Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (1)

Пролог
Градът на мъртвите

Абидос, Египет

1353 г. пр.Хр., седемнайсета година от царуването на фараон Ехнатон

Пълната луна хвърляше синьо сияние по пясъците на Египет, обагряше дюните с цвят на сняг, а изоставените храмове на Абидос — в нюанси на алабастър и кост. Сенки се движеха под това ярко сияние, докато процесия от натрапници се промъкваше през Града на мъртвите.

Те се движеха с мрачно темпо, трийсет мъже и жени, с покрити от качулките на широките роби лица, очите им бяха вперени в пътя. Подминаваха погребалните камери на фараони от Първата династия, светилища и монументи, построени през Втората сра в чест на боговете.

На прашен кръстопът, където навят пясък покриваше каменната пътека, процесията тихо спря. Водачът им Манухотеп се вгледа в мрака, наклони глава, ослушвайки се, и стисна по-здраво копието си.

— Чуваш ли нещо? — попита една жена, която спря до него.

Тя беше съпругата му. Те водеха още няколко семейства и десетина слуги, понесли носилки с децата на всяко семейство. Всички те бяха поразени от една и съща тайнствена болест.

— Гласове — каза Манухотеп. — Шепот.

— Но градът е изоставен — отвърна тя. — Като навлизаме в некропола, нарушаваме закона на фараона. Дори рискуваме да ни убият, задето сме стъпили на тази земя.

Той свали качулката на наметалото си и разкри бръсната глава и златна огърлица, която показваше, че е член на двора на Ехнатон.

— Никой не знае това по-добре от мен.

От векове Абидос, Градът на мъртвите, бе процъфтявал, населен с жреци и поклонници на Озирис, господар на задгробния живот и бог на плодородието. Фараоните от най-ранната династия бяха погребани тук и макар че по-скорошните владетели бяха погребвани другаде, те все още изграждаха храмове и монументи в чест на Озирис. Всички, освен Ехнатон.

Скоро след като стана фараон. Ехнатон стори немислимото: отхвърли старите богове, принизявайки ги чрез закон и след това ги низвергна напълно, повали египетския пантеон в прахта и го замени с култа към един-единствен бог: Атон, Бога — слънце.

Заради това сега Градът на мъртвите беше изоставен, жреците и богомолците отдавна ги нямаше. Всеки, заловен в неговите граници, биваше екзекутиран. Като придворен на фараона, за Манухотеп наказанието щеше да е по-тежко: безкрайни мъчения, докато не започне да моли да бъде убит.

Преди да каже още нещо. Манухотеп усети движение. В мрака трима мъже тичаха към тях с оръжия в ръце.

Манухотеп избута жена си към сенките и скочи напред с копието. То се заби в гърдите на водача на мъжете и той спря насред крачка, но вторият замахна към Манухотеп с бронзов кинжал.

Докато се извърташе, за да избегне удара, Манухотеп падна на земята, издърпа копието си и замахна към втория нападател. Пропусна, но мъжът отстъпи назад и върха на друго копие се заби в гърба му и щръкна от корема, когато един от слугите се включи в схватката. Раненият се стовари на колене, опитваше да си поеме дъх, неспособен да извика. Когато падна, третият нападател вече бягаше.

Манухотеп стана и запрати с всички сили копието си към него, но не го уцели и мъжът изчезна в нощта.

— Крадци на гробове? — попита някой.

— Или шпиони — каза Манухотеп. — От дни имам чувството, че ни следят. Трябва да побързаме. Ако фараонът узнае, няма да доживеем утрото.

— Вероятно трябва да се махнем оттук — каза жена му. — Може би това е грешка.

— Грешка беше да следваме Ехнатон — каза Манухотеп.

Фараонът е еретик. И Озирис ни наказа, задето го подкрепихме. Сигурно си забелязала, че само нашите деца заспаха и така и не се събудиха; само нашият добитък лежи мъртъв в полето. Трябва да молим Озирис за милост. И трябва да го направим сега.

