Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (54)

53

Рената продължи да кара като състезател, докато тунелът не започна да се стеснява и по земята се появиха отломки. Тя забави и се опита да мине през тях, но пролуката между отломките и тавана беше твърде малка за атевето.

Тя се обърна и включи на задна скорост.

— По-леко — каза Кърт, като видя, че тя пак настъпва педала. — Мисля, че ги изгубихме.

Бърз поглед назад потвърди думите му. Не се приближаваха светлини. Рената изключи двигателя и мракът и тишината се спуснаха.

— То и ние се изгубихме — каза тя унило. — Никога няма да се измъкнем оттук. Дори не знам къде се намираме, по отношение на мястото, от което тръгнахме.

— Не се изгубихме — каза Кърт ведро. — Просто сме затруднени относно местоположението и посоката за момента.

Рената го погледна и избухна в смях.

— Затруднени, значи? — попита Джо.

— Ами хубава дума, какво? — рече Кърт.

Рената освободи спирачката и позволи на атевето да се плъзне назад по склона към по-равен участък от тунела.

Джо слезе.

— Ще ида да видя какво има зад онази купчина камъни.

След като паркираха атевето в обратната посока, Кърт слезе и мина отпред.

— Справи се фантастично. Къде се научи да караш така?

— Баща ми ме научи — отвърна Рената. — Трябва да видиш някои от планинските шосета, по които карах, преди да взема книжка.

Той се усмихна.

— Може да ми ги покажеш, когато приключим с всичко това.

Джо вече беше стигнал до върха на каменната купчина. Лежеше по корем и осветяваше с фенерчето си залата зад нея.

— Охо, това е интересно — каза той.

— Откри ли изход, или не? — попита Кърт.

— Мисля, че открих автопарк — отвърна Джо.

Кърт сбърчи чело.

— За какво говориш?

— Елате, трябва да го видите лично.

Кърт и Рената тръгнаха към купчината и клекнаха до него. Сега и тримата осветяваха огромно помещение, пълно със странни на вид автомобили. Машините бяха дълги, с ниски предни капаци, без покриви и с огромни колела и гуми, които бяха високи почти колкото самите коли. Встрани бяха закачени туби и инструменти, а между предната и задната седалка бяха монтирани картечници.

— Какво е това — попита Рената. — Хъмвита?

Малко приличаха.

— По-скоро предците на хъмвитата — каза Джо. — Тези неща изглеждат като останки от Втората световна война.

Кърт се задейства пръв. Шмугна се в пролуката и се спусна по каменната купчина от другата страна.

— Хайде да огледаме.

Пространството беше голямо колкото малък самолетен хангар. Седем странни машини бяха паркирани вътре. На места стените бяха подсилени с бетон. Тук-там из залата имаше стоманени пилони с плоски панели отдолу и отгоре, които поддържаха тавана.

В дизайна на тези машини имаше нещо агресивно. Скосените капаци и огромните гуми показваха, че са предназначени за офроуд условия и пътуване по мек пясък. Но изглеждаха и бързи. На задницата на всяка от тях имаше решетки и отвори, за да може въздухът да охлажда монтираните отзад двигатели.

Кърт коленичи до една от машините и изтри прахта. Беше боядисана в кафеникаво, стандартното пустинно кафяво. След малко се показаха цифри и флагче. Зелено, бяло и червено, със сребърен орел в центъра. Това беше италианският трикольор. Сребърният орел го превръщаше в бойно знаме.

— Италиански са — каза Кърт.

— Така ли? — изненада се Рената.

Още един флаг привлече погледа му. Той беше на черно поле със странен дизайн в центъра — сноп пръчки с брадва, закачена за тях. А над брадвата имаше лъвска глава.

Рената клекна до него и освети и със своето фенерче.

— Това е знамето на фашистите — каза тя. — Тези коли са били на Мусолини.

— Лично? — попита Кърт.

— Не. Искам да кажа, че са били част от италианска военна част и както Джо каза, наистина са от Втората световна война.

— Saharianas — извика Джо от другата страна на колата.

— Наздраве! — каза Кърт.

— Не се шегувам — рече Джо. — Така са наричали тези коли. Били са за далечно разузнаване. Използвани са из цяла Северна Африка. От Тобрук до Ел Аламейн и навсякъде между тях.

— Какво са правили толкова далече на изток? Италианската армия не е приближавала Кайро.

— Може би тези коли са част от предварителен отряд — каза Джо. — Затова са проектирани: за разузнаване.

Огледаха залата за други следи, намираха резервни части, празни туби от бензин, оръжия и инструменти.

— Елате тук — каза Рената.

Кърт и Джо я откриха в ъгъл зад две от колите. Тяло, облечено с италианска униформа от онова време, лежеше пред нея на прашна войнишка постелка.

Изсъхнало от пустинната среда, лицето беше невероятно изпито, а ръката още бе покрита с вкоравена кожа и лежеше върху дръжката на пистолет. Малка купчина пепел и недогоряла хартия се виждаха до тялото.

Кърт разрови хартията и откри едно парченце, което още се четеше. Беше на италиански и той го подаде на Рената.

— Заповеди — каза тя. — Като че ли ги е унищожавал.

— Можеш ли да разчетеш нещо?

— Смут и хаос — каза тя, като освети избелялата хартия. — „Да създадат хаос, преди да…“ Само това мога да разчета.

— Заповеди за разузнавачи.

Рената върна изгорелите хартии на Кърт и взе малка книжка, която лежеше до купчината пепел. Отвори я. Личен дневник. Повечето страници бях откъснати. Останалото бе празно, освен една прощална бележка до някоя си Ана-Мари.

