Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (65)

64

Кърт и Джо предадоха Рената на грижите на медицински екип и заедно с Едо отлетяха с хеликоптер „Газел“ с цветовете и логото на „Озирис“.

Едо беше главният пилот, Джо седеше на мястото на втория пилот, а Кърт се взираше в блестящите бели пясъци под тях. Минаваха над километри гола земя, безкрайни дюни и скални формации, които бяха прочути с неземната си красота. Две коли привлякоха погледа му, но след бърз оглед се оказаха изоставени.

По-нататък Кърт забеляза дългата тънка линия на тръбопровод, който пресичаше пустинята. Тя свършваше до сива бетонна сграда и изчезваше под пустинята като змия.

— Това е. Там, където тръбата излиза от пясъка.

Едо зави натам и спусна машината. Нямаше други коли до ниската сграда, никаква следа от делегация по посрещането.

— Изглежда изоставена — каза Джо.

— Не можем да сме сигурни — отвърна Едо. — Може да ни чакат вътре.

— Виждам хеликоптерна площадка — каза Кърт.

— Ще се приземим там.

Хеликоптерът предизвика малка пясъчна буря, когато Едо сниши към площадката, но завихреният пясък се слегна още щом перките забавиха въртенето си.

Кърт вече беше на земята и бе приклекнал с автомат в ръка, в случай че някой ги нападнеше, когато са най-уязвими. Огледа вратите и прозорците, готов да стреля, но не се появи никой.

Джо и Едо скоро отидоха при него и Кърт посочи напред. Чуваше се някакво тракане, като от счупен капак по време на буря.

Тримата тръгнаха далече един от друг, за да не могат да ги повалят с един откос. Откриха врата, която зееше отворена. Тя се люлееше на вятъра и се удряше в рамката, но не можеше да се затвори, защото резето беше изтеглено.

Едо посочи към дръжката и даде знак, че ще отвори широко вратата. Кърт и Джо кимнаха.

Щом Едо отвори, Кърт и Джо насочиха оръжията си, лъчите на фенерчетата им минаха над перилата на стълбите и осветиха залата.

— Празно е — каза Джо.

Кърт влезе през вратата. Сградата беше невероятно безлична. Бетонни стени, бетонен под. Извити тръби излизаха от главната към три помпи, които приличаха на помощните помпи, за които Едо беше споменал. В другия край лежеше единственото нещо, което изглеждаше не на място.

— Погледнете.

Джо последва лъча на фенерчето на Кърт и добави и своя към него. Двете светлини озариха метална клетка и мощна подемна система.

— Прилича на асансьора в подземната пещера.

— Ние сме поне на петдесет километра оттам — каза Кърт. — Но ти си прав. Изглежда същият.

Кърт откри ключа и асансьорът оживя.

— Да стигнем до дъното на това.

Тримата се качиха в клетката и Джо натисна хлабаво закачената контролна кутия. Вратите се затвориха и те потеглиха надолу. Когато се отвориха отново, тримата бяха дълбоко под повърхността, в зала, изпълнена с още помпи и тръби.

— Тези помпи са много по-големи от онази горе — отбеляза Едо. — Повече приличат на водноелектрическата централа.

Кърт видя, че тръбите се спускат надолу в земята.

— Сигурно тук изпомпват огромно количество вода от водоносния хоризонт.

— Или сега я връщат, благодарение на теб — каза Джо.

Минаха покрай помпите, надяваха се да намерят лаборатория. Зад една врата откриха контролния панел за системата и от дисплея ставаше ясно, че помпите още връщат водата обратно, както ги бе нагласил Кърт.

— Изненадан съм, че не са ги пренасочили, преди да избягат — каза Джо.

Кърт си мислеше същото. Написа нещо на клавиатурата и се опита да въведе команда. Системата поиска парола. Той написа някакви случайни цифри и достъпът му бе отказан. Появи се прозорец със съобщение: „Системата е заключена/Нужна е парола от «Озирис»“.

— Това е отдалечена станция — каза Кърт. — Посоката на водата може да се променя само от главния контролен център. Тук няма как да отменят такава команда, освен ако някой с достатъчно власт не напише необходимата парола.

Те продължиха да оглеждат станцията.

— Погледнете — каза Джо.

Кърт отстъпи от контролния панел. Джо и Едо стояха пред запечатана врата като онези в лабораторията до погребалната камера. Панелът до нея светеше в мътно червено.

— Ето това търсим — каза той.

— Но как ще влезем? — попита Джо.

Кърт мина напред и въведе кода, който бе видял Голнър да използва в лабораторията под пирамидите. Панелът потъмня за миг и на дисплея се появи името на Брат Голнър, но вратата не се отвори. Панелът пак светна в червено.

— Добър опит — каза Джо.

— Явно той е в системата, но няма достъп тук — рече Кърт.

