Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (40)

39

Вратата на кабинета на Дьо Кампион вече беше разбита, когато Етиен ги въведе вътре. Не обърна внимание на потрошената рамка и на хаоса след претърсването и тръгна право към един преобърнат скрин.

— Тук е. Внезапно осъзнах нещо. Нещо, за което съм се чудил с години.

Кърт и Джо му помогнаха да вдигне тежкия скрин и застанаха до него, когато той зарови из съдържанието му.

— Този скрин почти не го претърсиха — каза той и извади внимателно запазени документи, погледна ги за миг и ги отдели настрани, продължи да търси. — Искаха само артефакти и дневника на Емил, бележките му от Египет. Останалото не ги интересуваше. А и защо да ги интересува? — добави, вече развълнуван. — Те не четат френски. Глупаците.

Кърт и Джо се спогледаха. И двамата не знаеха френски, но запазиха тази информация за себе си.

Етиен продължи да търси из чекмеджето и накрая извади една папка. Вътре имаше купчина стари документи.

— Това е.

Разчисти място на писалището, а Кърт вдигна една лампа от пода и я включи. Цялата група се събра, наведоха се над бюрото и се вгледаха в ръкописните редове. Писмото бе подписано именно от опозорения адмирал Вилньов.

— Мой почитаеми приятелю Емил — преведе Етиен. — С огромно удоволствие получих последното ти писмо. След позора при Трафалгар и прекараното под грижите на британците време, не мислех, че ще имам друг шанс да изчистя името си.

— Трафалгар? — попита Рената.

Кърт обясни:

— Освен в Абу Кир. Вилньов командвал френската флота по време на Битката при Трафалгар, където Нелсън победил обединените френска и испанска армада, като ясно показал на света, че Англия не може да бъде превзета и сложил край на надеждите на Наполеон за нападение.

Рената изглеждаше впечатлена.

— Ако бях на мястото на Вилньов, може би щях да спра да се бия с англичаните по принцип и с Нелсън в частност.

Джо се засмя.

— Сигурно вече доста го е мразел.

— Всъщност той е присъствал на погребението на Нелсън, докато е бил пленник в Англия — каза Етиен.

— Вероятно само за да се увери, че е мъртъв — предположи Рената.

Етиен се върна към писмото, прокара пръст по текста и продължи с превода:

— „Ти често споменаваше, че съм ти спасил живота, като съм те приел на борда на кораба си и съм избягал от устието на Нил. Няма да излъжа, ако кажа, че ти ми връщаш услугата. С това откритие мога да се явя отново пред Наполеон. Приятели ме предупредиха, че той ме иска мъртъв, но когато му отнеса това най-върховно оръжие — тази Мъгла на смъртта, — той ще ме целуне по двете бузи и ще ме възнагради, както аз ще възнаградя теб. От изключителна важност е тази тайна да остане само между нас, но се заклевам в честта си, че ти ще получиш своя дял като савант и като герой както на Революцията, така и на Империята. Разполагам с частичния превод, който си направил. Моля те, довърши го и ми изпрати всичко, което имаш за Ангелския дъх, с който ще бъдем в безопасност, докато враговете ни падат. Надявам се да бъда приет с благоразположение от императора през пролетта. Дълг за дълг. Двайсет и девети термидор, година XIII. Пиер-Шарл Вилньов“.

— Кога е станало това? — попита Кърт.

Рената се замисли, опитваше се да си спомни странния Наполеонов календар на Републиката, който бе заменил григорианския за десетте години на управлението му.

— Двайсет и девети термидор на девета година от Републиката е…

Етиен я изпревари:

— Седемнайсети август, хиляда осемстотин и пета година.

— Това е цяло десетилетие преди основополагащия труд по Розетския камък — каза Кърт.

— Невероятно — добави Джо. — И с това искам да кажа, че някои хора мога да го сметнат за не особено вероятно.

— Ако все още разполагахме с дневника на Емил, можехме да го докажем — рече Етиен. — Вътре имаше рисунки на йероглифи и предположения за превод. Дори нещо като малък речник. Никога не съм се замислял за несъответствието във времето.

Кърт реши, че все пак е възможно. Историята постоянно се пренаписваше. Преди време беше закон Божи, че Колумб е открил двете Америки. Сега дори учениците учеха, че викингите, а вероятно и други, са го изпреварили.

— И как така никога не е получил признание за това? — попита Рената.

— Изглежда Вилньов е настоявал да остане в тайна — каза Кърт. — Ако е било свързано с откриването на някакво оръжие, не са искали истината да се разчуе.

— Особено като се вземе предвид, че британците тогава са контролирали Египет и вече са имали подозрения относно приятелството на Емил с френския адмирал — добави Етиен. — Всъщност… — Започна да прелиства писмата. — Някъде тук е.

— Кое?

— Това… — каза той и извади друг запазен лист. — С това британците са отказали на Емил едно пътуване. В началото на 1805 година той е поискал разрешение да се върне в Египет и да поднови проучванията си. Губернаторът на Малта го одобрил, но било отхвърлено от британското адмиралтейство и той не бил допуснат в Египет.

Кърт погледна писмото, беше написано на официална бланка.

— „Не можем да гарантираме сигурността ви във вътрешността на Египет по това време“ — прочете той. — Къде е искал да отиде?

— Не знам — каза Етиен.

Рената въздъхна.

— Жалко, можеше да е от полза.

— А опитвал ли е отново? — попита Кърт.

— Не. За жалост не е имал такава възможност. И двамата с Вилньов умират скоро след това.

— И двамата? — попита с подозрение Джо. — Как?

