Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (22)

21

Южна Либия

Кабината на стария DC-3 трепереше непрестанно, докато самолетът прекосяваше пустинята на височина от петстотин метра с почти двеста възела. Ако се съдеше по вибрациите, Пол Траут реши, че витлата не са синхронизирани или са леко небалансирани. Мрачно се зачуди дали някое от тях няма да се откачи и да отлети към очакващата го пустиня или пък да се вреже в кабината като отмъстителна отварачка за консерви.

Както обикновено Гамей не споделяше страховете си. Тя беше на дясната седалка, където обикновено сядаше вторият пилот. Наслаждаваше се на гледката през прозореца и на тръпката, че пътуват толкова бързо на такава ниска височина.

Реза, домакинът им, стоеше отзад с Пол.

— Трябва ли да летим толкова бързо? — попита Пол. — И толкова близо до земята?

— По-добре така — каза Реза. — Иначе въстаниците по-лесно ще стрелят по нас.

Това не беше отговорът, на който Пол се надяваше.

— Въстаници ли?

— Все още сме в състояние на гражданска война. Имаме милиции, които ту са с нас, ту против нас; чужди агенти, особено от Египет; мюсюлмански братства; дори хора от стария режим на Кадафи — всички се борят за власт. Сега Либия е много сложно място.

Внезапно на Пол му се прииска да бяха останали още един ден в Тунис и да бяха излетели направо за Щатите. Можеше да си седи на верандата, да си пуши лула и да слуша радио, вместо да рискува живота си тук.

— Не се тревожи — каза Реза. — Те ще са глупаци да хабят снаряди за такъв стар самолет. Обикновено просто пукат към нас с пушките си. А и още не са ни уцелили.

Реза посегна през Пол и почука по дървения ръб на корпуса. Като всичко останало в самолета, той беше буквално от друга ера, силно протрит от хората, които се бяха търкали в него, при влизането и излизането от кабината през последните петдесет години.

Контролните уреди бяха в същото състояние. Големи, тромави метални лостове с вдлъбнатини там, където мъже и жени ги бяха хващали през десетилетията. Щурвалът беше от старите — като половин волан, и дори имаше вдлъбнатина в средата. Този пред Гамей изглеждаше малко по-добре.

— Може би трябваше да пътуваме с кола — каза Пол.

— С камион е осем часа — отвърна Реза. — А по въздух само деветдесет минути. И тук е по-хладничко.

Деветдесет минути, помисли си Пол, като си погледна часовника. Слава богу. Това означаваше, че почти са пристигнали.

Все така с голяма скорост те минаха над скалисти възвишения, които стърчаха от пясъка като гръб на чудовище, появяващо се от океана. Продължиха на юг и описаха кръг около някакво сухо солено корито, преди да заходят за кацане към прашната писта, която се проточваше покрай нещо, което Пол сметна за нефтено поле, защото по него имаше сонди, кранове и няколко големи сгради.

Кацането беше относително гладко, само с един по-силничък трус, и после самолетът дълго забавя по пистата. Като повечето самолети от ранните дни на авиацията, и DC-3 влачеше опашката си. Имаше две големи колела под крилете и малко опашно колело отзад. Заради това кацането бе придружено от странното усещане, че се приземява равно, а после вдига нос със забавянето на скоростта. Всичко това беше много остаряло, но Пол бе доволен, че са пак на земята.

Още щом стъпи на пясъка, той се обърна да помогне на Гамей и й предложи ръка. Тя я хвана и скочи.

— Това беше невероятно — каза тя. — Когато се приберем, ще се науча да летя. Джо може да ме научи.

— Звучи прекрасно — отвърна Пол, като усилено се опитваше да изглежда окуражително.

— Видя ли Берберския оазис? — попита тя.

— Не — отвърна Пол, но после попита: — Кога минахме над него?

— Ами точно преди да завием за кацането — каза Реза.

— Имаш предвид онази пресушена област?

Реза кимна.

— Само за седмица той се превърна от здравословен тропически рай в солено корито. Същото, което видяхме в Гафса, вече се случва из цяла Сахара.

— Не ми се струва възможно — каза Пол.