— „Водата почти свърши. Тук сме вече от три седмици. Нямаме никакви вести, но трябва да предположим, че англичаните са отблъснали Ромел. Някои от момчетата искаха да излязат и да се бият, но аз ги изпратих у дома. Защо да умират напразно? Войниците поне могат да се предадат. Ако ни заловят, нас ще ни застрелят като шпиони“.

— Чудно защо са очаквали да ги разстрелят — каза Джо. — На мен ми изглеждат обикновени военни.

— Може би защото са били далеч зад тила на врага — каза Кърт.

— Тогава как ги е изпратил у дома? И защо са оставили тук колите?

Рената прелисти другите страници. Не откри никакъв отговор на това.

— Не пише нищо повече?

— Почеркът му е почти нечетлив — каза тя. — „Спитфайърите преминават почти всекидневно… Засега не са ме открили, но не мога да се надявам да избягам, без да ме забележат. Взривих тунела. Англичаните няма да се доберат до нашите коне. Жалко. Можехме да обърнем нещата. Трябваше да вземем по-малко гориво и повече вода. Гърлото ми вече се затваря. Носът и устата ми кървят. Бих сложил край на тази агония с куршум, но това е смъртен грях. Само да можех да заспя и да не се събудя. Но всеки път, когато затворя очи, сънувам студена вода. Събуждам се по-жаден от всякога. Ще умра тук. Ще умра от жажда“.

Тя затвори дневника.

— Това е последният запис.

Кърт пое дълбоко дъх. Мистерията зад тази скрита база и старите машини трябваше да почака. Сега си имаха свои проблеми и всъщност писмото на войника ги изрече вместо тях.

— Добрата новина е — обяви Кърт, — че трябва да има изход наблизо, щом са вкарали тук машините. Лошата е, че нашият приятел явно го е затворил, за да попречи на англичаните да ги намерят.

— Ако открием изхода, може би ще успеем да си изровим път през него — каза Рената.

— Вероятно, но някак ми се струва, че не е най-добрата идея.

И двамата го погледнаха все едно бе полудял.

Кърт кимна към тялото на италианския войник.

— Той се е тревожил от спитфайърите. Ние също имаме нещо подобно, от което да се страхуваме. Ако забелязвате, преследвачите ни като че ли се отказаха. Мога да се сетя само за две причини за това. Или няма път навън, или има изход, и хората на Шакир ни чакат до него, както вълк се облизва до заешка дупка.

Джо предложи решение:

— Има много оръжия, муниции и експлозиви. Ако успеем да подкараме някоя от машините и използваме експлозивите, за да си отваряме път, може да успеем да минем през блокадата. Те ще очакват да се появим с двуместно атеве, а не с бронирана бойна машина.

— Чудесна изненада ще им устроим — каза Кърт. — Но вече ги ранихме доста тежко. Те знаят, че имаме Черната мъгла. И това означава, че ще хвърлят всичко налично срещу нас. Нямат друг избор. Твоят приятел Едо каза, че имат частна армия. Това може да означава танкове, хеликоптери, самолети — кой знае? Дори с някоя от бронираните коли пак нямаме шанс.

Джо кимна мрачно.

— Освен това си мисля и за ситуацията в Либия каза Кърт. — Цели градове са жадни. Стотици хиляди са без вода. Много от тях ще страдат и ще умрат точно като този войник.

— Не че има добра смърт — каза Рената, — но да умреш от липсата на вода е мъчително. Органите изключват, зрението помръква, но тялото се опитва да се държи.

Кърт кимна.

— Ако се върнем по пътя, по който дойдохме, и вземем експлозиви, може би ще успеем да взривим тръбата и да спрем помпите.

На Джо това като че ли му хареса. Но пък той би последвал Кърт навсякъде.

— Те няма да го очакват, със сигурност.

— Ами нали трябваше да отнесем пробите в лаборатория? — попита Рената.

— Брад Голнър каза нещо за друга лаборатория. Така че дори да успеем да намерим изход, да си пробием път и да избягаме от хората на Шакир, пак ще трябва да доставим токсина на медицинския екип, преди да се е разградил.

Рената добави:

— И дори да го доставим навреме, няма гаранция, че изследването му ще покаже на изследователите как да го обезвредят. Най-добрата ни надежда е да изолираме активното съединение и да започнем серия изследвания. Според мен ще е чудо, ако минат по-малко от пет месеца, преди да открием отговор.

— А според по-ранното ти заключение жертвите на Лампедуза имат в най-добрия случай няколко дни — каза Кърт.

Тя кимна.

— Някои вероятно вече са мъртви.

Кърт подозираше това. Малките и старите, слабите и болните. Те винаги си отиват първи.

— Значи се връщаме в леговището на лъва? — обобщи Джо. — Да ги хванем неподготвени?

Кърт кимна.

— Аз съм „за“ — рече Джо.

— Рисковано е — каза Рената. — Но звучи като единствената ни възможност.

Кърт смяташе, че рискът всъщност е пресметнат.

— Имаме едно предимство — каза той. — Ако повечето от хората им ни чакат горе, значи долу е станал само най-основният екип.

— Дай ми няколко часа и ще имаме две предимства — каза Джо.

— Две?

— Елементът на изненадата и една сахариана.

Кърт се ухили. Ако някой друг беше казал това, а не Джо Дзавала, щеше да му обясни, че си губи времето. Но Джо беше виртуоз в механиката. Ако сахарианата можеше да бъде накарана да запее отново, то Джо беше човекът, който щеше да го постигне.