— Емил от естествена смърт — каза Етиен. — Станало е тук, в Малта. Починал е в съня си. Смята се, че е имал сърдечно заболяване. Контраадмирал Вилньов умира във Франция месец по-късно, макар че неговата смърт не е била така мирна. Бил е промушен в гърдите седем пъти. Обявили са го за самоубийство.

— Самоубийство? Със седем рани в гърдите? — попита Рената. — Чувала съм за съмнителни разследвания и преди, но това е нелепо.

— Да, изключително невероятно — съгласи се Етиен. — Дори по онова време е станало обект на подигравки в пресата. Особено в Англия.

— Вилньов нямаше ли да се среща с Наполеон през пролетта? — попита Кърт.

Етиен кимна.

— Да, и повечето историци мислят, че Наполеон има нещо общо със смъртта му. Или защото не е вярвал на Вилньов, или защото просто не е можел да му прости заради провалите му.

Според Кърт и двата мотива бяха основателни. Но най-голямата му грижа беше преводът на египетските йероглифи.

— Ако Вилньов вече е разполагал с преводите, какво се е случило с тях след смъртта му? Знаете ли какво е станало с имуществото му?

Етиен сви рамене.

— Не съм сигурен. Опасявам се, че не съществува Музей на опозорените адмирали от френския флот. А Вилньов накрая е бил буквално разорен. Живеел е в пансион в Рен. Вероятно хазяинът му е присвоил вещите му.

— Може би Вилньов е дал на Наполеон превода и след това е бил убит — предположи Рената.

— Съмнявам се — отговори Кърт. — Ако не друго, Вилньов е бил оцеляващ. На всяка крачка се е показвал като хитър и предпазлив.

— Освен когато е отплавал да се бие с Нелсън при Трафалгар — изтъкна Джо.

— Всъщност — настоя Кърт — дори там ходовете му са били пресметнати. Доколкото помня, е получил вест, че Наполеон смята да го смени и вероятно да нареди да го арестуват, хвърлят в затвора или дори да го изпратят на гилотината. И Вилньов е направил единствения си възможен ход: тръгнал е да се бие, като е знаел, че ако донесе победата, ще е герой и недосегаем. Ако изгуби, вероятно ще умре или ще бъде пленен от британците, а тогава ще бъде на сигурно място в Англия. Както и станало.

— Един последен залог — всичко или нищо — каза Джо.

— Гениален гамбит — каза Рената с усмивка. — Жалко, че британците са съсипали всичко, като са го върнали във Франция.

— Е, няма как да надхитри всички — каза Кърт. — Но като се има предвид как се е справял със ситуацията, колко пресметлив е бил на всяка крачка от пътя, съмнявам се да се е срещнал с Наполеон и просто да му е предал единствения си коз. По-вероятно би му дал само да го зърне и е запазил подробностите другаде, тъй като само това е гарантирало сигурността му.

— Тогава защо Наполеон го е убил? — попита Рената.

— Кой знае? — каза Кърт. — Може би не е повярвал на Вилньов. Може би се е изморил от постановките на адмирала. Вилньов го е провалял толкова пъти, че вероятно на императора просто му е писнало.

Джо обобщи:

— Значи в бързината да се отърве от Вилньов, Наполеон го е убил, без да осъзнава онова, което той му е предлагал, или не му е повярвал. Преводът и всички споменавания на Мъглата на смъртта и Мъглата на живота са изчезнали от света, докато тази група, с която си имаме работа, не започва да разкопава тайната.

— Така мисля и аз — каза Кърт.

Рената зададе следващия логичен въпрос:

— А ако Вилньов никога не е давал на Наполеон превода, къде е отишъл той?

— Ето това ще трябва да разберем — каза Кърт. Обърна се към Етиен. — Някаква представа откъде да започнем търсенето?

Етиен се замисли за миг и после каза:

— Рен?

Звучеше по-скоро като въпрос, но все пак това бе единственото място, за което се сети и Кърт, и той кимна.

— Нямаме време — каза той. — Трябва да се разделим и да тръгнем в различни посоки. На юг към Египет в търсене на някакви следи, които да ни подскажат какво е Мъглата на живота или от какво може да е съставена, и на север, към Франция, в търсене на нещо свързано с превода на Емил сред вещите, които Вилньов може да е оставил.

— Ние можем да отидем във Франция — каза Етиен.

— Съжалявам — отвърна Кърт. — Не мога да ви подлагам повече на опасност. Рената, ти си по-подходяща за тази задача.

Тя гледаше телефона си, четеше току-що пристигнало съобщение.

— Няма как — рече и вдигна очи. — Знам, че така просто се опитваш да ме предпазиш да не пострадам, но имам нова информация: италианските служби и Интерпол са установили самоличността на мъртвите, които взеха цианид. От разформирован полк на египетските специални части са. Полк, който е бил лоялен на стария режим на Мубарак и заподозрян в много престъпления.

— Това като че ли превръща Египет в главната ни цел — отбеляза Кърт.

— И имаме следа — добави Рената. — Проследили сме сигнала на сателитен телефон, който тези мъже са използвали в Малта. Обажданията са правени точно оттук. И от пристанището след вашата схватка в крепостта. Този телефон сега е в Кайро. Имам заповеди да открия кой го носи.

Кърт предположи, че е Хасан, мъжът, с когото бе преговарял.

— Добре, ще те придружа.

— Предполагам, това означава, че аз отивам във Франция — каза Джо. — Ами чудесно. Винаги съм искал да обиколя провинцията. Да опитам виното и сиренето.

— Съжалявам — каза Кърт. — Лятото в Париж ще трябва да почака. Ти идваш с нас.

— Тогава кого ще изпратим?

— Пол и Гамей — отговори Кърт. — Отпускът им свърши преди няколко дни. Време е да се връщат на работа.