Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (8)

7

Осемцилиндровият мотор на джипа изрева и бученето се понесе по притихналия остров.

Кърт форсира двигателя няколко пъти, като че ли шумът можеше да разкъса магията, спусната над всичко наоколо.

Той включи на скорост и потегли, докато Джо гледаше една карта. Не беше далече, но по пътя имаше десетки катастрофирали коли с димящи радиатори, скутери лежаха по улиците недалеч от проснатите си мъртви водачи. На всяко кръстовище имаше струпване, по всеки тротоар лежаха минувачи.

— Сякаш е дошъл краят на света — каза мрачно Джо. — Град на мъртвите.

Близо до входа на болницата още една верижна катастрофа задръстваше пътя. Тази включваше преобърнат камион, от чиято каросерия се беше разсипал половината товар. За да го избегне, Кърт мина по тротоара и през каменна градина, докато не стигна до вратите.

— Доста модерна болница — каза Джо, щом видя шестетажната сграда.

— Доколкото си спомням, беше преустроена и разширена, за да се грижи за бежанците, които се опитват да избягат с лодки от Либия и Тунис.

Кърт изгаси двигателя и излезе от джипа, но спря, защото нещо привлече вниманието му.

— Какво има? — попита Джо.

Кърт се взираше в посоката, от която бяха дошли.

— Стори ми се, че нещо се движи.

— Какво нещо?

— Не знам. Нещо над колите.

Кърт се вгледа задълго, но нищо не се появи.

— Да проверим ли?

Кърт поклати глава.

— Не, няма нищо. Сигурно е отблясък по шлема.

— Може да е зомби — каза Джо.

— В такъв случай си в безопасност — отвърна Кърт. — Зомбитата ядат само мозъци.

— Много смешно. Честно да ти кажа, ако някой наистина е оцелял и ни е видял облечени така, може би няма да посмее да се приближи и да се представи.

— Още по-вероятно е просто да ми се е привидяло — каза Кърт. — Хайде. Да влезем вътре.

Стигнаха до входа и автоматичните врати се отвориха със свистене. Минаха покрай десетина тела в чакалнята, половината сгърбени на столовете. Една сестра лежеше зад регистратурата.

— Нещо ми подсказва, че няма нужда да проверяваме — каза Джо.

— Няма да проверяваме — отвърна Кърт. — Вече съм на една трета от кислородната бутилка. Ти сигурно също. Болницата е много голяма, не ми се ще да обикаляме по коридорите и да отваряме всяка стая.

Той откри указателя, отвори го и прегледа имената. Амброзини беше на първа страница — странно, името й беше написано на ръка, а на всички останали бяха напечатани.

— Сигурно е нова — каза Кърт. — За нещастие няма номер на кабинет или етаж.

— Ами ако използваме това? — Джо вдигна микрофона, който явно беше свързан с говорителите в болницата.

— Може би ще ни отговори?

— Идеално.

Джо включи системата и я нагласи на цялата болница, като натисна бутон с надпис: „До всички“, и Кърт пое оттам.

Като държеше микрофона до визьора на шлема си, той се опита да говори възможно най-ясно:

— Доктор Амброзини, или оцелелите в болницата, казвам се Кърт Остин. Получихме вашия зов за помощ. Ако чувате това съобщение — едва не каза „вдигнете белия телефон“, моля, — опитайте да се свържете с регистратурата. Искаме да ви открием, но не знаем къде сте.

Съобщението беше предадено по системата — малко приглушено, но достатъчно разбираемо. Тъкмо щеше да го повтори, когато автоматичните врати се отвориха зад тях.

И двамата се обърнаха сепнати, но там нямаше никого — само празно пространство. След секунда-две вратите се затвориха.

— Колкото по-скоро открием тези хора и се разкараме оттук, толкова по-щастлив ще бъда — каза Джо.

— Напълно съм съгласен.

Телефонът на регистратурата започна да звъни и на панела светеше бяла лампичка.

— Търсят ви на първа линия, доктор Остин — каза Джо.

Кърт натисна бутона на говорителя.

— Ало? — каза женски глас. — Има ли някой? Аз съм доктор Амброзини.

Кърт се наведе близо до говорителя и заговори ясно и бавно.

— Аз съм Кърт Остин. Чухме вашия зов за помощ по радиото. Идваме да помогнем.

