Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (13)

12

За миг Кърт остана без думи.

— Я повторете — едва успя да изрече.

— Нормално е да сте така изненадан — каза тя. — Както доктор Равишо каза, ситуацията е крайно необичайна.

— По-скоро откачена — отвърна Кърт. — Едва ли наистина вярвате, че можете да съживите хора като някакви вещери?

— Не сме вещери — каза тя. — Просто мъжете и жените в онзи товарен отсек не са мъртви. Поне засега. И отчаяно се опитваме да намерим някакъв начин да ги събудим, преди наистина да са умрели.

Кърт обмисли думите й.

— Аз лично проверих някои от тях — отвърна той. — Не дишаха. При обиколките, докато чакахме италианските военни, минах през стаи, пълни с пациенти, които бяха закачени към монитори: нямаха пулс.

— Да, знам това — каза тя. — Но фактът е следният — те дишат и сърцата им работят. Просто дишането е крайно плитко и се случва на дълги интервали, по-рядко от едно вдишване на две минути. Сърдечният им ритъм е едноцифрено число за минута, а сърдечните контракции са така слаби, че обикновените монитори не могат да ги уловят.

— Как е възможно това?

— Те са в нещо като кома — каза тя, — каквато не сме виждали досега. При нормална кома определени части от мозъка се изключват. Само най-дълбоките и най-примитивни участъци продължават да функционират. Предполага се, че това е защитен механизъм на тялото, който позволява на мозъка или органите да се излекуват. Но тези пациенти показват някаква остатъчна активност във всички части на мозъка, и все пак не реагират на никакво лекарство или стимул.

— Ще ми го обясните ли по-простичко?

— Те нямат мозъчно увреждане — каза тя, — но не могат да се събудят. Ако си представим, че са компютри, значи нещо ги е сложило на стендбай или на спящ режим и натискането на никакъв бутон не може да ги накара да функционират отново.

Кърт не беше специалист по човешката физиология, затова реши да пита, вместо да прибързва със заключенията.

— Ако сърцата им работят така бавно и така рядко, и изпомпват толкова малко количество кръв, а дишането им е така плитко, не са ли застрашени от кислороден глад или мозъчно увреждане?

— Трудно е да се каже — отговори тя. — Но мислим, че съществуват в състояние на анабиоза. Ниската телесна температура и ниските нива на клетъчна активност означават, че органите им използват много малко кислород. Това може да означава, че плиткото дишане и слабата сърдечна дейност са достатъчни, за да ги поддържат здрави и да не се увреди мозъкът. Виждали ли сте някога човек, изваден от ледена вода, след като почти се е удавил?

Кърт кимна.

— Преди години спасих едно момче и кучето му от замръзнало езеро. Кучето хукнало след катерица по леда, ледът се пропукал и задният крак на кучето се заклещил. Момчето се опитало да му помогне, но ледът се строшил и двамата паднали във водата. Когато ги извадихме, горкото дете беше посиняло, защото бе останало под водата повече от седем минути. Отдавна трябваше да е мъртво. Кучето също, но парамедиците успяха да ги реанимират. Момчето се оправи. Без никакво мозъчно увреждане. За това ли говорим и сега?

— Надявам се — каза тя, — макар че не е точно същото. В случая на момчето ледената вода е причинила спонтанна реакция в тялото му, която може да се обърне, щом температурата му се нормализира. Тези хора обаче не са претърпели такава промяна в температурата; те са засегнати от някакъв токсин. И поне засега нито затопляне, нито охлаждане, нито електрошоковете или инжектирането на адреналин, или каквото и да било от нашата франкенщайнска торба с магии не успя да ги събуди.

— Тогава с какъв токсин си имаме работа? — попита Кърт.

— Не знаем.

— Трябва да е бил димът от онзи товарен кораб.

