Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (51)

50

Началникът на охраната на водноелектрическата централа „Озирис“ остана до контролния пулт и наблюдаваше часовника. Образите на компютърния екран пред него примигнаха и се промениха с обичайната си монотонност и той едва потисна порива да затвори очи. Главен лот, вторичен лот, северен външен отсек, южен външен, после всички екрани от вътрешната камера. Нямаше по-отегчаваща работа на тоя свят от това да гледаш охранителни камери. Винаги беше едно и също.

Докато тази мисъл минаваше през главата му, той внезапно се разбуди. Малка искра адреналин го удари изневиделица.

Винаги едно и също.

Тогава му просветна, че образите не би трябвало да са едни и същи. Трябваше да се появи техникът, поне на три от камерите, докато върви по пътеката до канала, за да смени изгорелия сензор.

Грабна радиото и натисна бутона.

— Кац, тук е базата. Къде си?

След малко закъснение Кац отговори:

— На пътеката, сменям сензора.

— По кой път стигна дотам? — попита началникът.

— Как така?

— Просто ми кажи!

— По главния коридор към източното стълбище — каза Кац. — По кой друг път?

Така и не се бе появил на екрана.

— Върни се на стълбището — каза началникът. — Бързо.

— Защо?

— Просто го направи.

Началникът започна да барабани с пръсти. Внезапно се разбуди напълно, тялото му пулсираше от адреналин.

— Добре, на стълбището съм — извика техникът. — Какво има?

Началникът превключва екраните, докато не стигна до тази със стълбището. Дисплеят автоматично се раздели на четири, по една камера за всеки квадрант. Нищо не се бе променило.

— На кое ниво си?

— На третия етаж. Стоя точно тук. Не ме ли виждаш?

Не, не го виждаше. Веднага разбра, че нещо съвсем не е наред, нещо повече от обикновен дефект.

— Не, не те виждам — каза той. — Камерата повредена ли е?

— Не — отвърна Кац. — Изглежда в добро състояние.

Началникът събра две и две. Камера на хидроканала дава дефект. Картината от вътрешните камери е застинала. Имаха пробив в сигурността. Имаха нарушител.

Той натисна бутона на тихата аларма, която щеше да извести охраната, и включи радиото на всички канали.

— Цялата сграда да бъде заключена и претърсена — каза той. — До сантиметър. Вероятен нарушител, или нарушители, не можем да разчитаме на камерите и автоматичните системи. Трябва да претърсвате всеки участък лично.

 

 

Далеч от охранителния център на водноелектрическата централа нарушителите бяха открили двуместното атеве с рамката и изненадаха пазачите в черно, които седяха в него. Справиха се с тях с лекота и после ги завлякоха надолу по тунела, където откриха лабораторията.

Една стъклена врата с гумени уплътнения беше отключена. Кърт я бутна. Джо и Рената бяха точно зад него. Двамата работници с лабораторни престилки вдигнаха изненадано поглед.

— Не мърдайте — каза Джо с оръжие в ръка.

Мъжът застина, но жената се хвърли към бутон на аларма или интерком. Рената я пресрещна и я повали в безсъзнание.

— Изумително е колко често хората мърдат, след като им кажеш да не мърдат — каза Джо.

Кърт се обърна към Рената.

— Напомни ми да те взема с мен при следващото ми сбиване в бар.

Срещу тях мъжът стоеше с вдигнати ръце и прилагаше на практика политиката за ненамеса.

— Предполагам, че си учен — каза Кърт.

— Биолог — отвърна мъжът.

— Американец? Как се казваш?

— Брад Голнър.

— Работиш за „Озирис“ — каза Кърт. — Във фармацевтичното им подразделение.

— Наеха ме да работя в лабораторията в Кайро. Имат лаборатория и в Александрия. Зия работи с мен. — Той посочи припадналата жена.

— Но специалните проекти се провеждат тук, нали? — каза Кърт.

— Нямаме избор. Правим каквото ни кажат.

— Те и нацистите били така — рече Кърт. — Предполагам, знаете защо сме тук и какво търсим.

Голнър кимна бавно.

— Разбира се. Ще ви покажа каквото искате.

Биологът го поведе през лабораторията, която изглеждаше съвсем не на място в древния комплекс от тунели. Беше ярко осветена и пълна с модерно оборудване, включително центрофуги, инкубатори и микроскопи. Подът, стените и таванът бяха покрити с лъскава антисептична пластмаса, която улесняваше стерилизацията в случай на инцидент. По-навътре стигнаха до стъклена херметизирана преграда, която отделяше малка част от стаята от главната лаборатория.

Голнър отиде до шлюза и вдигна ръце към клавиатурата.

— Внимателно — каза Кърт, като се приближи зад него и заби пистолета в гърба му. — Освен ако не можеш да живееш без черен дроб.