Докато говореше, решимостта му нарастваше. През дългите години на царуването на Ехнатон цялата съпротива беше прекършена с насилие, но боговете бяха започнали своето отмъщение и онези, които бяха най-близо до фараона, пострадаха най-тежко.

— Насам — каза Манухотеп.

Продължиха навътре в тихия град и скоро стигнаха до най-голямата сграда в некропола — храма на Озирис.

Широка и с плосък покрив, тя бе обградена от високи колони, които се издигаха от огромни гранитни блокове. Широка рампа водеше към изящно изсечена платформа от камък. Червен мрамор от Етиопия, гранит с инкрустирани лапис лазули от Персия и гигантски бронзови врати.

Манухотеп стигна до тях и ги отвори с изненадваща лекота. Лъхна го аромат на благовоние и с изненада видя, че пред олтара пламти огън, а факлите по стените горят. Потрепващата светлина разкриваше подредени в полукръг пейки, по които лежаха мъртви мъже, жени и деца, обградени от близките им. Чуваха се тих плач и прошепнати молитви.

— Явно не само ние сме нарушили закона на Ехнатон — каза Манухотеп.

Хората в храма го погледнаха, но не реагираха.

— Бързо — каза той на слугите си.

Те влязоха в храма, оставиха децата, където намериха място, а Манухотеп се приближи към големия олтар на Озирис. Коленичи и сведе глава в смирена молитва. После извади от робата си две щраусови пера.

— Велики господарю на мъртвите, идваме при теб страдащи — прошепна той. — Семействата ни са поразени от болест. Домовете ни са прокълнати, земите ни се превърнаха в пустош. Молим те да приемеш нашите мъртви и да ги благословиш в отвъдното. Ти, който владееш Портите на смъртта, ти, който командваш прераждането на зърното от падналото семе, молим те: върни живота в земите и домовете ни.

Той положи перата с благоговение, поръси ги със смес от кварц и златен прах и отстъпи от олтара.

Порив на вятър мина през залата и наклони пламъците. Силен тътен го последва и отекна в храма. Манухотеп се обърна точно навреме, за да види как огромните врати в другия край се затръшват. Огледа се нервно, факлите по стените потрепваха и заплашваха да изгаснат, но пламъците скоро се изправиха и отново загоряха ярко. На светлината им той видя няколко фигури зад олтара, където само преди секунди нямаше никого.

Четирима бяха облечени в черно и златно — жреци на култа към Озирис. Петият беше с други одежди — сякаш бе самият Господар на Задгробния свят. На краката и кръста му беше увит плат, с който мумифицираха мъртвите. Златни гривни и огърлица сияеха върху зеленикавата му кожа, а главата бе украсена с корона с щраусови пера.

В едната си ръка фигурата държеше овчарска гега, а в другата — златна бухалка, с която се удряха класовете и се отделяше живото зърно от мъртвата люспа.

— Аз съм вестителят на Озирис — каза този жрец. — Въплъщение на Великия Господар на Задгробния живот.

Гласът беше дълбок и резониращ, почти отвъден. Всички в храма се поклониха, а свещениците от двете страни на централната фигура тръгнаха напред. Минаха покрай мъртвите, като пръскаха листа, цветчета и нещо, което приличаше на суха кожа от влечуги и земноводни.

— Вие търсите утехата на Озирис — каза главният жрец.

— Децата ми са мъртви — отвърна Манухотеп. — Търся милост за тях в Отвъдното.

— Ти служиш на предателя — беше отговорът. — И затова си недостоен.

Манухотеп остана със сведена глава.

— Позволих на езика си да върши работа за Ехнатон — призна той. — Затова и ти ме порази. Но приеми моите обични в Задгробния живот, който им бе обещано, преди Ехнатон да ни поквари.

Когато дръзна да вдигне поглед, видя, че въплъщението на Озирис се взира в него с черни, непримигващи очи.

— Не — изрекоха накрая устните му. — Озирис заповядва да действаш. Трябва да докажеш разкаянието си.

