Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (49)

48

— Под пирамидите? — попита Рената.

— Или под платото Гиза — каза Кърт.

— На каква дълбочина?

— Не може да се каже, но изглежда през част от пътуването се спускахме, а Гиза е поне на шейсет метра над нивото на реката. Може би сме на сто и петдесет метра дълбочина или повече.

— Значи всъщност няма да видим пирамидите, нали? Кърт огледа помещението. Освен тунела с релсите и тръбата, единственият изход беше проходът, пазен от двете статуи на Анубис.

— Не и ако не се изкачваме нагоре до края на пътуването.

— Изненадана съм, че няма никакви пазачи — каза Рената.

Кърт отговори.

— Пазачите са на кулата и гледат отгоре. Ние вече сме в сърцето на крепостта им.

Тунелът беше слабо осветен, озарен само от нисковатови крушки на всеки седемдесет крачки. На някои места проходът изглеждаше като естествена кухина, на други явно беше издълбан в скалата с примитивни инструменти и в определени участъци по-нататък беше копано със съвременни методи.

След спускащия се участък тунелът се изравни и продължи направо. По стените имаше ниши, подобни на катакомбите в Рим. Вместо да съдържат човешки тела обаче, в тях имаше мумифицирани животни. Крокодили, котки, птици и жаби. Стотици жаби.

— Египтяните са мумифицирали всякакви създания — каза Джо. — Крокодилите са най-големите сред тях. Откривани са в много гробници заради връзката им със Собек, един от египетските богове. Котки, защото те предпазвали от зли духове. Също и птици. Има огромна крипта в една тъмна пещера под пирамидите — вероятно точно над нас, — наречена Гробницата на птиците. Стотици мумифицирани птици. Няма човешки тела.

— Ами до жабите — каза Кърт, вглеждайки се в една полуразмотана жаба. — Има ли жабешки бог или нещо такова?

Джо сви рамене.

— Доколкото знам, не.

Продължиха да се движат и скоро стигнаха до входа на ярко осветена зала. Кърт се промъкна към него. Имаше чувството, че са на балкона на операта, на половината височина до тавана и встрани от сцената. В широката пещера отдолу можеше да се събере малък конгрес. Съвременни лампи осветяваха помещението, но всичко друго беше древно.

Стените бяха гладки и покрити с йероглифи и стенописи. На една стена бе изобразен фараон, за когото се грижи Анубис, друга показваше зеленокож египетски бог, който вдига от мъртвите фараон. Трети панел изобразяваше мъже с крокодилски глави, които плуват в реката и ловят жаби или костенурки.

— Ти си нашият египтолог — каза Кърт на Джо. — За какво е всичко това?

— Зеленокожият е същият, който видяхме на плочките в музея. Той е Озирис, богът на задгробния свят. Той решава кой да остане мъртъв и кой да се върне към живота. Освен това той кара зърното да покълва и после да заспива в земята в края на сезона.

— Озирис съживява мъртвите — каза Кърт. — Колко подходящо.

— Тези мъже крокодили са въплъщения на Собек — продължи Джо. — Собек също е свързан със смъртта и възкресението, защото веднъж спасил Озирис, когато той бил предаден и нарязан на малки парчета.

Кърт кимна и огледа останалото. В центъра на залата имаше дълга редица саркофази. В другия край видя малка версия на Сфинкса, покрита със злато и със светещи сини очи от лапис лазули. Срещу него, почти точно под тях, имаше яма, пълна с вода и четири големи крокодила.

Единият изрева и се замята силно, когато друг крокодил се приближи към него.

— Някак мумифицираните ми харесват повече — каза Кърт.

— Определено бяха по-малки — отвърна Джо.

Сякаш ямата под тях беше с няколко метра по-дълбока, явно за да държат крокодилите далеч от двамата мъже, които вървяха спокойно покрай тях и влизаха в тунел в другия край на залата.

— Сигурен ли си, че не сме вътре в някоя от пирамидите? — попита Рената.

Джо поклати глава.

— Бил съм три пъти в Гиза — каза той. — Не помня това да влизаше в обиколката.

— Невероятно е — каза Кърт. — Чувал съм слухове за пещери и камери под пирамидите, но обикновено по предавания, които настояват, че извънземни са построили всичко.

— Как някой би могъл да построи подобно нещо? — попита Рената. — Как са работили тук в тъмното?

Джо клекна и докосна пода, взе парче пемза от земята. Като че ли голяма част от пещерата беше покрита с нея.

— Това е натриев карбонат — каза той. — Египтяните са го наричали натрон. Това е изсушаващ агент, предназначен да спомогне процеса на мумифициране, но ако се смеси с определени масла, произвежда бездимен огън. Ето как са си осигурявали светлина, за да работят в гробниците и мините. Това място може да е и двете.

— Гробница и мина?

Джо кимна.

— Странно обаче — добави той. — Натронът обикновено се открива там, където е имало вода.

— Може да е била изпомпана — предположи Рената.

Кърт се зачуди.

— Защо да го правиш в гробница?

— Така с един куршум удряш два заека. Като направят гробницата тук, те могат да извлекат солта и натрона, после да вкарат мъртвия и да използват тези материали, за да го мумифицират на място.

— Представете си само — каза Рената. — Изгубена гробница с повече злато и артефакти от тази на Тутанкамон и никой не знае за нея.

— Защото „Озирис Интернешънъл“ са я открили първи — каза Кърт. — Това място трябва да има нещо общо с Черната мъгла.

— Може би са открили онова, което Дьо Кампион и Вилньов са търсили тук.

— Това би обяснило много — рече Кърт. — И когато са открили тайната и са разбрали, че наистина работи, са запечатали това място, прокопали са тунела и са се погрижили никой да не бъде видян да влиза или излиза.

Отдолу долетя шум от малък двигател. Кърт се отдръпна в сенките, когато едно двуместно атеве се появи от единия тунел. В него имаше две седалки, обезопасителна рамка и плоска платформа отзад.

Двама мъже с черни униформи седяха отпред. Зад тях, на платформата, имаше двама пътници с лабораторни престилки. Всеки от тях се беше хванал с една ръка за рамката, а с другата придържаха малък охладител, сякаш се опитваха да го задържат неподвижно.

Атевето прекоси пода, мина покрай златния сфинкс и влезе в друг тунел.

— Ако тези типове не отиват на някое тайно подземно бейзболно игрище, бих казал, че това беше нещо фармацевтично — каза Кърт.

— И аз така мисля — обади се Рената.

Кърт тъкмо щеше да тръгне след тях, когато чуха отекващи в погребалната камера гласове. Група мъже вървяха пред сфинкса, покрай редицата каменни саркофази, към ямата с крокодилите.

Спряха точно пред нея и скоро към тях се присъединиха още двама.

— Хасан — прошепна Кърт.

— Кой е този до него? — попита Джо.

— Имам чувството, че е Шакир — отговори Кърт.