Биологът вдигна ръце отново.

— Не искам да умра.

— Това те прави първият не-фанатик, когото срещаме на това си пътуване.

Застанал пред люка. Кърт се обърна към Джо и Рената.

— Съблечете пазачите и облечете техните униформи. Имам чувството, че ще трябва бързо да се изнасяме оттук. По-добре да изглеждаме тукашни.

Те кимнаха и завлякоха Зия и двамата мъже навътре в лабораторията.

Кърт се обърна към биолога.

— Сега бавно.

Мъжът набра кода и люкът се отвори с леко свистене. Той мина през него и Кърт го последва.

Кърт бе предположил, че ще видят хладилни лавици, осветени отзад и пълни е малки стъкленици и епруветки, вероятно със символи за биологична опасност на тях. Вместо това минаха през втора врата и влязоха в друга голяма зала с обширен пръстен под. Вътре беше ужасно горещо, много сухо и бе озарено от червени нагревателни лампи. Приличаше на повърхността на Марс.

 

 

В главната контролна зала, далеч от лабораторията, Шакир, Хасан и Алберто Пиола стояха пред компютърни екрани, които покриваха цялата стена. Те показваха мрежата от свързани помпи, кладенци и тръби, които източваха вода от дълбокия водоносен хоризонт и я отвеждаха в Нил.

На друга стена имаше схеми и диаграми, представящи друг проект, заради който хората на Шакир бяха направили карта на лабиринта от тунели около тях.

— Изумен съм от това място — каза Пиола. — Докъде стигат тези тунели?

— Не сме сигурни — отвърна Шакир. — Продължават отвъд мястото, докъдето сме стигнали. Фараоните са копаели тук злато и сребро, а после сол и натрон. Има още стотици неизследвани тунели, да не споменаваме пукнатините и камерите в пещерната система.

Пиола никога не беше стъпвал тук. Беше приел повечето от думите на Шакир на доверие — и с помощта на огромни суми.

— И всичко това е било наводнено, когато сте го открили?

— По-долните нива — отвърна Шакир. — Започнахме да изпомпваме водата и открихме древни стенописи, които показваха, че водата се е покачвала периодично. Ето как открихме водоносния хоризонт — тук е относително близо до повърхността, но на запад слиза по-дълбоко.

Погледът на Пиола се изостри, когато минаха към бизнеса.

— Значи водоносният хоризонт покрива цялата Сахара?

— По-скоро Сахара го покрива — отвърна Шакир. — Но, да, чак до границата с Мароко.

— Как можете да сте сигурни, че други народи няма да го открият и да черпят от него? Да копаят по-дълбоко, отколкото досега?

— Земните пластове го правят труден за откриване — каза Шакир, — макар че накрая ще го намерят. — Той сви рамене, сякаш това нямаше значение. — Дотогава ще ги контролирам, насочвам и управлявам цяла империя, простираща се от Червено море до Атлантика. Дори Мароко ще падне. Цяла Северна Африка ще е в ръцете ми и ти и твоите приятели ще получите достъп до всичко — на съответната цена, разбира се.

— Разбира се — ухили се Пиола. Неговите акции в няколко рудодобивни и нефтени компании бяха скрити, но те щяха да станат много доходни, щом договорите започнеха да валят.

— И как изобщо открихте тази гробница? — попита той. — Със сигурност археолозите търсят нещо подобно през последния век.

— Без съмнение — отвърна Шакир. — Само дето за това място няма почти никакви писмени свидетелства. Научихме за него едва след като един археолог от дирекцията за антиките ни донесе няколко фрагмента папирус. Това ни накара да търсим взетото от французите и британците, но ключът се оказа на дъното на Абу Кир. Така разбрахме, че Ехнатон е изнесъл телата на старите фараони от гробниците им и искал да ги премести някъде, където да бъдат озарявани от изгряващото слънце. И как жреците на Озирис решили, че това е оскверняване. Те изпреварили Ехнатон, откраднали саркофазите на дванайсет царе от погребалната камера и ги докарали тук, преди хората на фараона да ги хванат.

— И как открихте Черната мъгла?

— Плочите от залива Абу Кир ни доведоха тук — обясни Шакир. — Надписите, които открихме, ни отведоха до тайната на Мъглата. На тях е описано как жреците на Озирис веднъж годишно плавали до Пунт, за да взимат каквото им е необходимо за серума. Разбира се, ние го модифицирахме, но това ни показа как да го подобрим.

— А именно?

Шакир се засмя.

— Радвай се, че не съм ти казал, Алберто, иначе и ти щеше да нахраниш крокодилите.

Пиола вдигна ръка.

— Просто се надявам демонстрацията ти да е достатъчна, за да убеди приятелите ни, че съпротивата само ще доведе до смъртта им.

