Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (20)

19

Кърт и Джо напредваха след двамата убийци, но те имаха голяма преднина, стигнаха до крепостта и изчезнаха.

Кърт хукна по издигащата се рампа, следван по петите от Джо. Там забави крачка. Сиянието от оранжевите прожектори и сенките, където светлините не достигаха, пречеха на видимостта. Завъртя се, не искаше някой да скочи отгоре му от тъмна ниша или алея.

Дори от този ъгъл крепостта пак си беше внушителна. Построена на съвсем миниатюрна ивица земя, която стърчеше в залива Валета, тя имаше формата на многослойна сватбена торта, но стените на всяко следващо ниво се скосяваха под различен ъгъл, за да не може нападащ кораб да открие откъде стрелят защитниците.

Кърт забави ход. Стената на крепостта беше вдясно, а водите на залива вляво. Той мина покрай заключена порта и стигна до стълбище, което се врязваше в стената като тесен каньон. Там имаше подобна порта, но един бърз поглед увери Кърт, че мъжете са влезли оттук.

— Счупили са ключалката — каза той, докато я отваряше.

Надникна вътре и започна да се изкачва. Придържаше се към стената, но горе се натъкна на засада — един накуцващ мъж се хвърли към него с меч в ръка.

Кърт успя да избегне острието, падна на земята, претърколи се и стана точно когато Джо се появи. Мъжът с меча отстъпи назад, погледът му се отклони към Джо и лоста в ръката му, после към Кърт и обратно.

Кърт забеляза бронята, изложена като част от славната история на крепостта. Една рицарска ръкавица лежеше на земята. Мечът беше изтръгнат от нея.

Мъжът насочваше меча ту към Кърт, ту към Джо. И тогава Кърт го позна.

— Ти трябва да си Хаген. Лекарят страхливец, който избяга от умиращ остров.

— Не знаеш нищо за мен — изсумтя Хаген.

— Знаем, че имаш антидот за онова, което сполетя хората на Лампедуза. Ако ни кажеш какъв е, това може да те спаси от газовата камера.

— Млъквай — извика Хаген. Замахна към Кърт, после към Джо, като мечът описа дълга арка.

Старото острие изсвистя в нощния въздух, но Джо отстъпи назад с рефлексите на мангуста и отби смъртоносния удар с лоста. Искри проблеснаха в тъмното, придружени от дрънчене на метал, когато двете оръжия се срещнаха.

— Положението стана много средновековно — каза Джо.

Хаген пак се хвърли напред. Замахна няколко пъти към Джо, за да го принуди да отстъпи по стълбите, вероятно с надеждата, че той ще падне, но всяка атака беше парирана, докато при последния замах Джо изби върха на меча и после изрита Хаген в гърдите с едно бързо движение. Хаген политна назад и се приготви за следващия рунд.

— Доста си сръчен с това чудо — каза Кърт.

— Ами гледал съм всички серии на „Междузвездни войни“ по няколко пъти — обясни гордо Джо.

— Значи държиш положението под контрол?

— Абсолютно — каза Джо. — Върви хвани другия. Когато се върнеш, този ще е красиво опакован и сложен в чорапчето ти.

Когато Кърт тръгна, Джо се обърна към противника си. Огледа го, после хвана лоста не като меч, а с две ръце, като сопа.

Хаген отново замахна към него, но Джо го блокира с единия край на лоста и после го удари с другия край в лицето и му разби носа.

— Нали знаеш какво казвате вие, лекарите. „Няма да боли много“ — каза Джо. — Не мисля, че това важи в нашия случай. Вероятно доста ще боли.

Хаген пристъпи напред и започна див замах с меча. Бореше се с отчаянието, затова крещеше и дори наплю Джо.

Джо беше спокоен. Движеше се със скоростта на опитен боец. Пристъпваше леко и гладко. Лесно се справяше с всеки скок на противника си или със замахващия меч — като или го блокираше, или го избягваше.

Контраатакуваше с лекота, правеше лъжливо движение в една посока с лоста, после замахваше от другата.

