Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (5)

5.

— Е, може би не съвсем завинаги — деловито проговори тъничко гласче.

— Как ли пък не — възразих сам на себе си и устата ми моментално се напълни с пясък. Опитах се да дишам през носа и да изплюя пясъка, но той се наби в ноздрите ми. Моментално заработи някакъв примитивен инстинкт и аз трескаво размахах ръце и крака, пробивайки си път нагоре към горещината и миризмата на изгоряла пластмаса, към въздуха — прашен, димен, но все пак въздух. Изкашлях се, кихнах, изплюх праха и се огледах.

Лежах в служебния коридор, чиито стени се бяха изкривили и издули от горещината. Подът беше засипан до глезените с пясъка, от който аз току-що се бях измъкнал. Трябваше да се съсредоточа и да помисля.

Знаех, че коридорът води към помпената станция, откъдето през люка можех да изляза на повърхността — устройството бе предназначено да нанася незначителни изменения в околната среда. Единственото, което можех да направя, бе да продължа да се движа напред, за да стигна до люка, да изляза… и…

Реших, че за това ще се погрижа по-късно. Поздравявайки се за проявеното под вражеския огън хладнокръвие, изведнъж разбрах, че тунелът, който се намираше на шест метра дълбочина, е прекалено добре осветен. Източникът на светлината се намираше зад гърба ми.

След като изминах десет метра, започнах да вървя доста по-леко — и пясъкът, и чакълът намаляха. С вратата на помпената станция имах малък проблем преди да си спомня, че трябва да я дръпна, а не да я бутам. Оборудването бе напълно изправно — ако исках, можех да изпомпам чиста, прясна вода от дълбочина сто и двайсет фута. Приближих се до най-близката помпа и вдигнах капака на люка. Все още ми се повдигаше и пред очите ми играеха жълти петна, чувствах тялото си изнемощяло, като на юнга по време на първата си морска буря. Когато натиснах копчето, моторът жално зави. Люкът се отвори и върху мен се посипа пясък и дори някакъв малък зелен гущер. Излязох навън, поех свежия въздух и се огледах.

Пред погледа ми се ширна извит полегат бряг, целият надупчен от ями и насечен от веригите на танковете. По продължение на хълма, почти до брега, се простираха джунгли. На мястото на станцията не бе останало нищо освен димящ кратер.

Полегнах на топлия пясък и събрах цялото си мъжество. Очите ми сълзяха от тропическото юрско слънце, по челото и гърдите ми изби пот, а в главата ми се мяркаха познати образи — станцията след първия скок преди много години, чистите, безлични стаи, които след няколко години дори напомняха за дом. След всяка трудна задача винаги те чакаха, тук се връщаха и колегите, а после отново тръгваха за поредното поръчение. Припомних си разговорите ни на масата в столовата, чистотата, деловитостта, дори главния пулт, показващ непрекъснато статусът на темпоралното изместване по времевата ос. Но той вече не съществуваше, както не съществуваха и стотиците ленти със записи и китайското гингко, растящо в саксия в стаята за почивка. Всичко се бе превърнало в прах.

Спомних си как Нил Джард крещеше да се махам… и още… Той ми беше казал нещо. Нещо много важно, което трябвало да съобщя някому някога. Напразно. Положението изглеждаше безнадеждно и можеше да се сравнява със съдбата на оперативен агент на Пекс-Центъра, загубил връзка с базата.

Впрочем, досега на никого не му се бе случвало да изпадне в такава ситуация.

Тук моите мисли прекъснаха, главата ми се отпусна на пясъка и пред очите ми се спусна черна пелена.