— Сигурен съм — отвърна уверено Шакир. — Но въпросът е: какво става след това? Либия е непокорна. Ще е добре, ако накараш италианския парламент да гласува установяване на протекторат над страната, след като тя се разпадне. Една съвместна египетско-италианска операция ще ни позволи да въведем ред.

— Трябват ни повече гласове — рече Пиола. — Не мога да ги убедя, без да предложа нещо. Трябва ми още една пратка от Мъглата на мястото на онази, която унищожи Лампедуза. Ако можем да убедим още десетима министри, вотът ще се обърне на наша страна. Може дори да успеем да сформираме ново правителство, на което ще бъда премиер.

Хасан се намеси:

— Приготвя се нова партида. Но няма да има полза, ако либийците откажат помощта ни. Макар и да изглежда, че се олюляват, те отказват да паднат от власт.

Шакир кимна.

— Трябва да влошим нещата за тях.

— Можете ли? — попита Пиола. — Разбрах, че основните източници на вода са прекъснати, но има по-малки станции, които още доставят. Освен това има голяма станция за обезсоляване на морска вода близо до Триполи, която работи на пълен капацитет.

— Ще трябва да изпратя някого да извади тази станция от строя — рече Шакир. — Можем и да засилим източването на водата, която сега просто тече по тръбите, а не шурти силно. До двайсет и четири часа в Либия няма да има и чаша вода, камо ли достатъчно, за да могат да се съпротивляват.

— Това ще ги прекърши — съгласи се Пиола.

Хасан каза:

— И ще ни даде извинение да действаме. Ще е по-добре, ако видят как наши войници носят вода на жадни семейства, отколкото да нахлуят с оръжия.

Шакир кимна. Хиляди щяха да умрат. Може би десетки хиляди. Но крайният резултат щеше да е същият. Египет щеше да контролира Либия. Египетските агенти щяха да контролират Алжир и Тунис. А Шакир щеше да контролира всички тях.

— Значи се разбрахме — каза Пиола. — В такъв случай ще тръгвам веднага за Италия.

Преди да кажат още нещо, един стационарен телефон иззвъня. Хасан вдигна. Говори кратко и щом затвори, стана мрачен.

— Обадиха се от охраната на водноелектрическата централа — каза той. — Имало е проникване. Търсят нарушител, но безуспешно. Но са открили, че една от нашите вагонетки липсва. Намерили са я в тунела, на трийсет метра от входа на Анубис.

Шакир стисна устни.

— Което означава, че не те имат нарушител. А ние.

 

 

Кърт навлезе в подобната на Марс зала, като усети вълните жега от сияещите червени лампи.

— Това е нашият инкубатор — каза Голнър.

— Инкубатор за какво? — Огледа се, видя само изсъхнала почва и стотици малки издутини по нея в прецизна геометрична подредба. — Какво расте тук?

— Нищо не расте — отвърна биологът. — Спи. В хибернация.

— Покажи ми.

Голнър поведе Кърт към един участък от залата, излезе от пътеката и клекна до една от малките издутини. Отстрани пръстта с лопата и изкопа голяма колкото топка за софтбол буца пръст. Изчопли пръстта от сферата и после започна да бели един слой от нея.

Кърт почти очакваше да види вътре гърчещо се извънземно създание. Но щом горният слой бе махнат, той видя издута, полумумифицирана жаба.

— Това е африканска жаба — каза биологът.

— Видях стотици такива в катакомбите.

— Тази е жива. Просто спи. В хибернация е. Както казах.

Кърт обмисли това. В по-студен климат някои животни изпадаха в хибернация през зимата, но в Африка хибернацията бе начин да преживеят сушата.

— В хибернация са — повтори той, — защото сте ги заврели в пръстта и сте увеличили температурата?

— Точно така. Твърде високата температура и липсата на влага кара жабите да изпаднат в режим на оцеляване. Заравят се в пръстта и си отглеждат още един слой кожа, който изсъхва и ги запечатва като пашкул. Телата им заспиват, сърцата им буквално спират да бият и те стават като погребани, само ноздрите им остават чисти, за да могат да дишат.

Кърт беше смаян.

От тях ли идва Черната мъгла? От спящи жаби?

— Опасявам се, че да.

— Как точно става?

— В отговор на сухите условия — обясни Голнър, — жлезите в телата на жабите произвеждат коктейл от ензими, сложна смес от вещества, която отключва хибернация на клетъчно ниво. Само най-основните части от мозъка остават активни.

— Като човешкия мозък в състояние на кома.

— Да — каза биологът. — Почти същото е.

— Значи ти и твоят екип извличате този коктейл от вещества от жабите и го модифицирате, за да има ефект върху човешкия организъм.

