Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (20)

20.

Шумът от тракането на приборите в празната столова, докато закусвахме, бе невероятно силен. Храната беше чудесна. По този начин Пекс-Станцията компенсираше отсъствието на всички човешки ценности в живота на оперативните агенти, от които се бяхме отказали доброволно — дом, жена, деца. И никога не сме се съмнявали в разумността на избора си. Но моята история ме извади от релси. Образът на Лайза беше непрекъснато пред очите ми и ме караше да забравя извънредното положение, опасността, надвиснала над Чистката на Времето. Мелия…

— И така, какво ще правим сега, Рейвъл? — попита тя.

Лицето й изразяваше хладно спокойствие. Впечатлението се засилваше и от официалната обстановка. Хмм, да-а, играта приключи.

— Трябва внимателно да проучим наличната информация — казах и се почувствах като надут пуяк.

— Добре. Данните не са много, но може и да ни помогнат в създалата се ситуация.

Бодър тон, точна формулировка, спокоен и уверен поглед. Вие сте отличен оперативен агент, мис Гейл. Но къде остана момичето, което ридаеше на рамото ми?

— Съгласен съм, колежке — продължих да говоря със същия тон. — Първо. След завършване на поредната задача, отидох в точката на подбора, изпратих кода за повикване и благополучно извърших скока. Дотук всичко е нормално, нали? — погледнах я очаквателно.

Тя кимна.

— На другия ден станцията бе атакувана от войските на Третата Ера или друг противник, маскиран като тях. Ако отхвърлим доста невероятното предположение за грешки в отдела за безопасност, не виждам никакви отклонения. И въпреки това твоята жизнена линия включва темпостанция „Бряг на Динозаврите“ в недокоснато състояние единайсет столетия напред по локално време.

— Точно така. Ще добавя само, че никъде в архива не видях да се споменава за нападение преди хиляда години. Прегледах го веднага след пристигането си.

— А случайно да ти е попадало пред очите някакво свидетелство за безследно изчезналия оперативен агент Рейвъл?

— Дори и да ми е попадало, не съм му обърнала внимание. Тогава това име не е означавало нищо за мен.

Тя отклони погледа си.

— Следователно става дума за отклонение от клас А — миналото на някой от нас е изтрито. Въпросът е чия реалност съвпада с истинския времеви ствол?

— Нямаме достатъчна информация.

— Добре, да преминем нататък. Използвайки непозната за мен система за аварийно спасение, Нил е извел станцията от ентропийния контакт и я е преместил в предполагаема анахронична вакуола. Самият аз не разбирам какво означава тази дума.

— Ти изхождаш от това, че преместването е дело на Джард — вметна Мелия. — Но има и друга възможност. Да допуснем, че е налице странична намеса с цел да се усложнят или поне да се сведат до нула действията на Джард. На какво се основава твоята увереност в неговите добри намерения?

Кимайки с глава тя показа безмълвното помещение и призрачната пустота около нас.

— Той говореше нещо за нулева фаза, но не съм сигурен. Тогава ми се струваше, че става дума за най-обикновено разрушение. Както каза той — „за да не бъде оставена на врага“.

— Така или иначе, преместили са станцията… тук.

— И когато се възползвах от личния си импулс за авариен темпорален скок, се оказах именно тук. Но това трябваше да се очаква. Нали е настроен на честотата на станцията, а нейното оборудване е предназначено за връщане на оперативния агент от който и да е пространствено-времеви годограф.

— И завари станцията празна, както е сега?

— Да. Само… — аз се огледах. — Само не знам кога — преди или след нашето посещение.

— Във всеки случай, не едновременно. Ти не си срещнал себе си.

— Това всъщност би могло да се уточни. Локалният ентропиен поток е нормален и времето се движи.

Станах и се разходих из стаята, търсейки някакво свидетелство за своето пребиваване. Такова нямаше. И изведнъж…

— Подносите! — извиках аз.

Мелия погледна масата, после мен. Нещо като че ли я изплаши.

— На масата имаше остатъци от храна.

— Следователно би могъл да се появиш всеки момент?

— Имаме още няколко часа. Храната в чиниите все още не е засъхнала — усмихнах се аз ободряващо и добавих: — Можем да почакаме до срещата.

— Не! — възкликна тя и добави малко по-меко: — Само вероятностни аномалии ни липсват.

— Но ако успея да завърша предишното задание…

— Не дрънкай глупости, Рейвъл! Да не си забравил едно от основните правила на Чистката на Времето? Никакво зашиване на кръпки! Ти скочи и се върна благополучно. Какво още ти е нужно? Глупаво е да се рискува, а чудо е…

— … и възстановя равновесието?

