Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (31)

31.

Но не там, където мислеше той. Веднага след като полето се сви, аз го преобразувах и отправих енергийния поток отначало за да неутрализирам времепронизващия ефект, а след това — за да забавя момента на спиране. Накрая се огледах.

Намирах се в центъра на сложна система от силови вектори. След като разбрах кой от всичките води към източника на енергия, останах поразен — каргът черпеше енергия от темпотягата на базисния цикъл на сътворението и разпадането на Вселената. Той беше направил срез в самата сърцевина на времето заради мощността, необходима за поддръжката на ентропийния остров, базата на Окончателната Власт.

Огледах структурата на хроноблокировката. Представляваше незначителен обект, издигнат във формата на извиващи се конфигурации на обединени мощности, но могъществото му беше огромно.

Откритието, което за втори път ме потресе този ден бе, че потоците енергия управляваха съзнанието на карга и силата му неимоверно много превишаваше тази на обикновения карг. Съзнанието на десет хиляди карга, съсредоточена в един — само така може да се постигне такава мощ.

Аз предположих как се е случило това. В началото на Третата Ера някакъв карг, със стандартен интелект, изпълнявал най-обикновена задача. Но по някаква случайност, в резултат на странна интерференция, става удвояване на времевата му линия. В мозъчното поле на карга се наслагва още едно. С удвоения си интелект каргът мигновено преценил ситуацията, разбрал безполезността на мисията си и след като взел енергия от ентропийната мрежа, отново прибягнал до нелепата случайност.

И още един път. И още. И още…

На шестнайсетото удвояване първоначалната матрица на робота не само достигнала предела на натоварването, но и многократно го превишила. Новият могъщ мозък на карга, макар и деформиран от непоносимото сливане, изпаднал в коматозно състояние.

Минали години. Първият карг, който не си спомнял нищо от странното произшествие, завършил мисията си и се върнал в базата. След известно време бил изписан заедно с други себеподобни и потънал в забрава. А през това време деформираният мозък-гигант постепенно се съвземал.

В един прекрасен ден суперкаргът се събудил, веднага овладял подходящите средства за придвижване и внедрил себе си в блоковете на милиарди отдавна умрели каргове. За част от микросекундата преценил ситуацията, поставил си задачи, направил съответните изводи и се заел да осъществява плановете си. Като слон в аптека, деформираният суперкарг, разчистил темпоралния сегмент, благоустроил част от пространството за настаняване на карговете и започнал да пази и усъвършенства изкуствения темпорален остров. Остров без живот и без смисъл.

Така основал Окончателната Власт. След това открил начин да извлича полза от хората, които все още се трупали около руините на изконния времеви ствол. Не че била кой знае каква или пък съществена за Великия план. Просто за удобство. Както нас с Мелия. И нас ни бяха избрали да играем епизодична роля, подготвена от великата машина за Вселената.

Оказа се, че не бяхме единствената двойка близки хора. След като проследих съединителните линии, почувствах хиляди други пленници, които работеха над сортирането на линиите от ентропийна тъкан.

Идеята не бе лишена от простота, въпреки че и тя не можеше да помогне. Островчето щеше да просъществува още известно време — милион години, десет милиона, сто — и щеше да стигне до задънена улица. Накрая преградата ще рухне под напора на времето и потокът от откъснатото време ще се слее с нереализираното бъдеще. Всичко това ще доведе до катастрофа с непредвидими размери. Но ако това не стане, ако преградата се пробие преди да се достигне до достатъчно висок темпостатичен натиск? Аз се намирах в идеалното за целта място. Първо трябва да проверя координатите на гигантския темпорален двигател, който снабдява с енергия целия механизъм.

Той беше скрит много умело. Проследих всички пътеки, задънените улици, след това се върнах и отново преминах по тесните проходи на лабиринта, изключвайки лъжливите проходи и стеснявайки търсенето.

И го намерих.

Знаех какво трябва да направя.

Снех предпазителя и времепронизващото поле нахлу, захвърляйки ме в преддверието на ада.

 

 

Върху мен се стовари невъобразимия шум от звуци на някакъв град. Видях пъстроцветни ленти, зарева и преливащи се светлини. Градът ревеше, виеше, пищеше. Около мен вървяха униформени хора с бледи, изкривени лица с кислородни маски, върху, които имаше радиационен брояч, протезен комплект и ускорител на метаболическите реакции.

