Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (69)

68

Рим

От двайсет и четири часа Алберто Пиола не можеше да се откъсне от телевизора. Виждаше как полицаи и военни нахлуват във водноелектрическата централа на „Озирис“ в Кайро. Репортажи от новинарски хеликоптери отвън показваха завихрянето на водата там, където беше изсмуквана от тръбата, за да бъде върната под земята. В района се виждаха стотици войници. Джипове, танкове и камиони изпълваха паркинга.

Слухове свързваха „Озирис“ както с бедствието на Лампедуза, така и със сушата в Северна Африка. Когато чу, че Шакир и Хасан са мъртви, Пиола изпита надежда, че връзката му с „Озирис“ няма да бъде разкрита. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така. Затова планира бягство.

Отвори сейфа си и извади деветмилиметров пистолет и две пачки пари — по двайсет хиляди евро всяка. От бюрото на секретарката си взе ключовете за нейния фиат. Никой нямаше да го търси с такава кола.

Излезе от кабинета си и тръгна по коридора, като се опитваше да запази спокойствие. Беше на половината път до стълбите, когато се появиха карабинерите. Той се обърна и тръгна в другата посока.

— Синьор Пиола — извика един от полицаите. — Спрете на място. Имаме заповед за арестуването ви.

Пиола се обърна и откри огън.

Изстрелите разпръснаха полицаите и накараха цивилните в коридора да търсят укритие. Сред хаоса Пиола хукна презглава. Излетя в преддверието и разблъска няколко души по пътя си към двойните врати. Удари в лицето един мъж, който не се движеше достатъчно бързо, и стреля назад към полицаите, когато се появиха в преддверието.

Стигна до вратата, отвори я и влетя в главната заседателна зала.

— Махайте се — крещеше на всички. — Разкарайте се от пътя ми!

Докато тичаше, вдигнал високо пистолета, тълпата се разтваряше пред него като Червено море, с изключение на един мъж с къса червена коса и брада като от картина на Ван Дайк. Този мъж пристъпи към него отстрани и го блъсна като хокеист.

Пиола се удари в стената, отскочи и се стовари на пода. Парите се разлетяха като конфети, но той не пускаше пистолета. Изправи се и го размаха, готов да стреля. Но така и нямаше тази възможност, защото мъжът, който го блъсна, изби оръжието от ръката му.

Пиола разпозна лицето на нападателя си: Джеймс Сандекър, американския вицепрезидент. След миг десният юмрук на Сандекър се заби в челюстта му и го повали на пода.

Ударът зашемети Пиола достатъчно дълго, за да могат полицаите дойдат и да го обуздаят. Той беше отведен с белезници, без да спира да протестира. Последното, което видя, преди да напусне залата, беше как Джеймс Сандекър разтрива кокалчетата на ръката си и се усмихва.

След като отведоха Пиола, Сандекър седна в края на заседателната маса. Всички в стаята още бяха стъписани, но на неговото лице имаше доволна усмивка.

Помощникът на вицепрезидента, Тери Карутърс, донесе кофичка с лед за ръката му.

— Ако няма шампанско в нея, не ми трябва.

Карутърс сложи кофичката на масата.

— Опасявам се, че няма, сър.

Сандекър сви рамене.

— Жалко. — Бръкна в джоба си, извади пура и я запали със старата си запалка „Зипо“.

Карутърс реагира предвидимо:

— Тук пушенето е забранено, сър.

Сандекър се облегна в креслото си.

— И аз така чук. — И издуха съвършено кръгче дим над масата. — И аз така чух.