Погледите ни се срещнаха.

— Хайде да не объркваме повече и без това сложната ситуация. Ти завърши скока си и точка. По-добре кажи на какво ще се опрем сега в бъдещите ни действия?

Аз седнах.

— До къде стигнахме?

— Заварил си станцията празна, но си видял следи от нашето посещение.

— Точно така. Хрумна ми да се възползвам от кабината на станцията за връщане в базата на Пекс-Центъра, но от това нищо не излезе. Само се преместих по продължение на собствената си времева линия и завърших скока с десет години по-рано в субективното минало. Паранормалия клас А. Нарушено е всичко, установено в инструкцията.

— Инструкцията не разглежда подобни ситуации — отбеляза Мелия. — Ти не си могъл да контролираш събитията.

— В резултат провалих успешно изпълнената операция, отчетът от която вече десет години е закодиран в централната схема. Любопитното е, че каргът, който трябваше да извадя от строя, е същият, който унищожих в Бъфало. Оттук следва извода, че операцията в Бъфало се е осъществила не след първата, а след втората версия.

— Или имаме алтернативен вариант. Трудно е да разберем. Възможно е да са преразгледали схемата и да са включили твоето раздвояване в миналото в качеството на жизнеспособен елемент.

— Ако е така, не трябва да им пречим. Но ако грешиш…

— Трябва да намерим отправна точка. След твоята смърт в миналото си скочил назад и си срещнал мен. Защо и двамата сме извършили скок в един темпорален годограф?

— Дай да не коментираме.

— Но ние дяволски объркваме времевите линии, Рейвъл.

— С нищо не мога да помогна. Или смяташ, че трябва да се правя на камикадзе?

— Не дрънкай глупости. Просто сме длъжни да направим всичко, което е по силите ни. А това означава щателно да разгледаме фактите, логически да размислим и да планираме следващата си стъпка.

— Логически! Точно казано, оперативен агент Гейл. Само че кога тази логика е имала поне нещо общо с програмата на Чистката на Времето?

— Все пак сте постигнали определени успехи — отбеляза сдържано тя, отказвайки се любезно от възможността да ми отговори язвително. — Трябва да напуснем станцията и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре, съгласен съм. Разполагаме с два варианта. Първият е да използваме транспортната кабина на станцията.

— И да завършим скока в нечие минало и още повече да усложним ситуацията?

— Възможно е. Другият е да заредим отново аварийния заряд и да скочим наслуки.

— Без ни най-малка представа къде ще се озовем? — Тя настръхна и с жест ми показа, че се отказва от подобно предложение. Изящното повдигане на брадичката ми напомни за едно друго време и за друго момиче.

Не, дявол да го вземе, не е било друго!

— Впрочем, можем да скочим заедно… — каза тя, — както го направихме преди.

— Каква е разликата? Във всички случаи ще се окажем във времевия поток без цел. И е напълно възможно да попаднем в мъгла, подобна на тази зад вратата, ако не и нещо по-лошо.

— В крайна сметка… — започна Мелия и спря. — В крайна сметка все някога Вселената около нас ще се разпадне на парчета — завърши тя.

— Добре, и какво предлагаш?

Последва дълго мълчание. Мелия избягваше да ме гледа.

— Кабината — реши накрая тя.

— Заедно или поотделно?

— Мощността ще стигне ли за двама?

— Мисля, че да.

— Тогава заедно. Не виждам основателна причина да се разделяме.

— Абсолютно никаква.

— Значи решено?

— Решено. А сега си изяж закуската. Не се знае кога отново ще имаме възможност да хапнем.

Последният елемент от екипировката ми беше малък пистолет, който взех от оръжейната стая. Пристегнах го около китката си и го скрих под ръкава на ризата. Преминахме през екранираната камера на шлюза и се отправихме към транспортната кабина. Според показанията на приборите всичко беше наред. При нормални условия пътникът безболезнено и мигновено щеше бъде пренесен от времевия поток в екстратемпоралната среда, а след това върнат в нормалното време на главния приемен пункт — базовата станция на Пекс-Центъра. Но какво ще се случи сега, нямах представа. Възможно е отново да се придвижим по продължение на темпоралната линия и да се окажем на борда на някой потъващ кораб. Или да се пренесем в миналото на Мелия Гейл и по този начин да увеличим вероятността от катастрофа. А може и да се заклещим някъде по средата…

— Следваща спирка — базата на Пекс-Центъра! — викнах аз, бутнах Мелия в кабината и се вмъкнах след нея. — Готова ли си?

Тя кимна.

Натиснах копчето за старт.