Един кокалест пръст посочи към червена амфора върху олтара.

— В този съд има отрова, която не може да бъде усетена. Вземи го. Сложи я във виното на Ехнатон. Тя ще помрачи очите му и ще ги лиши от зрение. Вече няма да може да се взира в скъпоценното си слънце и царуването му ще приключи.

— А децата ми? — попита Манухотеп. — Ако направя това, те ще бъдат ли посрещнати благосклонно в Отвъдното?

— Не — каза жрецът.

— Но защо? Мислех, че…

— Ако избереш този път — прекъсна го жрецът, — Озирис ще върне децата ти отново в този свят. Ще превърне Нил отново в Река на живота и ще позволи на нивите ти да станат плодородни. Приемаш ли тази чест?

Манухотеп се поколеба. Да не се подчини на фараона бе едно, но да го убие…

Докато той се чудеше, жрецът внезапно се раздвижи и пъхна единия край на бухалката в огъня до олтара. Сноповете пера по нея се запалиха като напоени с масло. Той извъртя китката си и тръсна с оръжието надолу към мъртвите черупки и листа, пръснати от жреците. Те се запалиха веднага и линия от огън плъзна и описа кръг около живите и мъртвите.

Манухотеп беше принуден да отстъпи назад заради силната жега. Димът стана задушаващ, замъгляваше очите и наруши равновесието му. Когато погледна нагоре, стена от огън вече ги разделяше от оттеглящите се жреци.

— Какво направи? — извика жена му.

Жреците изчезнаха надолу по стълбище зад олтара. Пламъците се издигаха и мъртви и оплаквачи вече бяха впримчени в пламтящия обръч.

— Поколебах се — промърмори той. — Изплаших се.

Озирис му беше дал шанс, а той го отхвърли. В душевна агония, Манухотеп погледна към амфората с отрова на олтара. Тя сякаш трептеше от жегата и изчезна от поглед, когато димът най-сетне го победи.

 

 

Манухотеп се събуди от светлина, която се изливаше през отворени панели в тавана. Огънят беше изчезнал, заменен от обръч пепел. Миризмата на дим още се усещаше и по пода се виждаше тънък сив пласт, сякаш утринната роса се беше смесила е пепелта или бе паднал лек, подобен на мъгла дъжд.

Замаян и дезориентиран, Манухотеп седна и се огледа. Огромните врати в края на залата бяха отворени и през тях влизаше хладният утринен въздух. Жреците все пак не ги бяха убили. Но защо?

Докато се чудеше за причината, една малка ръка с тънки пръстчета затрепери до него. Той се обърна и видя дъщеря си — тресеше се сякаш от гърч, устата й се отваряше и затваряше, като че ли се опитваше да си поеме въздух като рибка на речния бряг.

Той посегна към нея. Беше топла, а не студена, движеше се, а не беше скована. Не можеше да повярва. Синът му също се движеше и риташе, както рита дете в съня си.

Манухотеп се опита да накара децата да говорят и да спрат да треперят, но не успя. Около тях и другите се събуждаха в подобно състояние.

— Какво им става на всички? — попита жена му.

— Хванати са между живота и смъртта — досети се Манухотеп. — Кой знае каква болка им причинява това?

— Какво ще правим?

Вече нямаше чудене. Нямаше колебания.

— Ще изпълним заповедта на Озирис — каза той. — Ще ослепим фараона.

Стана и тръгна бързо през пепелта към олтара. Червената амфора с отрова още беше там, макар и почерняла от саждите. Той я грабна, изпълнен с решителност и вяра. Изпълнен с надежда.

Напуснаха храма заедно с останалите, като все така чакаха децата си да проговорят, да реагират или поне да спрат да се мятат. Щяха да минат седмици, преди това да се случи, месеци, преди съживените да станат същите каквито са били преди хватката на смъртта. Но дотогава очите на Ехнатон щяха да помръкват и царуването на фараона еретик бързо щеше да стигне своя край.