— Преработихме веществата така, че да засягат по-едри видове — отвърна Голнър. — За нещастие това ограничава трайността му. Ако бъде замразен при температури под нулата, може да бъде съхраняван за неопределено време. Но на стайна температура ще стане инертен след осем часа. Когато бъде пуснат във въздуха, ще се разсее до два-три часа и се разпада до по-прости органични съставки.

— Ето защо не откриха следа от него на Лампедуза — каза Кърт.

Голнър кимна.

— Това е оръжие с много кратък живот — отбеляза Кърт.

— Не трябваше да е оръжие. Поне в началото. Беше за лечение. Начин да се спаси живот.

Кърт не му повярва съвсем, но го остави да обясни.

— Как така?

— Лекарите използват медицински предизвиканата кома постоянно. За пациенти с травми, изгаряния и други, при много тежки наранявания. Това е начин да се позволи на тялото да се излекува. Но лекарствата са много опасни. Те увреждат черния дроб и бъбреците. Това лекарство щеше да е естествено и не така вредно.

Той говореше, сякаш искрено вярваше в това и едновременно сам опитваше да се убеди.

— Не ми се иска да го казвам, Брад, но са ти пробутали пълни глупости.

— Знам — отвърна той. — Трябваше да се досетя. Все питаха за методите на доставка. Може ли да се разтвори във вода? Може ли да бъде транспортирано по въздух? Няма медицинска причина да задават такива въпроси. Само оръжията се транспортират така.

— Тогава защо още работиш по това?

— Ами някои от другите задаваха въпроси и бързо изчезнаха.

Кърт разбра.

— Видях как се отнася Шакир с тези, които му противоречат. И възнамерявам да сложа край на това.

— Няма да е толкова лесно — рече тъжно Голнър. — Скоро целият процес ще бъде автоматизиран. Няма да имат нужда от мен. — Сложи жабата отново в дупката й. — Елате с мен.

Минаха през друг люк и излязоха в типична изследователска лаборатория. Чиста, тъмна и тиха, изпълнена с хладилници и лабораторни маси, по които бавно се въртяха малки центрофуги.

Брад Голнър провери първата, после втората.

— Новата партида още не е съвсем готова — каза той, като тръгна от първата центрофуга към един от хладилниците от неръждаема стомана. Отвори вратата и от нея излезе студена мъгла. Бръкна вътре, извади няколко епруветки, сложи ги в стиропорена кутия и добави охладителни пакети около тях.

— Имате около осем часа, преди да се стоплят до критичната температура. След това няма да има полза от тях.

— Как да ги използвам? — попита Кърт.

— Как така да ги използваш?

— За да съживим хората на Лампедуза. Онези, които са в кома заради Шакир.

Голнър поклати глава.

— Не — рече той трескаво. — Това не е антидотът. Това е Черната мъгла.

— Трябва ми антидотът — обясни Кърт. — Опитвам се да събудя хора, а не да ги приспивам.

— Те не го правят тук — отвърна Голнър. — Не биха ни позволили. Иначе щяхме да знаем твърде много. Щяхме да сме заплаха.

Друг начин, по който Шакир държеше хората си покорни и извън равновесие, помисли си Кърт.

— Знаеш ли какъв е той?

Голнър пак поклати глава.

— Може и да не знаеш, но вероятно се досещаш — каза Кърт.

— Трябва да е някаква форма на…

Преди биологът да довърши изречението си, вратата зад тях се отвори широко. Червената светлина от подобния на Марс инкубатор се изля в помещението за съхранение. Кърт разбра, че едва ли са Рената или Джо. Той се хвърли веднага настрани, сграбчи Голнър със себе си и се опита да го спаси.

Но закъсня с част от секундата. Изтътнаха няколко изстрела. Един куршум одра ръката на Кърт, два други се забиха в гърдите на биолога.

Кърт издърпа Голнър зад една от масите с центрофугите. Той едва дишаше. Като че ли се опитваше да каже нещо. Кърт се наведе.

— … кожите… сложи ги в херметически затворен контейнер… вади ги на всеки три дни… — Голнър се напрегна, сякаш нова вълна от болка го заля и после се отпусна безжизнено.

— Кърт Остин — прогърмя нечий глас от отворената врата.

Кърт остана на пода, зад масата. Беше скрит, но тънките дървени шкафове на масата нямаше да спрат куршум. Очакваше да го застрелят всеки момент. Но не стана така. Може би мъжете не искаха да стрелят сред покритите с токсин маси.

— Това ме поставя в неизгодна позиция — извика Кърт.

— И в такава ще си останеш — отвърна гласът.

Кърт надзърна зад ъгъла на масата. Забеляза три силуета до вратата. Предположи, че този в средата е Шакир, но на червеното сияние от инкубаторната зала зад тях тримата мъже приличаха на дявола и неговите слуги, дошли да съберат стари дългове.