Градът излъчваше зловоние. Въздухът беше наситен с пушек. Поривистият вятър метеше улиците и си играеше на гоненица с купищата боклук, като го премяташе пред себе си. Тълпата ме запрати върху една жена. Аз се подпрях на нея, за да не падна, но тя изпищя и се изтръгна от ръцете ми. Под маската съзрях за миг изкривеното й лице.

Това бе Мелия-Лайза.

Вселената се взриви и аз отново седях на стола. Беше минало по-малко от минута. Каргът внимателно следеше показанията на приборите, а Мелия напрегнато седеше срещу мен.

Аз знаех първия параметър и след миг отново потеглих.

Духаше силен вятър. Намирах се на висок хълм, покрит със сняг. Тук-там се виждаха върховете на голи скали и слаби елички, вкопчени в живота. А под тях, притиснати един в друг, стояха хора, загърнати в кожи — аз бях един от тях. На фона на мъгливото небе и надвисналите черни облаци отчетливо се очертаваше стръмен склон. Бяхме се опитали да намерим проход, но търсенето бе продължило твърде дълго. Отдавна бе започнал сезонът на студовете. Вече ни беше заварила виелицата и бяхме попаднали в капан. Очакваше ни Смърт.

С част от съзнанието си знаех това, с друга — наблюдавах всичко отстрани. Допълзях до най-близката фигура, загърната в кожа. Беше момче, не по-голямо от петнайсет години, с бяло като восък лице и с ледени висулки по веждите и от ноздрите. Замръзнало, мъртво. Придвижих се нататък. Старец с лед в брадата и в отворените очи.

И Мелия… още диша. Очите й бяха отворени. Тя ме видя и се опита да се усмихне…

Отново се върнах в кабината за темпорален скок. Два параметъра. И отново потеглих.

Светът се сви до размерите на иглено ухо и отново се разшири на един между селищен път под прашни дървета. Страхотна горещина. Устата ми беше пресъхнала. От огромната умора цялото тяло ме болеше. Огледах се. Тя падна мълчаливо и остана да лежи в прахта. С усилие на волята заставих себе си да се обърна и да отида при нея.

— Ставай — казах аз.

Думите ми прозвучаха като хрипливо мърморене. Подритнах я леко с крак. Тя не реагира. Заприлича ми на счупена кукла, която никога вече няма да отвори очи и да проговори. Приседнах до нея и я повдигнах (тя изобщо не тежеше). Изчистих мръсотията от лицето й и от ъгълчето на устата и се стече струйка кал. През полуотворените й невиждащи очи се отрази светлина.

Очите на Мелия.

Отново се озовах в стерилната стая. Каргът отметна нещо в таблицата и хвърли бърз поглед към Мелия. Тя неестествено се свлече от стола.

Вече бях минал три параметъра. Оставаха още три. Ръката на карга помръдна.

— Стой — казах аз. — За нея това е достатъчно. Какво искаш, да я убиеш?

Той ме погледна учудено.

— Изборът на стресовите ситуации се определя от условията на опита. Тъй като целта ми е да проверя силата на вашата връзка, длъжен съм да разнообразя емоционалните потенциали.

— Но тя не може да издържи повече!

— Мис Мелия не чувства никаква осезаема болка — обясни каргът с любезността на гробар. — Всички физически усещания изпитвате вие, а тя ги преживява чрез вас. От втора ръка, така да се каже.

Той леко се усмихна и отново натисна копчето.

Изпитах болка, остра, но далечна.

Моят (неговият) ляв крак беше счупен под коляното. Счупването беше лошо, вътрешно. Парчета от разбитата кост се подаваха през разкъсаната и подута плът. Кракът ми бе затиснат от елеватора на тихоокеански рудовоз. Освободиха ме, издърпаха ме настрани и ме оставиха да умра.

Но аз не трябваше да умирам. Имах жена, която ме чакаше в празната къща в края на града. Хванах се на тая опасна работа заради единия хляб и въглищата.

