Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (28)

28.

Селището изглеждаше отвратително — бедно, уродливо и враждебно. Напомняше много на околийските градчета от всички времена.

— Забрави да споменеш къде се намираме — казах аз.

— Уелс, близо до Ландудис, 1723 година.

— Прекрасно, госпожице. Всеки избира това, което му харесва.

Открих някакъв хан, на чиято табела беше нарисувано грубо изображение на бременна жена, обляна в сълзи, с надпис: „Покаянието на невестата“.

— Хмм, това отговаря тъкмо на настроението ни — отбелязах аз и изключих И-екрана.

Бяхме вече влезли под навеса, когато започна да ръми. Ханът се оказа тъмна стаичка, осветена само от горящите в огнището цепеници и от един фенер, висящ на края на дебела греда. От неравния каменен под лъхаше на влага. Други посетители нямаше. Под подозрителния поглед на силен, набит старец се разположихме край дълга дъбова маса под единственото прозорче с размери петдесет на петдесет сантиметра, матово от прах, издълбано под покрива. Влачейки крака, старецът тръгна към нас. Лицето му изразяваше явно неодобрение. Когато застана до нас промърмори нещо под носа си. Аз го погледнах и изкрещях:

— Какво има? Говори, старче!

— Вие, мисля, ще да сте англичани — измърмори той.

— Ти си по-глупав, отколкото изглеждаш. Донеси ел, силен ел! От белия, ясно? А също така хляб и месо.

Той отново промърмори нещо. Аз се намръщих и посегнах към въображаемия си кинжал.

— Не ме дразни с наглостта си, в противен случай ще ти изтръгна сърцето и ще го дам на бея.

— Ти какво, да не си се побъркал? — намеси се Гейл на английски от двайсети век, на който разговаряхме помежду си, но аз й креснах:

— Дръж си езика, жено!

Тя започна пак да нарежда, но отново я срязах. Тогава заплака. Сълзите й ми подействаха, но не го показах.

Старецът се върна с глинени чаши пълни с водниста кафява течност, която по тези места наричаха ел. На краката ми беше студено. От една отдалечена стая се разнасяха резки гласове и дрънчене на съдове, замириса на печено месо. Мелия кихна и аз потиснах огромното си желание да я прегърна. Висока уродлива старица, като линеещо дръвче, излезе от своята дупка и постави пред нас оловни чинии със запоена мазнина, в която плуваха късове вмирисано овнешко месо. Аз допрях чинията до дланта си — в средата беше ледена и съвсем леко затоплена в края. Мелия тъкмо протягаше ръка към ножа, когато сграбчих двете чинии и ги запратих през стаята. Старицата изпищя и покри главата си с престилката. В същия момент старецът изскочи и аз излях върху него гнева си.

— Мерзавец! Ти знаеш ли кой е оказал чест на твоята колиба със своето посещение? Донеси веднага храна, достойна за благородник, негодник такъв, или ще ти изтръгна сърцето!

— Това е анахронизъм — прошепна Мелия и избърса очите си с кърпичка.

Нашият гостоприемен стопанин и неговата стара карга се разтичаха веднага.

— Права си — отбелязах аз. — Кой знае? Възможно е аз да съм го извикал точно сега.

Тя ме погледна с блеснали от сълзи очи.

— Ти как си, по-добре ли си? — попитах аз.

Мелия се поколеба малко, но кимна утвърдително.

— Добре. Сега можем да се поотпуснем и да ти кажа колко много се радвам да те видя.

Тя озадачено ме погледна.

— Не те разбирам, Рейвъл. Ти се променяш. Днес си един, утре — друг. Кой си в действителност?

— Казах ти — оперативен работник, като теб.

— Да, но… тези прибори… никога не съм ги виждала — екран за невидимост, парализиращо поле…

— Не се притеснявай, всичко е свързано с работата, скъпа. Притежавам устройства, за които дори самият аз не подозирам, докато не възникне необходимост от тях. Това ме смущава, но ми придава увереност, че можем да се измъкваме от всякакви препятствия, които възникват по пътя ни.

Мелия леко се усмихна.

— Но ти изглеждаше толкова безпомощен в началото. А и по-късно… в А-П станцията…

— Задейства се програмата — признах си аз, — затова сме заедно.

