Кийт Лаумър
Брегът на динозаврите (26)

26.

Жълта светлина разсея мрака и на фона й съзрях силуета на човек. Движеше се бавно, сякаш се бореше със съпротивлението на бърза река. Когато се приближи достатъчно близо, осъзнах грешката си — не беше човек, а карг. Същият, който бях убил два пъти и един път — изпуснал. Намирах се в пълно съзнание, но не можех нито да помръдна, нито да откъсна очи от него, дори не долавях биенето на сърцето си.

Движенията на карга бяха плавни и някак забавени. На раменете си бе наметнал черно кожено яке, цялото в катарами и ремъчета. Повдигна китката си, на която беше прикрепен малък уред с миниатюрни датчици и го настрои. До този момент не ми беше обърнал никакво внимание, но сега се приближи и ме огледа. Не посмях да срещна погледа на неговите безцветни, равнодушни очи. Появиха се още двама души. Те доплуваха до него и дълго се съвещаваха. В ръцете си държаха нещо, което приличаше на сноп дърва. След това се обърнаха към мен и в пълна тишина ме наобиколиха. Мина известно време. С края на очите си долових някакво движение. От двете ми страни се плъзнаха тънки плочи от тъмнозелен стъкловиден материал. Единият мъж донесе някакъв лист, вдигна го и той увисна във въздуха, без никой да го държи. Човекът го бутна леко и листът закри светлината. Отначало тя се процеждаше от краищата му, но след това щитът се фокусира и се озовах в пълна тъмнина, все едно ме бяха напъхали в мастилница. Изгубих чувство за ориентация, плувах нагоре-надолу, даже летях. Смалявах се и се уголемявах до размерите на вселената. Не съществувах…

Звуците се върнаха с грохот. Задушавах се, по цялото ми тяло пробягна болка, сякаш някой ми навличаше плътно прилепнал комбинезон, набоден с карфици. Напрегнах се колкото сили имах, въздъхнах и почувствах биенето на сърцето си. Ревът утихна.

Докоснах с коляно стъкловидния панел и се приготвих да го ритна, когато стената изведнъж падна и пред мен се разкри огромна стая с високи пурпурночервени стени. В нея имаше трима души, които явно чакаха мен — двама мъже и една жена. Лицата им бяха напрегнати, а погледите им — подозрителни.

Мъжът, който стоеше най-близо до мен, беше нисък и набит със сиви дрехи. Червените му издути устни откриваха немного бели зъби. Жената изглеждаше на около четирийсет години, слаба, надменна и официална в тъмнозеления си костюм. Третият беше каргът, но сега бе облечен в обикновен сив комбинезон.

Дребосъкът се приближи към мен и протегна тлъстата си ръка. След като се ръкувахме, той издърпа дланта си и внимателно я огледа, сякаш търсеше следи от моето докосване.

— Добре дошли в станцията „Бряг на Динозаврите“ — каза каргът с приятелска нотка в гласа.

Огледах помещението. В стаята нямаше никой друг.

— Къде са двете жени? — попитах аз.

Шишкото озадачено повдигна вежди и подръпна устната си. Жената ме погледна уверено.

— Може би Дир Джейви ще ви обясни положението — гласът й прозвуча прекалено твърдо.

— Няма какво да говоря с един робот — казах аз. — Кой го програмира? Вие?

Последната забележка отправих към онзи с издутите устни.

— Какво-о? — задави се той и се обърна към жената.

Тя погледна карга, който, на свой ред, погледна мен. Аз гледах и тримата.

— Доктор Джейви е шеф на спасителната служба — бързо обясни жената, опитвайки се да заглади моята нетактичност. — Аз съм доктор Фреск, а това е Коск — администратор.

— С мен имаше две жени, доктор Фреск — казах аз. — Къде са те?

— Нямам никаква представа. Това не е от моята компетенция.

— Коск? — обърнах се към администратора.

Той замърда устни и лицето му се изкриви в недоволна гримаса.

— Ако ви е нужна някаква информация, обърнете се към доктор Джейви…

— Вас ви командва робот? — прекъснах я аз.

— Значението на тази дума не ми е известно. — Усмивката й изчезна и жената се напрегна.

Обърнах се към карга, който не откъсваше своите бледосиви очи от мен.

— Вие сте малко дезориентиран — тихо промълви той. — Но в това няма нищо чудно. Случва се с мнозина…

— Какво означава това „с мнозина“?

— Със спасените. Именно в това се състои моята работа — нашата работа — да търсим, откриваме и връщаме сътрудниците при… хмм… определени обстоятелства.

— Кой ти е шеф, карг?

Той тръсна глава.

— Моля за извинение, но не разбирам защо толкова често използвате тази дума „карг“. Бихте ли ми обяснили какво означава?

— Означава, че съм те разкрил.

Той се усмихна и разпери ръце.

— Мислете каквото искате, но не забравяйте, че длъжността отговорен офицер тук изпълнявам аз.

— Хитро — срязах го аз. — Къде са жените?