Докато говореше, панелът светна в зелено, вратата изсъска и бавно се отвори. Двама мъже и една жена излязоха. Бяха с лабораторни престилки. Първият мъж беше по-нисък, с рошави вежди, които стърчаха над очилата му като жив плет.

— Брад? — попита той, като се огледа.

— Опасявам се, че не е с нас — каза Кърт.

Учените се втренчиха смаяни в униформата на Едо, като бързо намериха отговор на собствения си въпрос.

— Довели сте военните.

— Защо се криете тук? — попита Едо.

Те се спогледаха и унилите им погледи показаха, че са били принудени и заплашвани, за да вършат това, което вършеха тук.

— Когато хората от станцията чуха, че сградата на „Озирис“ е нападната, станаха много нервни — каза мъжът с рошавите вежди. — Все искаха нови заповеди и информация, но не получаваха отговор. Тогава помпите започнаха да връщат водата и те не можаха да отменят това. Чуха по радиото новините за нападението. Паникьосаха се и си тръгнаха. Искаха да унищожат лабораторията, но ние се заключихме. Знаем за какво използваха работата ни. Не искахме да унищожат антидота.

— Значи го правите тук? — попита Кърт.

Мъжът кимна.

— Как се получава?

— От жабите — каза мъжът.

— Нещо в кожата им.

— Да, откъде знаете?

— Брад Голнър се опита да ми каже. Шакир го застреля, преди да ми обясни. Но и той се чувстваше като вас. Искаше да оправи нещата. И ни каза каквото знаеше, преди да умре. Каза, че кожата на жабите се опакова в запечатани контейнери и се транспортира.

Мъжът кимна.

— Когато кожата, с която жабите се увиват, бъде изложена на дъжд, тя изпуска противодействащо вещество, което сигнализира на нервната система на жабите да се събуди. За жабите това е краят на хибернацията. За хората се наложи да модифицираме сигнала, но работи по същия начин — уверявам ви.

— Колко от антидота имате?

— Голямо количество.

— Достатъчно ли е за пет хиляди души?

— За Лампедуза ли? Да, знаем какво се е случило. Трябва да стигне за пет хиляди души.

— Да се надяваме, че ще стигне за пет хиляди и един — каза Кърт. Обърна се към Едо. — Можеш ли да откараш тях и антидота в Кайро?

— Това означава ли, че ние оставаме тук? — попита Джо.

Кърт кимна.

— Не мисля, че ще сме самотни задълго.

Едо го разбра и се обърна към лаборанта.

— Имате ли нужда от специално оборудване за антидота?

— Не. Той е стабилен на стайна температура.

— Тогава ще тръгнем възможно най-скоро — каза Едо.

Лаборантите започнаха да товарят пластмасови кутии върху количка на колелца. Кутиите бяха пълни с единични дози от антидота.

Едо се обърна към Кърт и Джо.

— Ще се погрижа вашата приятелка да получи първата доза.

— Благодаря ти — каза Кърт.

 

 

Кърт и Джо гледаха от сенките на сградата как Едо и учените излитат с антидота и материали за изготвянето на допълнително количество. По молба на Кърт хеликоптерът се издигна по-високо от нормалното, преди да поеме на изток към Кайро.

— Мислиш ли, че Хасан е видял това? — попита Джо.

Кърт кимна.

— Ако е на няколко километра оттук, не може да ги пропусне. Надявам се да си помисли, че сградата отново е празна.

— Наистина ли вярваш, че той ще се върне тук?

— Ако ти беше на негово място и имаше само два останали коза, като и двата са в тази сграда, какво би направил?

Джо сви рамене.

— Аз лично бих се оттеглил на Лазурния бряг. Но Хасан не ми се стори човек, който обича да ходи на ваканции.

— Той няма да се откаже — увери го Кърт. — И единственото, с което може да окаже влияние, е да обърне потока на водата и да продължи сушата. Ако успее да го направи, може все още да превърне това поражение в някаква победа. Но той не очаква ние да сме тук. Така че нека си намерим скривалище.

Влязоха в сградата, слязоха надолу с асансьора и огледаха разположението.

— Всеки път, когато си имаме работа с тях, те имат човек някъде на позиция — каза Кърт.

— Скорпион — каза Джо.

— Ако Хасан го доведе тук долу, ще поиска той да се скрие някъде, както досега — каза Кърт.

— Единствената опасност е асансьорът — каза Джо. — Но от скелето около него можеш да виждаш цялата зала.

Кърт вдигна глава и започна да се катери по скелето. То се издигаше нагоре в скалата, но около него имаше достатъчно място да се скрие и да не бъде смазан от асансьора.

— Я пусни асансьора нагоре — каза той, като зае място, където можеше да се задържи. — Не искаме да сме груби и да ги караме да го чакат.

Джо натисна бутона и машината оживя. Асансьорът започна дългото си и бавно изкачване и мина на трийсетина сантиметра от Кърт.

— Аз ще се скрия в контролната зала — каза Джо. — Ако той иска да обърне водата, първо там ще иде.