— И не само че съм гледал всички епизоди на „Междузвездни войни“, ами съм голям фен на и Ерол Флин — предупреди той Хаген.

— Кой е Ерол Флин? — попита Хаген.

— Майтапиш се.

Хаген не отговори и Джо мина в нападение. Замахна към него и го принуди да отстъпи, после замахна с другия край на лоста настрани и надолу. Чу се гадно пращене от рамото на Хаген и докторът изпищя.

— Почти съм сигурен, че тази кост се наричаше хумерус, нали? Макар че едва ли го приемаш хумористично.

Хаген изсумтя.

— Това ми е ключицата, идиот. — Наклони се настрани като птиче със счупено крило.

— Добре, нека опитам отново — каза Джо и вдигна лоста за още един удар.

— Спри — извика докторът и хвърли меча на земята. — Предавам се. Просто спри да ме удряш.

Хаген падна на колене, притиснал ръка към счупената си кост и смръщен от болка, но когато Джо пристъпи към него, той опита още един номер. Извади спринцовка от джоба си и понечи да я забие в крака му. Джо я видя тъкмо навреме, удари ръката му и тя се заби в бедрото на Хаген.

Каквото и да имаше в нея, подейства почти мигновено. Хаген извъртя очи и падна настрани върху раненото си рамо, без изобщо да възрази.

— Чудесно, сега ще трябва да те нося — промърмори Джо.

Наведе се до него и потърси пулс. Слава богу, откри. Извади спринцовката и счупи иглата, преди да я прибере в джоба си. Реши, че няма да е излишно да проверят какво има в нея.

 

 

Докато Джо се чудеше какво да прави с припадналия доктор. Кърт предпазливо търсеше втория беглец. Предполагаше, че или са му свършили патроните, или е изгубил оръжието си, защото не беше стрелял повече, но това не означаваше, че няма да се натъкне на втора засада.

По някое време чу стъпки по чакъл от друго стълбище. Притисна се към стената и погледна зад ъгъла. Стълбището се извиваше в спирала нагоре, към следващото ниво на бойниците. Не беше много нагоре, но заради каменната стена не можеше да види повече от няколко стъпала.

Кърт застина неподвижно, слушаше. За няколко секунди не се чуваше нищо. После, внезапно, приглушено ехо от нечии бягащи стъпки по последните стъпала.

Кърт се втурна към стълбището и хукна нагоре. Трийсет извити в тясна спирала, изсечени за мъже от осемнайсети век, които бяха с по-къси крачки и по-дребни тела. Беше доста тесничко, но Кърт напредваше бързо и излезе горе точно когато мъжът тичаше по равната оръдейна рампа.

Беше се насочил към другия край, където редица древни оръдия бяха насочили дула към морето. Кърт тичаше след него, прескочи ниска стена и прекоси вътрешния двор под ъгъл. Вече го настигаше, когато мъжът започна да се катери по бойниците в другия край и скочи от два метра и половина на платформата долу.

Кърт стигна до стената, опря длан в нея, за да я прескочи, и също се спусна на следващото ниво. Сви крака, за да поеме удара, и се изправи, но убиецът вече беше на поне дванайсет метра от него и прескачаше следващата стена.

Кърт го последна и откри, че този скок е почти от три метра.

— Май преследвам тип, който е наполовина планинска коза.

Огледа разстоянието до наклонената рампа. Скочи, приземи се на камъните на рампата и продължи преследването.

Целта му беше далече напред, още тичаше към поредната стена. Тази беше в най-предната част на крепостта и стърчеше над залива. Досега се бяха изкачили до върха и после се бяха спуснали две нива по сватбената торта. Кърт предположи, че това е последният пласт. Вече се намираха по-ниско от крепостта и отвъд стената имаше само скали, вероятно на двайсетина метра под тях.

Мъжът явно осъзна това, наби спирачки, преди да стигне до стената и се обърна към Кърт. След леко колебание се затича отново, прескочи стената и се хвърли в пропастта. Това беше чисто и просто самоубийство.

