Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (4)

3

Средиземно море, трийсет километра източно от Лампедуза

Една тъмна фигура се носеше бавно към морското дъно, в контролирано спускане. Погледнат отдолу, водолазът приличаше повече на вестител, спускащ се от небесата, отколкото на човек. Фигурата му бе огромна заради двете кислородни бутилки, големия хамут и реактивната раница на гърба, която имаше тантурести крилца. Към този образ се добавяше ореол светлина от двете закачени на раменете лампи, които хвърляха жълто сияние в мрака.

С достигането на трийсет метра дълбочина и приближаването към морското дъно, той лесно различи кръгчето светлина на дъното. В него група облечени в оранжево водолази разкопаваха откритие, което щеше да е принос към епическата история на Пуническите войни между Картаген и Рим.

Той стигна до дъното, на около петнайсет метра от осветената работна зона, и потупа по ключа на интеркома с дясната си ръка.

— Тук е Остин — каза в монтирания в шлема микрофон. — На дъното съм и продължавам към разкопките.

— Прието — отвърна в ухото му леко разкривен глас. — Дзавала и Удсън те чакат.

Кърт Остин включи ускорителите, издигна се леко от дъното и се понесе към разкопките. Макар че повечето гмуркачи имаха стандартни костюми. Кърт и още двама изпробваха новия подобрен твърд костюм, който поддържаше постоянно налягане и им позволяваше да се гмуркат и да се издигат на повърхността, без да спират за декомпресия.

Засега Кърт смяташе, че костюмът е лесен за употреба и удобен. Не беше изненадващо, че е малко едричък. Когато стигна до осветената зона, той подмина монтирания триножник с подводния прожектор. Подобни прожектори бяха поставени по целия периметър на работната зона. Те бяха свързани с кабели към група от подобни на вятърни мелници турбини, поставени на известно разстояние.

Течението задвижваше перките на турбините и произвеждаше електричество за прожекторите, което позволяваше разкопките да протичат по-бързо.

Кърт продължи, мина над кърмата на древния кораб и спря от другата страна.

— Я вижте кой се появи най-после — каза един дружелюбен глас в шлема му.

— Нали ме знаеш — отвърна Кърт. — Чакам да свършите тежката работа, после се гмуркам и обирам славата.

Другият се засмя. Нищо не можеше да е по-далече от истината. Кърт Остин отиваше първи на мястото и бе способен да работи по обречен проект от чист инат, докато някак не го съживи или докато буквално не изпробва всеки вариант.

— Къде е Дзавала? — попита Кърт.

Другият водолаз посочи настрани, почти към мрака.

— Твърди, че трябва да ти покаже нещо важно. Сигурно е намерил стара бутилка с джин.

Кърт кимна, включи раницата и се понесе към мястото, където Джо Дзавала работеше с друг водолаз на име Мишел Удсън. Те разкопаваха секция около носа на кораба и бяха сложили пластмасови щитове, за да не могат пясъкът и тинята да покрият онова, което бяха извадили.

Кърт видя, че Джо се изправи леко, и после чу ведрият глас на приятеля си по интеркома.

— Най-добре се прави на заета — каза Джо. — Ел шеф ще ни направи посещение.

Технически беше вярно. Кърт беше Директор със специално назначение към Националната агенция за морско и подводно дело, доста интересен клон на федералното правителство, който се занимаваше с мистериите на океана, но Кърт не успяваше да се държи като типичния шеф. Предпочиташе екипния подход, поне докато не се наложеше да вземе трудни решения. Тях ги взимаше сам. Това според него беше отговорността на водача.

Колкото до Джо Дзавала, той беше по-скоро негов съучастник, отколкото служител. Двамата бяха преживели какво ли не през годините. Само през последната бяха замесени в откриването на кораба „Уарата“, който се смяташе за потънал през 1909 г., и се озоваха в тунел за нападение под демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея; и спряха международна фалшификаторска операция, която беше така сложна, че се използваха само компютри и нито една печатарска машина.