— О, слава богу! — каза тя. — Звучите като американец. От НАТО ли сте?

— Не — отвърна Кърт. — С приятеля ми сме от организация, наречена НАМПД. Ние сме водолази и експерти по изваждане на кораби.

Настъпи пауза.

— Как така не сте засегнати от токсина? Той засяга всичко живо. Видях го с очите си.

— Нека кажем, че сме облечени подходящо за случая.

— Даже навлечени — каза Джо.

— Добре — отвърна тя. — Ние сме на четвъртия етаж. Запечатахме една от операционните с найлон и хирургическа лента, но не можем да останем още дълго тук. Въздухът свършва.

— Италиански военни с екип за работа с опасни материали вече са на път — каза Кърт. — Но ще трябва да изчакате няколко часа.

— Не можем — отвърна тя. — Тук сме деветнайсет души. Отчаяно се нуждаем от свеж въздух. Нивата на въглеродния двуокис бързо се покачват.

В раницата си Кърт беше донесъл два допълнителни водолазни костюма и по-малка ръчна кислородна бутилка за смешни случаи. Планът беше да превозят някого на кораба, а после да се върнат за останалите. Но при двайсет души…

— Мисля, че виждам муха в помадата — каза Джо.

— Цял рояк са — промърмори Кърт.

— Какво казахте? — попита Амброзини.

— Не можем да ви извадим оттам — отвърна Кърт.

— Няма да издържим още дълго. Няколко от по-възрастните пациенти вече са в безсъзнание.

— Болницата няма ли отделение за работа с опасни материали? — попита Кърт. — Можем да ви вземе няколко костюма оттам.

— Не, нищо такова.

— Ами кислород? — попита Джо. — Във всички болници има кислородни бутилки.

Кърт кимна.

— Определено си заработи надницата тази седмица, приятел.

— Че не я ли заработвам винаги?

Кърт направи жест с ръка, който казваше, че не е съвсем така.

Докато Джо се преструваше на дълбоко засегнат, Кърт се обърна пак към микрофона.

— На кой етаж е складът ви? Ще ви донесем още кислородни бутилки. Достатъчно, за да издържите, докато дойдат италианските военни.

— Да, това ще свърши работа — каза тя. — Складът е на третия етаж. Моля ви, побързайте.

Кърт затвори и те тръгнаха към асансьора. Джо натисна бутона и вратата се отвори, за да разкрие лекар и сестра, свлечени в ъгъла.

Джо понечи да ги извлече навън, но Кърт му махна „Няма време“.

Натисна 3 и вратата се затвори. След звънчето Кърт тръгна по коридора, докато Джо извлече лекаря наполовина от асансьора и го остави там.

— Ще го използваш като спирачка? — попита Кърт, когато Джо го настигна.

— Сигурно няма да има нищо против — настоя Джо.

— Да, сигурно.

Откриха склада в края на коридора и го разбиха. Касата с надпис „медицински кислород“ беше близо до дъното. Кърт я отвори. Вътре имаше осем зелени бутилки. Надяваше се да стигнат.

Джо дойде с една количка.

— Натовари ги тук. Така няма да трябва да ги носим.

Кърт натовари бутилките на количката. Джо ги завърза с ремъците, за да не се изплъзнат настрани, и избутаха количката през вратата. Опитаха се да завият и се блъснаха в стената.

— Къде си се учил да караш? — попита го Кърт.

— Тези чудесии са по-трудни за управление, отколкото изглежда — отвърна Джо.

Изправиха количката и набраха скорост към асансьора. На половината път се чу звън и вратите на втория асансьор се отвориха.

— Тази сграда сигурно е населена от духове — каза Джо, без да спира.

— Или сградата, или електрическата инсталация — отвърна Кърт.

Когато стигнаха до асансьорите, една тъмнокожа фигура политна от втората кабина и падна на земята.

— Помогнете ми — рече, като се свлече до стената. — Моля…

Стъписан, Кърт остави количката и се наведе до мъжа.

Отначало очите на непознатия бяха притворени, но когато Кърт се наведе по-близо до него, те се отвориха и се втренчиха в неговите. Нямаше нито замайване, нито страх в тези очи, само убийствена злоба, подкрепена от пистолет с късо дуло, с който мъжът стреля.