Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (1)

1.

Беше тиха лятна вечер. С Лайза седяхме на верандата, гледахме стопяващата се в мрака розова ивица на залеза и слушахме как в съседния двор Фред Ханскът събира с косачка поредния урожай бурени. Весело зацвърча щурец, притаил се в тревата. По улицата профуча кола и слабата светлина на фаровете й разпръсна сенките и се отрази в листата на чинарите, чиито клони като арка се спускаха над моста. Някъде, по някакво радио, пееха за огньове в пристанището.

Тиха, приятна вечер. Никак не ми се тръгваше. Поех дълбоко въздух — миришеше на изгорели листа и на току-що окосена трева. Станах.

Лайза ме погледна. Тя имаше кръгло личице, вирнато носле, големи, спокойни очи и най-чаровната усмивка на света. Дори малкият белег на лявата й буза само усилваше очарованието — дефект, който придава завършеност на съвършенството.

— Ще се поразходя до „Симон“ и ще изпия една бира — казах аз.

— Докато се върнеш, вечерята ще бъде готова, скъпи — отвърна тя и се усмихна със своята неповторима усмивка, — пържена шунка и царевични питки.

Лайза се изправи, притисна се към мен грациозно, като балерина, и докосна с устни ухото ми.

Слязох по стълбите, но на пътеката се поколебах и се обърнах. Тя стоеше до вратата и светлината от гостната очертаваше стройната й изящна фигура.

— Връщай се бързо, скъпи — каза, махна ми с ръка и влезе в стаята, отиде си завинаги от моя живот — не знаеше, че никога няма да се върна.