След това двамата бяха готови за ваканция. Експедиция за откриване на реликви на дъното на Средиземно море, звучеше точно като освежаващ тоник.

— Чух, че вие двамата се размотавате тук долу — пошегува се Кърт. — Дойдох да сложа край на това и да ви намаля надниците.

Джо се засмя.

— Не би уволнил човек, който тъкмо ще ти плаща облог, нали?

— Ти? Да платиш? Това не мога да го повярвам.

Джо посочи към откритите ребра на древния кораб.

— Помниш ли какво ми каза, когато за първи път видяхме ултразвуковото сканиране на морското дъно в дълбочина?

— Казах, че корабът е картагенски спомни си Кърт. — А ти се обзаложи, че е римска галера — което, за мой най-голям ужас, се оказа вярно, ако се съди по извадените артефакти.

— Ами ако съм прав само на петдесет процента?

— Тогава ще кажа, че си се справил по-добре от обикновено.

Джо пак се засмя и се обърна към Мишел.

— Покажи му какво намерихме.

Тя махна на Кърт и насочи светлините си към разкопания участък. Там, където дългият заострен шип, който бе представлявал таранът на носа на римската галера, беше забит в друг вид дърво. Там, където тя и Джо бяха разкопали пясъка, Кърт видя строшен корпус на втори кораб.

— Какво е това? — попита той.

— Това, приятелю, е корвус — каза Джо.

Тази дума означаваше гарван, а древният железен шип наистина приличаше на острата човка на гарван, откъдето вероятно идваше и името му.

— В случай че си забравил — продължи Джо, — римляните са били слаби моряци. Далеч под нивото на картагенците. Но били по-добри войници и намерили начин да обърнат това в своя полза: като удрят враговете си с таран, забиват тази желязна човка в корпуса на кораба и после с въжен мост се прехвърлят на борда му. С тази тактика те обръщали всеки близък бой в морето в ръкопашна битка.

— Значи имаме два кораба?

Джо кимна.

— Римска тримера и картагенски кораб, все още свързани от корвуса. Това е бойна сцена отпреди две хиляди години, застинала във времето.

Кърт беше смаян от това откритие.

— Но как са потънали така?

— Вероятно при сблъсъка корпусите им са се пропукали — предположи Джо. Римляните вероятно не са могли да освободят корвуса, докато корабите са потъвали. Потънали са заедно, свързани за вечността.

— Което означава, че и двамата сме прави — каза Кърт. — Предполагам, че няма да ми платиш онзи долар.

— Долар ли? — попита Мишел. — От месец не спирате да говорите за този облог, заради някакъв си жалък долар?

— Всъщност всичко е заради правата над хваленето — каза Кърт.

— Освен това той продължава да ми намалява надницата — рече Джо. — Затова само толкова мога да си позволя да заложа.

— И двамата сте изумителни — каза тя.

Кърт би се съгласил с гордост с това, но нямаше тази възможност, защото друг глас се чу по интеркома и го прекъсна.

Надпис на монтирания в шлема дисплей потвърждаваше, че обаждането идва от „Морски дракон“ на повърхността. Малкото катинарче с името му и името на Джо до него показваше, че разговорът е насочен само към тях двамата.

— Кърт, Гари е — каза гласът. — С Дзавала чувате ли ме?

Гари Рейнолдс беше капитанът на „Морски дракон“.

— Високо и ясно — каза Кърт. — Виждам, че си на частния канал. Проблем ли има?

— Опасявам се, че да. Получихме зов за помощ. И не съм сигурен как да реагирам.

— Защо?

— Защото обаждането не е от кораб — каза Рейнолдс. — Идва от Лампедуза.

— От острова?

Лампедуза беше малък остров с население от пет хиляди души. Той беше италианска територия, но се намираше по-близо до Либия, отколкото до южния край на Сицилия. „Морски дракон“ спираше там за една нощ всяка седмица, за да вземе провизии и зареди гориво, преди да се върне на позиция над разкопките. Дори сега на брега имаше петима членове на НАМПД, които се занимаваха с логистиката и каталогизираха артефактите, открити при разкопките.