Кърт стигна до ръба и погледна долу, очакваше да намери размазано тяло на скалите. Вместо това видя тесен правоъгълен прорез в камъка, подобен на канал. Мъжът, който беше скочил, не само не беше мъртъв, ами и плуваше като олимпийски шампион към чакаща моторница.

Нямаше какво да стори, освен да гледа с неохотно възхищение как плувецът се издърпва в лодката, тя потегля и изчезва в нощта.

— Какво стана? — чу се глас от едно ниво над него.

Кърт се обърна и видя, че Джо държи доктор Хаген за тила.

— Ами избяга — каза Кърт. — Трябва да му се признае — заслужи си го.

— Поне хванахме тоя — отвърна Джо.

В това време се чу остро изпукване, затворникът се стовари на колене и падна настрани. Кърт и Джо се хвърлиха да търсят прикритие, но не последваха повече изстрели.

Кърт се огледа иззад бойниците на стената. С Джо бяха достатъчно умни да не се надигат, затова си крещяха иззад прикритието на каменните стени.

— Джо — извика Кърт. — Кажи ми, че си добре.

— Добре съм — отвърна Джо, звучеше мрачен. — Но пленникът ни е мъртъв.

Кърт се беше досетил за това.

— По дяволите! Всичко това за нищо.

— Да имаш представа откъде дойде изстрелът?

Като се имаше предвид позицията на Джо на горното ниво и начинът, по който звукът отекна в стените, изстрелът трябваше да е дошъл някъде от другата страна на водата.

— От другата страна на залива — предположи Кърт.

Рискува да надникне натам. Моторницата я нямаше, но и без това не бяха стреляли от нея. На другия бряг имаше сгради, включително крепости и оръдеен плац на друго укрепление.

— Това беше поне от триста метра — каза Джо.

— В тъмното, при лек вятър. Уникален изстрел — отвърна Кърт.

— И уцели от първия опит — добави Джо. — Безпогрешно.

Не говореха така от лошотия. Просто се опитваха да установят природата на врага си.

— И повалиха своя човек, вместо нас — добави Кърт.

— И ти ли си мислиш, каквото мисля аз? — попита Джо. — Че тези типове са професионалисти?

— Да, добри стрелци — каза Кърт. — Хаген е просто бушон.

Полицейските коли вече бързаха по пътя към крепостта. Примигващите червени и сини светлини на моторница се носеха към тях от вътрешния залив и показваха, че полицията идва и откъм водата. Твърде късно, помисли си Кърт. Престъпниците бяха мъртви или избягали.

Като държеше главата си сведена, в случай че снайперистът още е на мястото си, той извади от джоба си бележката, която Кенсингтън се бе опитал да напише. Беше покрита с кръв и почти нечетлива. Като че ли беше някакво име. Софи С…

Не му говореше нищо. Но пък към момента и без това нищо не разбираше. Прибра бележката и зачака полицията, като се чудеше кога ли най-после ще ги споходи късметът.

 

 

На другия бряг, сред стари руини като тези на форт Сант Анджело, един друг човек си мислеше, че късметът вече го е споходил. Изправи се, взирайки се по посока на изстрела си.

Забеляза врага, прецени вятъра и се пребори с внезапното замъгляване на зрението, после натисна спусъка. Проблемите със зрението вървяха заедно с бавно заздравяващите пришки и рани по лицето му.

Номер четири носеше тези белези с гордост. Беше оцелял след смъртоносния преход към предния пост и бе получил втори шанс да служи на „Озирис“. Само с един изстрел беше доказал цената си.

Разглоби снайпера с дълга цев, погледна електронната снимка на изстрела, която бе направил, и за миг се запита дали не трябваше да убие американците. Но имаше време само за един чист изстрел, а Хаген трябваше да замълчи. Беше взел правилното решение. Щеше да убие американците друг път.

След като прибра снайпера, внимателно уви шала около съсипаното си лице, и се увери, че е скрил марлята, напоена с антибиотик, която покриваше врата му. После отстъпи назад и изчезна в нощта.