Реза вдигна ръка да се предпази от слънцето и рече:

— Да влезем вътре.

Поведе ги към главната сграда, като минаха покрай голяма редица помпи и серия тръби, които продължаваха в далечината и стигаха чак до Бенгази. След жегата на пустинята климатизираните помещения бяха приятно облекчение. Те се приближиха до група работници.

— Някаква промяна? — попита ги Реза. — Положителна, имам предвид.

Главният техник поклати глава.

— Стигнахме само до двайсет процента дебит — каза той мрачно. — Ще трябва да затворим още три помпи. Прегряват и вадят само тиня.

Докато слушаше разговора им, Пол се огледа. Стаята беше покрита с екрани и компютърни терминали. Няколко прозореца бяха затъмнени. Това му напомни за кула за контрол на въздушния трафик.

— Добре дошли в главния щаб на Великата създадена от човека река — каза Реза. — Най-големият иригационен проект в света. Оттук и още няколко други места извличаме вода от Нубийския варовиков водоносен хоризонт и я пренасяме на осемстотин километра през пустинята до градовете Бенгази, Триполи и Тобрук.

Реза почука по един екран и той започна да върти снимки на огромни работещи помпи, водата течеше силно от гигантски тъмни тръби.

— Колко вода вадите? — попита Гамей.

— Досега седем милиона кубични метра на ден — каза той. — Това е почти два милиарда галона за вас, американците.

Пол се взираше в таблата; видя индикатори в жълто, оранжево и червено. Нищо не светеше в зелено.

— Колко тежко ви засегна сушата?

— Вече добивът спадна почти със седемдесет процента — каза Реза, — и става по-зле.

— Да е имало някакви земетресения? — попита Пол. — Понякога сеизмичната активност може да прекъсне кладенци и да дестабилизира водоносните хоризонти. И водата се вади по-трудно.

— Няма земетресения — каза Реза. — Дори леки. Геоложки казано, този регион е невероятно стабилен. Макар и не политически.

Пол беше искрено объркан и изрече единственото, което имаше смисъл:

— Сигурен съм, че никой не иска да го каже, но възможно ли е водоносният хоризонт да пресъхва?

— Това е много добър въпрос — каза Реза. — Подземните води тук са остатък от последната ледникова епоха. Като ги изпомпваме, очевидно няма с какво да бъдат заменени. Но повечето оценки предполагат, че би трябвало да ни стигнат за пет века. По-консервативните оценки казват, че запасът е поне за сто години. Източваме ги едва от двайсет и пет години. И все пак, също като нас, и аз нямам друг отговор. Не знам къде отива водата.

— А какво знаете? — попита Гамей.

Реза отиде до картата.

— Знам, че сушата се разраства и положението бързо се влошава. Освен това изглежда, че се разпростира на запад. Първите кладенци, които докладваха за проблеми, бяха по източната граница. — Той посочи място южно от Тобрук, където беше границата между Либия и Египет. — Това беше преди девет седмици. Скоро след това кладенци в Сарир и Тазербо, в центъра на страната, бързо започнаха да губят налягане. И преди трийсет дни забелязахме първото спадане в обема на западните кладенци — южно от Триполи. Там нещата бързо се влошиха и обемът на изпомпваната вода намаля двойно само за дни. Ето защо отидох в Гафса.

— Защото Гафса е още по на запад — отбеляза Пол.

Реза кимна.

— Трябваше да видя дали ефектът продължава и какъв е. Моите колеги в Алжир също започват да страдат от него. Но тези страни не са така зависими от подземните води като нас. През двайсет и петте години, откакто ги изпомпваме, населението на Либия се удвои. Селскостопанската продукция се увеличи с петстотин процента. Индустриалната употреба на вода се повиши с петстотин процента. Всички са зависими от тази вода.

Пол кимна.

— И ако отидат до кранчето и видят, че нищо не тече, ще си имате проблеми.

— Вече си имам — увери го Реза.

— Освен нас някой друг занимава ли се с това? — попита Гамей.

Реза сви рамене.