Каргът сви устни.

— Нямам никаква представа.

— Те бяха с мен преди пет минути. Видя ли ги?

— Страхувам се, че не разбирате напълно положението. Когато ви открих, вие бяхте сам и съдейки по показанията на приборите, сте се намирали в ахроничен вакуум от дълго време.

— По-точно?

— Ние измерваме биологичното време, което е индивидуално за всеки един човек, по ударите на сърцето. Има психологическо време, чисто абстрактно, в което секундите могат да изглеждат като години и обратно. А що се отнася до вашия въпрос, пребиваването в дадена система извън ентропийния поток е отнело, по мое мнение, повече от столетие, с отклонение плюс-минус десет процента.

Каргът добродушно разпери ръце и се усмихна.

— А колкото до вашите… спътнички… не знам нищо.

Аз се хвърлих към него, но скокът ми се провали. Поне успях да прехвърля незабелязано оръжието в ръката си. Доктор Фреск извика, а Коск ме хвана за ръката. Каргът щракна нещо и отстрани излетя струя от пулверизатор. Облакът мигновено обви ръцете ми и аз се оказах до колене обвит в нещо подобно на бяла паяжина. Опитах да я прекрача, но едва не се строполих. Коск се приближи и ми помогна да седна на един стол. Направи го с такава загриженост, сякаш току-що бях получил сърдечен удар.

— Ти си лъжец — извиках към карга — при това лош. С тази твоя искреност направо отиваш на скамейката на лъжесвидетелите. Не ти вярвам, че си ме измъкнал от няколко милиона хилядолетия на квадрат случайно. Ти ме познаваш. А след като познаваш мен, знаеш и коя е тя.

Каргът се замисли. Направи знак с ръка и Кокс, заедно с жената, излязоха от стаята. После отново ме погледна, а изражението на лицето му коренно се промени.

— Добре, господин Рейвъл, прав сте. Познавам ви, но само от репутацията, която имате, от професията ви. Що се отнася до жените, по-късно мога и да се заема с търсенето им, но само ако се споразумеем.

Сега той беше просто една машина без никакви емоции.

— Разбрах, карг — отвърнах аз.

— Позволете ми да ви въведа в работата ни, господин Рейвъл — продължи меко той. — Сигурен съм, че след като се запознаете с нашите велики идеи, сам ще пожелаете да ни помогнете.

— Не се заблуждавай.

— Вашата враждебност е насочена неправилно — продължи каргът. — Ние тук, на Брега на Динозаврите, се нуждаем от вашите способности, от вашия опит.

— Нямам намерение да споря с теб. Кои са твоите съмишленици? Бегълци от Третата Ера? Или привличате хора от Втората Ера?

Каргът се направи, че не ме е чул.

— Постарах се да ви предоставят възможността да вършите работата, на която сте посветили целия си живот. Надявам се разбирате, че това е във ваш интерес.

— Съмнявам се, че нашите интереси могат някога да съвпаднат, карг.

— Ситуацията се измени, господин Рейвъл. Сега всички ние трябва да обединим усилията си в рамките на съществуващата реалност.

— Аха.

— Всички усилия на вашия Пекс-Център във връзка с Чистката на Времето се провалиха, за което вие навярно вече сте се досетили. Замисълът беше благороден, но погрешен още в зародиша си, както впрочем и всички предишни. Истинският ключ към темпоралната стабилност не се крие в опита да се възстанови миналото в неговото девствено състояние, а в разумното използване на благоприятните условия и ресурси, съществуващи в ентропийния сектор, и използването им за създаване, поддръжка и осигуряване пълния разцвет на нацията. В името на тази цел Окончателната Власт се натовари с трудната задача да спаси от всяка ера всичко, което може да бъде спасено. Щастлив съм да ви съобщя, че работата ни се оказа доста успешна.

— Значи вие ограбвате миналото и бъдещото темпорално ядро и го отмъквате за себе си. Но къде?

— Окончателната Власт резервира десет столетия в Старата Ера. Колкото до думата „ограбвам“, вие самият сте пример за дейността на Спасителната служба.

— Тези мъже и жени, те… оперативни агенти ли са?

— Разбира се.

— И те доброволно отдават своите сили и талант за създаването на стабилния остров във времето, който вие така превъзнасяте?

— Не всички, господин Рейвъл, само шепа хора.

— Така и предполагах. По-голямата част са типове от бившата Трета Ера и предишните програми на Чистката на Времето, нали? На които им е стигнал ума да разберат безизходното положение, но не им е стигнало времето да проумеят, че от вашия затворен, стерилен остров изход няма.

— Сарказмът ви е неуместен, господин Рейвъл. Той не е стерилен. Хората са свободни да се размножават, има растения, слънцето сияе, протичат химични реакции.

Аз се разсмях.

— Говориш като машина, карг. Ти просто не си уловил същността.

— Става дума да съхраним във времето разумния живот — обясни търпеливо той.

