Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (42)

41

Рим

Вицепрезидентът Джеймс Сандекър седеше в претъпкана заседателна зала в сградата на италианския парламент в центъра на Рим. С него бяха няколко съветници, включително Тери Карутърс. Из стаята имаше подобни групички от всяка европейска страна.

Сесията трябваше да е посветена на разработване на ново търговско споразумение, но беше превзета от събитията в Либия, Тунис и Алжир.

За изумителен дванайсетчасов период тунизийското и алжирското правителство се бяха разпаднали. Нови коалиции се сформираха и властта като че ли се връщаше към старите групировки. Фактът, че това се случваше на фона на нарастващо насилие и недостиг на вода, не беше шокиращо, за разлика от факта, че за всяко от двете правителства се очакваше да оцелее, преди ключови министри и поддръжници да се оттеглят.

Алжирският колапс беше особено изненадващ, тъй като беше започнал с това, че премиерът бе изобличил предатели в правителството.

— Някой разбърква казана — каза Сандекър на Карутърс.

— Прочетох доклада на ЦРУ за Северна Африка вчера — отвърна Карутърс. — Нищо подобно не се очакваше.

— Хората от Управлението вършат добра работа по принцип, но и те виждат призраци там, където ги няма, и понякога бъркат слоновете в стаята е част от мебелировката.

— Колко тежко с положението? — попита Карутърс.

— Алжир и Тунис са проблем, но в Либия е най-тежко и виси на косъм.

— Затова ли италианците правят това спорно предложение за намеса в Либия?

Добър въпрос. Сега, когато Либия беше на ръба на гражданска война, се бе появило странно предложение, представено от италианския депутат Алберто Пиола, важен член на управляващата партия, макар и не премиер. Пиола водеше търговската делегация, но вместо да говори за бизнес, потърси подкрепа от присъстващите на конференция за намеса в Либия.

— Трябва да принудим либийското правителство да отстъпи — настояваше той. — Преди всичко да се разпадне.

— И как ще помогне това? — попита канадският представител.

— Можем да подкрепим нов режим, който ще дойде на власт с подкрепата на народа — каза Пиола.

— И как това ще разреши водната криза? — попита немският вицеканцлер.

— Ще предотврати кръвопролитията — отвърна Пиола.

— Ами Алжир? — попита френският представител.

— В Алжир ще има нови избори — каза Пиола. — И в Тунис. Новите правителства в тези страни ще решат какво да правят и как да подходят към проблема с водата. Но Либия вероятно ще си остане огнище на конфликт.

През повечето време Сандекър мълча. Беше изненадан от настойчивия фокус на Пиола върху либийския проблем, особено след като Италия още не се бе съвзела от събитията в Лампедуза. Опитът в НАМПД и в правителството го беше научил, че една криза е предостатъчна.

Накрая Карутърс се наведе и заговори тихо на Сандекър:

— Това, което иска, не може да се случи. Дори и всички в тази стая да се съгласят, пак ще трябва да получим подкрепата на своите правителства и да ги убедим в това, което предлага.

Сандекър кимна дискретно.

— Алберто не е от вчера в занаята. Знае това не по-зле от нас.

— Тогава защо го прави?

Сандекър цяла сутрин се опитваше да отгатне каква игра играе Пиола и изрече най-вероятното си заключение:

— Той не е толкова глупав да иска гласуване на нещо, което няма да се случи. Полага основите и подготвя сцената за приемането на нещо, което вече се е случило.

Карутърс се отдръпна и погледна странно вицепрезидента. После като че ли разбра.

— Искате да кажете…?

— Либийското правителство е вече мъртво — каза Сандекър. — И ако се съди по действията му, Алберто Пиола като че ли е очаквал това.

Карутърс кимна отново. И тогава пое инициативата, нещо, с което Сандекър направо бе горд.

— Ще се свържа с ЦРУ и ще разбера какво знаят за слона в тази стая.

Сандекър се ухили.

— Добра идея.