Джо зададе очевидния въпрос:

— Защо някой на остров ще предава зов за помощ по морския канал?

— Нямам представа — каза Рейнолдс. — Момчетата от радиорубката са били достатъчно съобразителни, за да включат на запис, когато осъзнали какво чуват. Изслушахме го няколко пъти. Малко е накъсано, но определено идва от Лампедуза.

— Ще ни го пуснеш ли?

— Мислех си, че никога няма да поискаш — каза Рейнолдс. — Почакай.

След няколко секунди Кърт чу жужене от статично електричество и малко забавяне, преди един глас да заговори. Той не можа да различи първите няколко думи, но после сигналът се изчисти и гласът стана по-силен. Беше женски. Жена, която звучеше едновременно спокойно, но все пак има отчаяна нужда от помощ.

Тя говори на италиански двайсет секунди и после мина на английски:

— … пак повтарям, аз съм доктор Рената Амброзини… Нападнаха ни… Сега сме в капан в болницата… отчаяна нужда от помощ… Запечатани сме и кислородът ни свършва. Моля, отговорете.

Последва няколко секунди прашене и съобщението се повтори.

— Някакъв трафик по спешните честоти? — попита Джо.

— Нищо — каза Рейнолдс. — Но просто за всеки случай се обадих на логистичния екип. Никой не вдигна.

— Това е странно — каза Джо. — Някой трябва да стои при радиото постоянно, докато са там.

Кърт се съгласи.

— Обади се на някой друг — предложи той. — В пристанището има участък на италианската брегова охрана. Виж дали ще можеш да събудиш командира.

— Вече се опитах — каза Рейнолдс. — Опитах и по сателитния телефон, в случай че нещо пречи на радиото. Всъщност набрах всеки номер, който открих, в Лампедуза, включително на местната полиция и заведението, където си поръчахме пица при първата ни нощ там. Никой не отговаря. Не искам да звуча като истерик, но по една или друга причина целият остров мълчи.

Кърт не беше човек, който прибързва със заключенията, и все пак жената беше използвала думата „нападнаха“.

— Свържи се с италианските власти в Палермо — каза той. — Зовът за помощ си е зов за помощ, дори и ако не идва от кораб. Кажи им, че отиваме да видим с какво можем да помогнем.

— Предположих, че ще решиш нещо такова — каза Рейнолдс. — Проверих графика на гмурканото. Джо и Мишел могат да излязат с теб. Всички други трябва да влязат в резервоара.

Кърт очакваше това. Съобщи новината на останалите от екипа. Те бързо оставиха инструментите си, изключиха прожекторите и започнаха много бавното си издигане за среща с резервоара за декомпресия, който висеше на въжета. С него те щяха да бъдат изтеглени безопасно на повърхността.

Кърт, Джо и Мишел стигнаха до повърхността със своите твърди костюми и Кърт вече сваляше оборудването си, когато Рейнолдс им съобщи още лоши новини. Нито дума не се чувала от Лампедуза. Нямало военни, нито брегова охрана на повече от сто километра от острова.

— Зареждат два хеликоптера в Сицилия, но няма да са готови още половин час. А и имат час път от там.

— Дотогава вече ще сме на плажа, ще си довършваме десерта и ще си поръчваме чаши вино преди лягане каза Джо.

— Затова ни молят да идем да огледаме — обясни Рейнолдс. — Явно ние сме най-близкото нещо до официално правителствено присъствие в района. Дори нашето правителство да е от другата страна на Атлантика.

— Добре — каза Кърт. — За първи път няма да трябва да молим за разрешение или да игнорираме нечие предупреждение.

— Вече обърнах кораба в правилната посока — каза Рейнолдс.

Кърт кимна.

— И не пести тягата.