го подмамя в капана, а той мислеше, че ме държи на мушка.

— Е, сега ние сме на ход, освен ако не решиш да се откажеш.

— Не съвсем.

— Мен… нас… ни управляваха като кукли на конци. Карга има нещо в резерва. Ти трябва да разбиеш цикъла.

Той извади от кутията пистолет и го протегна към мен.

— Вземи. Ще стреляш в главата — понечих да възразя, но протестът застина в гърлото ми. — Знам всичките ти аргументи — говореше бъдещият ми „аз“. — Самият аз ги използвах преди около седмица. Убийството е единственото изменение, което можем да направим.

— Ти си се побъркал — възразих аз, изпитвайки известна неловкост да разговарям със самия себе си. — Не съм самоубиец.

— Те разчитат именно на това и сметките им се оправдаха. Аз отказах да стрелям. — Лицето му се изкриви в саркастична усмивка, която ми беше до болка позната, и добави: — Ако се бях съгласил, щях да спася живота си.

Лицето му придоби ледено изражение.

— Ако имаше поне някаква надежда, щях да стрелям без да ми мигне окото.

— А защо не стреляш ти?

— Защото ти си в миналото. Твоята смърт няма да промени нищо, но като убиеш мен, ще нарушиш жизненото равновесие и така ще повлияеш на своето… нашето бъдеще.

— А ако предложа свой вариант?

Той кимна уморено.

— Давай.

— Да влезем в станционната кабина и да скочим заедно.

— Вече опитахме — кратко отвърна той.

— Ти скачаш, а аз ще чакам.

— Също.

— Тогава застреляй се сам!

— Няма смисъл.

— Този разговор вече сме го водили, така ли?

— Започваш да разбираш.

— А ако разнообразим отговорите?

— И това сме го правили. Изпробвали сме всичко. Имахме страшно много време — не знам колко точно, но достатъчно за щателна проверка на всички варианти в сценария. Те винаги завършваха по един и същи начин — ти скачаш, преминаваш през всичко и ставаш аз.

— Защо си толкова сигурен?

— Съседната стая е пълна с кости. Нашите кости — натърти той с едва забележима, но не весела усмивка.

— А по последния има и доста развалено месо. Усещаш ли миризмата в стаята? Идва оттам. И мен ме чака такъв край — гладна смърт… Решавай, и не забравяй, че държиш съдбата в свои ръце.

— Това е кошмар — промърморих аз. — Сигурно още сънувам.

— Буден си — възрази той и ми връчи пистолета. — Стреляй, докато не ми се е изчерпало търпението!

— Дай да поразсъждаваме трезво. Като те убия, какво ще се промени? Нищо! Двама са по-добре, отколкото един.

— Де да беше така! Разбери, че всеки ход е написан в сценария и единственият ни шанс е да го нарушиш.

— А ако скоча отново?

— Ще имаш прекрасната възможност да се полюбуваш на провала си.

— Да, но този път няма да преградя вратата на каютата.

— Все тая, пробвал съм вече.

— Имаш предвид… всичко? Ямата, Мелия?

— Да, и ямата, и Мелия — всичко. Отново и отново. Пак ще свършиш тук. Каргът е извадил своя коз и ние трябва или да го победим, или да се спасяваме.

— А ако той точно това цели?

— Не. Той разчита на обикновените човешки реакции. Хората искат да живеят, разбираш ли? Борят се до последно.

— А ако на кораба не използвам аварийната капсула на трупа?

— Ще изгориш.

— А ако останем с Мелия на брега?

— Ще загинеш там. Не знам колко ще продължи живота ти, но резултатът е един и същ.

— А като те застрелям веригата ще се разкъса ли?

— Не знам, но поне ще опитаме да внесем нов, неочакван фактор в сценария. Нещо като пето асо в покера.

Спорихме още известно време, след това се разходихме из помещенията. Всичко беше покрито с прах и ръжда. Станцията беше остаряла… Накрая ми показа стаята с костите. Зловонието ме убеди.

— Дай пистолета — казах аз. Той мълчаливо ми го подаде.

— Обърни се.

Докато се обръщаше, подхвърли:

— Утешава ме фактът, че съществува малка вероятност…

Изстрелът прекъсна думите му и тялото му се олюля като кукла на конци. Успях да видя само малката дупчица от куршума в задната част на черепа му, когато слънцето ме ослепи.

Като че ли се реех във въздуха на височината на птичи полет. Видях себе си в Бъфало, на борда на потъващия галеон, на безжизнения бряг на умиращия свят. Подготвях клопка за карга, но той също тъчеше паяжина, изплетена от множество хитри капанчета.

Колко глупаво ми изглеждаше сега всичко това! Как са могли аналитиците от Пекс-Центъра да не осъзнаят безполезността на собствените си усилия, след като са имали за пример първите чистачи на времето?

Появи се още една мисъл, много по-дълбока, но преди да се оформи мигът на озарение се стопи и аз, както преди, стоях над убития, а от дулото на пистолета се виеше струйка дим. И изведнъж изплува ново осъзнаване: Чистката на Времето, провеждана от Пекс-Центъра, е обречена на провал заедно с всички програми, привеждани в изпълнение както от експериментаторите на Новата Ера, така и от изпълнителите на Третата.

Делото на целия ми живот се оказа фарс, а аз — безсмислено подскачаща марионетка. И все пак се намери сила, която да ме отстрани от пътя — сила, превъзхождаща Пекс-Центъра. Натикаха ме в глуха линия, извадиха ме от играта, напъхаха ме в затворен цикъл и ме заточиха завинаги.

Но в сценария имаше мъничка пролука, която бяха пропуснали.

Второто ми „аз“ умря и неговото умствено поле се сля с моето и за някаква частица от секундата коефициентът ми на полезно действие нарасна поне до 300 единици.

Докато се мотаех в неразборията на сдвоеното си съзнание, стените се размиха и аз се оказах в приемната стая на базовата станция на Пекс-Центъра.