Откъснах ръкава на ризата си и превързах крака. Болката се притъпи, стана някак далечна. Само малко да си почина и след това ще се опитам да се придвижа. Да умра би било много по-лесно, но тя ще си помисли, че съм я изоставил…

Само малко да си почина…

Прекалено късно разбрах как се бях озовал в този капан. Пуснах съня като гост, а през отворената врата се промъкна смъртта.

Представих си лицето на жена ми, как се вглежда в мъгливия сумрак на града, очаквайки завръщането ми, но напразно…

Лицето на Мелия…

И отново се озовах в ярко осветената стая. Мелия се беше проснала в безсъзнание върху стола за изпитания.

— Оценявам добрите ти намерения, карг — отбелязах аз. — Принуждаваш ме да гледам как я довеждате до умопомрачение, мъчите я и я убивате. Не са ли ти достатъчни моите физически страдания за сензорните ти датчици? Или си падаш и по духовните мъчения?

— Не ми разигравайте мелодраматични сценки. За опита от съществено значение е нарастването на символите.

— Добре. Какво следва?

Вместо отговор той отново натисна копчето.

Разяждащ кълбящ се дим се смесваше със задушливото зловоние, причинено от мощни взривове, натрошени тухли, изгоряло до пепел дърво и катран. Сред рева на мощните стълбове пламък дочувах грохота от срутвания и далечни стенания, почти незабелязан звук на фона на виенето на мотори и град от падащи бомби.

Аз (той) отхвърлих падналата греда, изкачих купчината срутени тухли и се отправих към къщи. Половината от дома ми все още се извисяваше около зеещия кладенец, от който, заради разрушената канализационна мрежа, изригваха нечистотии. Част от спалнята я нямаше. Върху изгорелите тапети все още висеше изкривена и по чудо запазила се картина. Спомних си деня, когато тя я бе купила, часовете, които бяхме прекарали, докато я сложим в рамка и й намерим подходящо място.

В овъглената дупка, бившата входна врата, се появи женска фигура с разбъркана коса и в окаян вид. Бе притиснала към гърдите си нещо, което приличаше на окървавена кукла. Спуснах се към нея и се взрях в бялото като тебешир личице, посинелите устни, хлътналите очи — моето дете. Дълбок белег бе прорязал малкото детско челце, като нож в меко масло. Погледнах Мелия — от устата й се изтръгваше дълбок мъчителен вой…

Отново ме обкръжи тишина и покой. Ярка светлина. Мелия, изгубила съзнание, стенеше и се удряше в ремъците.

— Карг, намали темпото. Пред нас е половината вечност. Не бъди алчен!

— Знаете ли, г-н Рейвъл, достигнах забележителни резултати. Особено любопитна е последната сцена — тежко изпитание за любимия. Това е безкрайно интересно.

— Ще я измъчиш до смърт — извиках аз.

Той ме погледна, както се гледа опитно зайче.

— Ако стигна до окончателното заключение, то вашите най-лоши опасения ще се сбъднат.

— Тя е човек, а не машина! Защо я наказваш за това, което не може да бъде?

— Наказвам? Та това е чисто човешко качество. Ето как разсъждавам аз — ако инструментът е крехък, понякога налягането може да го заздрави, но ако се счупи под натиска на натоварването, то просто го изхвърлям.

— Дай й време да дойде на себе си…

— Не се опитвайте да хитрувате, г-н Рейвъл.

— Нали получи всичко, дявол да го вземе! Защо не спреш?

— Длъжен съм да отбележа, че най-многообещаващия фактор е мъчението и смъртта на любимия човек. Подобна сила няма в цялата Вселена. Впрочем този въпрос можем да го обсъдим и по друга време. В края на краищата и аз имам дневна програма, към която трябва да се придържам.

Аз изругах, а той само повдигна вежди…

Топла солена вода ме удари в лицето. Започваше приливът. Водата прииждаше и аз започнах да се давя. Задържах дишането си, но силният поток ме отпрати към разрушената преграда. Нахлулата млечноледена вълна се задържа малко над мен и бавно се отдръпна. Веднага щом носа ми се показа над водата, тежко въздъхнах, но веднага нагълтах вода и започнах да кашлям. Даже при отлива водата ми стигаше до брадичката.

Намирах се в лагуна, когато в резервоара се появи теч и катерчето за разходки налетя на риф. Обветрената базалтова скала бе пробила корпуса точно под ватерлинията и счупилите се дъски ме притиснаха към продънилата се преграда. Нямах никакви сериозни рани, само леко се бях понатъртил. Затова пък бях хванат като в менгеме.