Тя ме погледна като дете, видяло за пръв път Дядо Мраз.

— Рейвъл, нима всичко, което се случи, е част от предварително разработена схема?

— Надявам се — отвърнах аз.

— Бъди така добър да ми обясниш.

Аз се вглъбих в спомените си, търсейки точните, понятни и на мен самия думи.

— В Бъфало аз бях просто Джим Кели. Имах работа, квартира. През свободното си време се мотаех из града като всички младежи. Ходех на кино, на ресторанти, заглеждах се по девойките и наблюдавах това-онова, но никога не се замислях. Дори когато се оказах веднъж в три часа през нощта в един празен склад. Гледах и запомнях. След известно време сведенията се подредиха в мозайка и в главата ми изплува надпис. „Преминете към фаза В“. Не помня точно кога осъзнах, че съм агент на Чистката на Времето. Просто получих задача и тръгнах да я изпълнявам.

— Тогава ли напусна Лайза?

Кимнах.

— След като унищожих карга, аз събрах данните и се върнах в базата. Когато я атакуваха, действах машинално. Едното повлече другото и в резултат ние сме заедно.

— А какво ще стане по-нататък?

— Не знам. Има още много въпроси, на които не мога да си отговоря. Например защо си тук?

— Нали каза, че тук ме е изпратил карга.

Аз кимнах.

— Не знам каква е целта му, но тя навярно не съвпада нито с моите, нито с твоите планове.

— Да… разбирам — прошепна Мелия.

— С каква задача те изпратиха?

— Да се опитам да основа училище.

— И какво трябваше да преподаваш?

— Фройд, Дарвин, Кант, хигиена, контрол над раждаемостта, политическа философия, биология…

— Плюс свободна любов и атеизъм… или католицизъм? — поклатих глава. — Не е чудно, че твоето приключение завърши с вечеринка с катран и пера. Или това беше позорен кол?

— Обикновено публично наказание с бичуване.

— Разбира се. Каргът ти е внушил мисълта, че изпълняваш благородна задача, като носиш просвещение на езичниците, тънещи в мрака на невежеството.

— А нима това е лошо? Ако ми се беше удало да дам на тези хора образование, да ги науча да мислят и да разбират неща, които имат непосредствено отношение към техния живот…

— За да те изпрати на бесилката, по-добра програма не би могъл да измисли, дори да я е планирал специално с тази цел.

Вниманието ми беше привлечено от нечии стъпки. Стъпки, които вече бях чувал.

— Възможно е аз да мога да ви изясня тайната, господин Рейвъл — донесе се от кухнята познато медено гласче.

На вратата стоеше каргът, облечен с дрехи от мръснокафява вълна, местно производство, и радостно ни гледаше. Той се приближи до масата и седна срещу нас.

— Имаш лошия навик да се появяваш без да са те канили — забелязах аз.

— А защо не, господин Рейвъл? В края на краищата, аз съм заинтересованата страна.

Той мило се усмихна на Мелия, която го изгледа студено.

— Вие ли ме изпратихте тук? — попита тя.

— Съвсем точно. Направих го, за да ви поставя в затруднено положение и да принудя господин Рейвъл да ви се притече на помощ.

— Защо?

Той разпери ръце.

— Това е сложен въпрос, мис Гейл, но мисля, че господин Рейвъл би могъл да разбере. Той е експерт по тези въпроси.

— Превърнали са ни в марионетки — казах аз, без да скривам отвращението си. — При опит да се повлияе на времевия ствол, започват да действат неизвестни сили, които би трябвало да се отчетат. Всяка моя стъпка е обуславяла случайна верига от последици, възвръщащи потока на ентропийната стабилност. Нас са ни изпратили тук с помощта на нашия скъп приятел.

— А защо той не се появи на Брега на Динозаврите, когато се срещнахме?

— Много просто — отвърнах аз. — Не е знаел къде сме.

— Търсех ви — каза каргът. — Преследвах ви десетки години, но вие постоянно ми се изплъзвахте! Аз обаче разполагам с неограничено количество време.

— Ти почти ни настигна в изоставената станция, където намерихме старата дама — отбелязах аз.

