Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (9)

8

Изстрелът отекна в тесния коридор, Кърт падна назад, като се извърна тромаво. Приземи се настрани и не помръдна повече.

Изненадан, но роден с бързи рефлекси, които се бяха изостряли на боксовия ринг през половината му живот, Джо скочи напред. Ръката му удари ръката на мъжа странично и отклони следващите два изстрела към стената. Удар с глава, подпомогнат от стоманения шлем, просна стрелеца на пода и оръжието излетя от ръката му, а после се плъзна по чистия бял под на коридора.

Двамата мъже се втурнаха към оръжието. Джо го достигна първи, сграбчи го и се изправи, но ръкавиците му пречеха и не можеше да натисне спусъка. Жилавият нападател го събори и двамата се стовариха през врата с надпис „Внимание ядрено-магнитен резонанс“.

Паднаха тежко на пода и се разделиха при удара. Затрудняван заради ограничената видимост на шлема, Джо за миг изгуби от поглед оръжието и врага си. Когато се огледа, пистолетът го нямаше никакъв, а мъжът, който ги беше нападнал, лежеше на три метра от него. Изглеждаше в безсъзнание.

Джо се изправи и пристъпи напред. Усещаше много силно замайване, сякаш някой го дърпаше назад. Преди да направи още една крачка, усети, че губи равновесие. Първата му мисъл бе, че токсинът го е поразил, но не, не си въобразяваше, някой наистина го дърпаше назад, сякаш го беше вързал с въже под лопатките.

Бързо се сети за причината. Бяха паднали през вратата на болничната лаборатория за ядрено-магнитен резонанс. На три метра зад него имаше машина с размерите на малка кола. Тя беше изпълнена с мощни, свръхохладени магнити, които не можеха да се изключат. Едно лято беше работил в болница и знаеше какви са опасностите от тези машини — всичко желязно, щеше да бъде привлечено към тях с голяма сила. А Джо имаше метална бутилка на гърба си и метален шлем на главата.

Наведе се напред под наклон от трийсет градуса, борейки се с магнитната сила на машината, опитваше се да й попречи да го отлепи от пода. Направи няколко крачки в тази поза, като човек, който върви в силен ураган, но напредваше мъчително бавно.

Раненият му противник беше само на три метра от него и все още се съвземаше от удара в пода, но въпреки усилията си Джо не можеше да го достигне.

Наведе се още, напъна по-силно и стъпи върху хлъзгаво петно на пода. Подхлъзна се и изгуби сцепление. Само толкова бе нужно. В следващия миг беше отлепен от пода и полетя във въздуха.

Гърбът му се блъсна в извитото лице на машината, главата му се удари в друга секция и рикошира с оглушителен трясък.

Магнитите го държаха здраво и той увисна там под странен ъгъл. Дори краката му бяха залепнали, заради стоманените пластини в ботушите, а лявата ръка — благодарение на стоманата в часовника му. Той успя да издърпа дясната си ръка от машината, но беше невъзможно да освободи нищо друго.

Междувременно нападателят идваше в съзнание. Изправи се, погледна към Джо и поклати глава, сякаш му се привиждаше. Започна да се смее и вдигна пистолета, но той веднага излетя от ръката му и се залепи на корпуса на машината до Джо.

Джо се извъртя и се протегна към него, но пистолетът си остана залепнал и извън обхвата му.

Нападателят изглеждаше изненадан, но веднага се съвзе. Мина на друго оръжие, къс триъгълен нож с дупки на бронзовата дръжка. Той плъзна пръсти в дупките, сви юмрук и тръгна към Джо.

— Дали да не поговорим за това — каза Джо. — Мисля, че имаш нужда от помощ, нали? Може би някой по-добър план за лечение. Вероятно нещо, което покрива и психичните заболявания.

— Най-добре приеми неизбежното — каза мъжът. — Така ще е по-лесно.

— За теб — сигурно.

Мъжът се хвърли напред, но Джо откъсна крак от машината и го изрита в лицето.

Ударът зашемети убиеца и го запрати назад. Той се разгневи, вдигна ръка и се приготви да пробие смъртоносна дупка в гърдите на Джо, когато вратата зад тях се отвори. Кърт стоеше там със стойка за системи в ръка. Пусна я и металният прът полетя към тях. Прониза тялото на нападателя като копие и го прикова към машината до Джо.

Джо видя как светлината угасна в очите на мъжа, после насочи вниманието си към Кърт.

— Появи се тъкмо навреме. За малко си помислих, че ще се правиш на преобърнат бръмбар цял ден.

Джо виждаше назъбената вдлъбнатина в шлема на Кърт и кръвта, която се стичаше по лицето му зад пукнатия акрилен щит.

— Бях припаднал — каза той. — Но реших, че няма нужда да бързам, защото си знаех, че просто си висиш някъде.

На лицето на Джо се появи усмивка.

— Не можа да устоиш, нали?

— Е, беше прекалено лесно.

— Най-добре не се приближавай, иначе ще започнеш да се правиш на магнит върху хладилник до мен.

Кърт остана на прага, хванат за рамката на вратата, за да не бъде повлечен напред. Огледа се. Вляво, зад плексигласова стена, се намираше контролният пулт на машината.

— Как да я изключа?

— Не можеш — каза Джо. — Магнитите са винаги включени. В болницата, в която работех в Ел Пасо, една инвалидна количка се беше залепила за такава машина. Шестима мъже едва я откачиха.

Кърт кимна и насочи вниманието си към мъжа, който се беше опитал да ги убие.

— Какъв му е проблемът според теб?

— Освен че от гърдите му стърчи копие ли?

— Да, освен това.

— Нямам представа — каза Джо. — Макар че наистина ми се видя странно, че единственото движещо се същество на острова е откачалка, която иска да ни убие без видима причина.

— Това изненадва ли те? — попита Кърт. — Някак вече съм свикнал. Като че ли на нас ни се случват такива неща. По-шокиран съм от облеклото му — или липсата на такова. Ние изляхме литри пот в нашата най-добра имитация на костюм за химическа защита, а той се разхожда с обикновени дрехи и без маска.

— Може би въздухът се е прочистил — каза Джо. — Което означава, че мога да…

— Не рискувай — каза Кърт и вдигна ръка. — Не сваляй костюма, докато не сме сигурни. Ще занеса кислорода на доктор Амброзини и ще видя дали има някаква представа какво е станало.

— Бих ти помогнал, но…

Кърт се усмихна.

— Да, знам, малко си залепнал.

— Вероятно защото съм магнетична личност — каза Джо.

Кърт се засмя, остави на него последната дума и тръгна по коридора.