— Не съвсем. Никой друг не е квалифициран да го направи. А и както сигурно си представяте, при продължаваща гражданска война, правителството трябва да се справя предимно с нея. Или поне те така си мислят. Попитаха дали това е дело на въстаниците. Трябваше да кажа „да“. Щяха да ми дадат всякакви ресурси, за да реша проблема. Но аз отрекох. Всъщност им казах, че тази мисъл е нелепа. — Реза изкриви лице при мисълта за това. — Да ви призная, не е много мъдро да кажеш на политик, че въпросът му е нелеп. Поне в моята страна.

— Защо?

— Ами мислех си, че е очевидно.

— Не — каза Гамей. — Защо да не са бунтовниците?

— Защото те взривяват разни неща — каза той. — А това е нещо като естествен феномен. Природно бедствие. Освен това всички се нуждаят от вода. Всички трябва да пият. Ако водата си отиде, войната ще продължи, но вече няма да има за какво да се бият.

— Как оцелява страната? — попита Пол.

— Засега резервоарите близо до Бенгази, Сирт и Триполи покриват нещата — каза Реза. — Но вече има режим. И ако нещо не се промени, само до дни ще отрежем цели квартали. А тогава всички ще правят това, което правят отчаяните хора. Ще се паникьосат. А после страната отново ще потъне в хаос.

— Ако им покажете тези прогнози, със сигурност ще ви приемат сериозно — каза Гамей.

— Показах им ги. Те ми казаха само да разреша проблема или просто щели да ме сменят и да ме обвинят в безотговорност. Така или иначе трябва да намеря решение, преди да се върна при тях. Поне някаква теория защо се случва това.

— Колко дълбоко е Нубийския водоносен хоризонт? — попита Пол.

Реза извади на екраните вертикален разрез на сондажния процес.

— Повечето кладенци стигат на дълбочина между петстотин и шестстотин метра.

— Можете ли да копаете по-дълбоко?

— Това бе първото, което ми хрумна — отвърна Реза. — Пробихме няколко пробни канала на хиляда метра. Но не извадихме вода. Пробихме един на двеста метра. Пак нищо.

Пол огледа схемата. Диаграмата показваше съоръжението на повърхността като малки сиви квадратчета. Шахтата на кладенеца беше оцветена в яркозелено и лесно се виждаше как се спуска през пластовете от пръст и скали и стига до червеникавия пясъчник, където беше пленена водата от ледниковата епоха. Под пясъчника имаше по-тъмен слой; той продължаваше на дълбочина до хиляда метра. Под него областта бе сива и необозначена.

— Каква скала има под пясъчника? — попита Пол.

Реза сви рамене.

— Не сме сигурни. Не е правено проучване на по-голяма дълбочина от две хиляди метра. Сигурно са седиментни скали.

— Може би трябва да разберем — каза Пол. — Може би проблемът не е в пясъчника. Може би е под него.

— Нямаме време за по-дълбоки сондажи — каза Реза.

— Можем да направим сеизмично проучване — предложи Пол.

Реза скръсти ръце на гърдите си и кимна.

— Много би ми се искало, но за да пробием през толкова много скала, ще ни трябва доста силен взрив, който да създаде вибрациите. За нещастие ни конфискуваха запаса от експлозиви.

— Сигурно е логично. Правителството не иска въстаниците да се доберат до тях — каза Гамей.

— Ами те въстаниците ни ги взеха — отвърна Реза. — Правителството просто реши да не ги възстановява. Така или иначе нямам с какво да създам звук, който да проникне през толкова много скала и да се отрази обратно до нас като чист сигнал.

За миг Пол не знаеше какво да каже. После му хрумна нещо, толкова откачена идея, че може и да имаше шанс да проработи. Погледна към Гамей и каза:

— Вече знам как се чувства Кърт, когато го споходи вдъхновение. Прилича на лудост, примесена с гениалност.

Тя се засмя.

— При Кърт балансът понякога се нарушава.

— Надявам се, че и сега случаят не е такъв — каза Пол, преди да се обърне към Реза. — Имате ли оборудване за записване на сигнала?

— Едно от най-добрите в света.

— Подгответе го — каза Пол. — Колкото и да ми е неприятно да го кажа, ще трябва пак да заредите с гориво онова ваше самолетче. Ще направим една обиколка.