Каргът кимна.

— Търсех ви повече от петдесет години, а се разминахме само за няколко минути. Впрочем, това не е важно. Нали всички сме тук, както го бях планирал?

— Вие сте го планирали? — изтръгна се от Мелия.

Каргът се учуди или се престори на учуден. Каргите са умни машини.

— Разбира се, че съм. Случайността играе много малка роля в работата ми, мис Гейл. Наистина, понякога съм принуден да прибягвам до статистиката, да пресявам семена, способни да дадат плод, но резултатът е непредсказуем. Аз принудих господин Рейвъл да ви потърси и го последвах.

— А сега, след като сме тук, какво искаш?

— Имам задача за вас двамата, господин Рейвъл.

— Пак същото.

— Необходими са ми двама темпорални агенти-хора — за едно деликатно поръчение, свързано с настройката на техническо оборудване. За тази цел те трябва да бъдат близки един на друг. Вие и мис Гейл отговаряте напълно на условията.

— Бъркаш — рязко каза Мелия. — Агент Рейвъл и аз сме само колеги, нищо повече.

— Сериозно? Близостта, за която говоря, ви отведе в поставения от мен капан, а вие, мис Гейл, ми послужихте за примамка.

— Не разбирам.

— Много просто — казах аз. — Старата дама. Той е подготвил място, от което не можеш да се измъкнеш, и те е примамил в него. Ти си прекарала половин век, очаквайки моята поява. А след това е било късно.

Мелия ме погледна учудено.

— А преди това — продължих аз, — попадайки в неговата вълча яма… И аз съм се чудил защо при целия безкраен избор, който имах, попаднах именно на това място. Това е била любовта, която ме е привличала като магнит. Както и сега, в този момент, когато ти се нуждаеше от мен.

— Никога през живота си не съм чувала нещо по-смешно — запротестира Мелия, но в гласа й се промъкна нотка на съмнение. — Ти не обичаш мен — добави тя, — ти обичаш…

— Стига! — каргът вдигна ръка. Сега той заповядваше и напълно контролираше положението. — Обясненията в момента нямат никакво значение. Това, което е съществено, е вашият дълг към Окончателната Власт…

— Не и мой — Мелия рязко се изправи. — Писна ми от вас двамата. Отказвам да изпълнявам заповедите ви.

— Седнете, мис Гейл — хладно каза каргът.

Тя не му обърна внимание и направи крачка встрани. Той я хвана за китката, изви ръката й и я застави да седне на стола. Мелия ме погледна с разширени от уплаха очи.

— Чудите се защо господин Рейвъл не се хвърли да ви защити — каза каргът. — Ще ви обясня. В тази епоха неговите сложни оръжия са съвсем безполезни. Затова и съм я избрал.

— Безполезни? — попита тя.

— Съжалявам, скъпа — прекъснах я аз, — но този път успя да ни надхитри. Най-близкия енергопровод е извън нашия обхват. Той ни примами в единствената мъртва зона от две хиляди столетия.

— Нима не е жалко, че животът ни е пропилян напразно? — попита тя, опитвайки се да скрие треперенето на гласа си.

— Колкото до това, сигурен съм, че в близко бъдеще ще се убедите в обратното — намеси се каргът. — А сега да тръгваме към мястото, където ще дадете вашия принос за благото на Окончателната Власт.

Той стана.

— Но ние още не сме обядвали — възразих аз.

— Хайде, господин Рейвъл, моментът не е особено подходящ да остроумничите.

— Какво пък, и без това никога не съм изпитвал особена любов към студеното овнешко — въздъхнах и станах от масата.

Мелия не сваляше от мен уплашените си очи.

— Нима ще се предадеш? Без борба?

Аз повдигнах рамене и виновно се усмихнах. Лицето й пребледня, а устните й се изкривиха в презрителна усмивка.

— Внимавай — предупредих я аз. — Не разрушавай нашето приятелство.

В този момент каргът извади от джоба си един куб и направи нещо с него. С крайчето на очите си успях да видя набития ханджия, който поглеждаше от кухнята, но в следващия миг всичко се преобърна и ни завъртя в ураган, подобен на този, който отнесъл Дороти в страната на Оз.