Когато за пръв път през дупката нахлу вода, за секунда се паникьосах, дори ожулих кожата си, опитвайки да се измъкна. Но водата ме заля до кръста, след което се оттегли.

Тя беше в каютата. Бързо прецени безнадеждността на ситуацията, но въпреки това се опита да ме освободи. Мина почти половин час. С настъпването на прилива лодката започна да потъва. Мелия продължаваше опитите си да ме освободи. Ръцете й трепереха от умора, пръстите й кървяха от дълбоките рани. Успя да отмести една дъска, но другата бе притиснала гърдите ми под водата. Ако имаше на разположение още време, може щеше да ме освободи и от нея. Но време нямаше. Щом разбра това, Мелия изтича на палубата и започна да вика. Една компания, излязла на пикник край морето, я чу. Един от младежите се качи на малка кола и я подкара по пътеката към станцията на бреговата охрана, която се намираше на около петнайсет мили. Разбира се, че имаше телефон, но можеш ли да намериш някого на работното си място в неделен ден? Колата щеше да пристигне в станцията след петнайсет минути и още толкова, за да донесат трион. А аз не разполагах и с петнайсет минути.

Мелия опита да направи дихателен апарат от каничка за кафе, но нищо не се получи. Връхлетя следващата вълна. Този път прекарах под водата повече от минута. Когато водата се отдръпна, аз повдигнах главата си с всички сили и дълбоко поех въздух. Тя ме гледаше в очите. И двамата очаквахме следващата вълна… Чакахме смъртта, и то в слънчев ден, на стотина метра от брега, на десет минути от спасението.

Аз се озовах в ярко осветената стая и знаех вече всичките шест координати.

 

 

53.

 

— Интересно — каза каргът. — Много интересно, но… — Той погледна Мелия. Тя висеше безжизнено, задържана единствено от коланите. — Умря. Колко жалко. — След което съзря нещо в очите ми и се спусна към пулта.

Но аз насочих лъч умствена енергия и го спрях.

— Изверг!

Каргът ме гледаше в очите и в съзнанието му бавно се промъкваше подозрение за допусната грешка, а аз снизходително се наслаждавах на победата.

— Вече всичко ми е ясно. Доста хитро ме заблудихте, но и аз ви подцених — каза той. — Позицията ви в сделката силно се измени. Естествено, осъзнавам реалното положение на нещата и съм готов да подходя от практическа гледна точка…

— Ти дори и наполовина не можеш да осъзнаеш своето положение — прекъснах го аз.

— Веднага ще ви освободя и ще ви настаня в анклав, който е най-подходящ за вас. Разбира се, ще ви възмездя и за всички понесени ще…

— Не го усуквай, карг, ти вече слезе от сцената. Фирмата ти банкрутира.

— Вие сте човек, следователно можем да се договорим. Кажете вашите условия…

— Аз вече получих това, което исках — координатите за определяне точката в шестте измерения на пространството и времето.

За част от секундата хилядократно сдвоеното кибернетично съзнание осъзна думите ми.

— Вие възнамерявате да разрушите темподвигателя? Не, не може да бъде!

Усмихнах се, но беше излишно — машината не може да изпитва чувства.

— Бъдете благоразумен, г-н Рейвъл. Помислете за последствията. Ако нарушите баланса, ще последва взрив от ентропийна енергия, която ще унищожи Окончателната Власт…

— На това разчитам.

— Но и вие ще хвръкнете заедно с нея!

— На който каквото му е писано.

Тогава той се опита да ме удари. С мъка успях да блокирам удара и да го отблъсна настрани. След това се напрегнах, изправих магистралните вериги на темподвигателя и ги заземих към себе си.

В безумния взрив енергията се разпростря през всичките шест измерения — три пространствени и три времеви. Образувалият се смерч от пространствената дезинтеграция погълна металните здания. Вълна, висока девет бала, ме издигна до самия гребен и аз се понесох по нея като сърфист. Енергията беснееше, ослепяваше, оглушаваше. Времето ревеше като огромен водопад. Вихърът се затвори над мен и ме изхвърли на брега на вечността.