— Да, но не като музеен експонат под стъклен похлупак, потънал в слой първокачествен прах. Теорията за постоянното движение отдавна е отхвърлена. Тъпченето на едно място в темпоралната колба — дори когато става в продължение на хиляда години — подобна перспектива не съвпада с моята представа за бъдещето на човечеството.

— Така или иначе, вие ще служите в полза на Окончателната Власт.

— Наистина?

— Да! Алтернативата е доста неприятна.

— Приятна, неприятна — празни думи, карг.

Огледах голямата мрачна стая — влажна и студена, по стената се стичаха капчици.

— Сигурно ще започнеш да ми пъхаш клечки под ноктите, да ми трошиш пръстите или да ме увесиш на кука, а после ще вземеш мерки да контролират поведението ми при изпълнение на задачите.

— От физическото насилие няма полза, господин Рейвъл. Вие ще изпълнявате всичко заради наградата, която ще ви предложа. Намерихме агент Гейл. Когато я разпитвахме, аз се заинтересувах от вас. Предложих й да работи на ваше място.

— И не сте й съобщили за моето спасение?

— В дадения момент това не бе в интерес на Окончателната Власт.

— Държиш веригата, но самият ти седиш на два стола.

— Точно така.

— Когато имаш работа с някаква машина, не си струва да си губиш времето в слушане на оправдания. Интересна особеност, нали, карг?

— Господин Рейвъл, моите сътрудници не знаят нищо за изкуствения ми произход. По-голямата част от тях са хора от Втората Ера. В интерес на Окончателната Власт е те да не бъдат информирани за това.

— А ако все пак им кажа?

— Тогава ще заповядам да доведат агент Гейл и във ваше присъствие ще я подложа на изтезания.

— Сериозно? И усилията, които сте вложили в програмата, да отидат напразно?

— Ще бъдете принуден да се подчинявате на инструкциите, господин Рейвъл. По всяка точка. В противен случай ще пожертвам плана.

— Логично и добре замислено — отвърнах аз. — Но си забравил само едно нещо.

— И кое е то?

— Това! — аз вдигнах оръжието и се прицелих в бедрото му, но тъй като ръцете ми бяха притиснати отстрани, изстрелът се оказа несполучлив. Куршумът раздроби коляното му и се заби в стената.

Извивайки се по пода, успях да се добера до него преди да затихне действието на невроелектронната система и отворих плочката на гърдите му. С мъка я приведох на ръчно управление с помощта на превключвателя.

— Лежи мирно — заповядах аз и каргът се отпусна. — Как се маха това нещо?

Той ми каза. Извадих от предния джоб на комбинезона му пулверизатор с формата на писалка, натиснах го и от него излетя розов облак. Паяжината се сбръчка, разтвори се на пода и се превърна в желе, което бързо изтръсках от себе си.

Счупих печата и извадих лентата. Програмата беше модернизирана с оглед на многократното й използване и автоматично се повтаряше приблизително на сто години.

Някой сериозно се беше потрудил да вгради в робота система за самостоятелно обслужване и висока степен на свобода.

Сред оборудването в стаята намерих скенер. Поставих капсулата и включих ускореното прослушване. Изслушах обичайната програма на параметрите с поправките, обуславящи взаимоотношенията между човек и карг. Каргът бе предназначен за работа без какъвто и да е контрол от страна на човека. Коригирах командата в началната й част и отново я поставих на мястото й.

— Къде е жената, агент Мелия Гейл?

— Не знам.

— Добре — казах аз и си помислих: „Тя е служила само като примамка. Каргът ме е лъгал. Лош навик, но знам как да го излекувам от него“.

Зададох му още няколко въпроса и получих отговорите, които очаквах. Той заедно с група каргове и спасени оперативни агенти от предишни програми, се уединили на едно островче на стабилност сред растящото море от ентропийно разпадане. За известно време не ги е заплашвало нищо, докато не настъпила последната година, ден и час. Всичките им добри намерения щели да потънат в безформената еднородност на Айлем.

— Знаеш ли, карг, твоята станция я очаква печален край — казах аз. — Но не се отчайвай, няма нищо вечно под слънцето.

Той не отговори. Аз се повъртях още малко в стаята и забелязах някои интересни подробности. Оборудването беше пълно с устройства със специално предназначение, които биха могли да ми свършат добра работа. Не беше зле да си изясня някои неща. Но имах чувството, че колкото по-скоро се измъкна от юрисдикцията на Окончателната Власт, толкова по-бързо ще осъществя своите намерения.

— Няколко думи за потомството? — предложих аз на карга. — Преди да прибегна към упоменатото лечебно средство.

— Ще се провалиш — каза той.

— Може би. Натисни копчето за саморазрушение.

Каргът се подчини и от вътрешността му започна да излиза дим. Направих проверка на целевия сигнализатор, настроих го на Мелия Гейл и снех точните координати. След това отворих транспортната кабина, набрах кода на годографа, скочих вътре и включих насочващия импулс. Реалността се разби на части и отново се събра в единно цяло в друго време и на друго място.

Успях точно навреме.