— Изглежда логично — кимна тя, — но ние го изследвахме. В него няма друго, освен изгорели петролни изпарения, със смесица от олово и азбест. Не е по-различен от всеки дим при пожар на кораб.

— Значи пожарът и облакът, който обгръща острова, са само съвпадение? Някак не ми се вярва.

— На мен също. Но в този облак няма нищо, което да причини това, което виждаме. В най-лошия случай ще дразни очите, ще предизвика кихане и астматични пристъпи.

— Ако не е бил димът от кораба, тогава какво?

Тя замълча, като го гледа за секунда, преди да продължи. Кърт усети, че решава дали да е по-откровена с него.

— Смятаме, че това е невротоксин, разпръснат при експлозията — нарочно или случайно. Много от тези агенти са с кратък живот. Фактът, че не открихме следа от него в почвата, въздуха или кръвните и тъкан ни те проби на жертвите, ни казва, че какъвто и да е бил, биологически или химически, той се разпада до няколко часа.

Кърт видя логиката в това, но все още имаше неща, които не разбираше.

— Но защо ще използват подобно нещо срещу Лампедуза?

— Нямам представа — каза тя. — Клоним към версията за нещастен случай.

Докато обмисляше това, той огледа стаята. На две бели дъски зад бюрото бяха надраскани медицински термини. Списък с лекарствата, които бяха изпробвали. Освен това забеляза карта на Средиземноморието с няколко забодени по нея отметки. Едната беше върху Либия, другата на участък от Северен Судан. Другите бяха в Близкия изток и части от Източна Европа.

— В съобщението по радиото нарекохте това нападение — каза той, като кимна към дъската. — Сигурно сте решили, че е нападение, защото не е първият подобен случай.

Тя сви устни.

— Наблюдателен сте повече, отколкото е здравословно. Да, така е. Преди шест месеца група радикали в Либия бяха открити в същото състояние. Поради историческите връзки между Либия и Италия, моето правителство се съгласи да се заеме с въпроса. Скоро открихме подобни инциденти в различни либийски болници, а после и на всички маркирани по картата места. При всеки случай групи радикали или хора с власт изпадат в необяснима кома и умират. Сформирахме екип за разследване, оборудвахме този кораб като плаваща лаборатория и започнахме да търсим отговори.

Кърт можеше да разбере подобна реакция.

— А какво е вашето участие в това?

— Аз съм лекар — отвърна тя възмутено. — Специалист по невробиология. Работя за италианското правителство.

— И просто случайно бяхте на Лампедуза, когато се случи нападението?

Тя въздъхна.

— Бях на Лампедуза, за да наблюдавам единствения ни заподозрян, който успяхме да свържем с инцидентите. Лекар, който работеше в болницата.

— Нищо чудно, че сте знаели как да защитите себе си и останалите — отбеляза Кърт.

Тя кимна.

— Когато вършите работа като моята и виждате неща, които съм видяла аз, в Сирия, Ирак и други места, когато сънувате как хора падат мъртви пред очите ви, защото невидим газ трови тялото и разрушава клетките, ставате много предпазлив към обкръжението си. Готов да се защитите. Почти параноичен. И да, когато видях онзи облак и хората започнаха да падат, когато ги достигаше, веднага разбрах какво става. Просто разбрах.

Кърт уважаваше опита и рефлексите й.

— А мъртвият, онзи, който ни нападна. Той ли беше вашият заподозрян?

— Не. Не знаем кой е. Явно у него няма документи. Няма отличителни белези и отпечатъците на пръстите му са изгорени — вероятно нарочно, — останала е само сбръчкана плът. Нямаме данни човек с неговото описание да е пристигнал на острова. Обикновено това не би означавало нищо, но при тази имиграция и хората, които търсят убежище на Лампедуза, всички се следят внимателно при кацането на летището, минаването през пристанището или дори ако са стигнали до брега с разпадащ се сал.

— Ако мъжът с пистолета не е вашият заподозрян, кой е тогава?

— Лекар на име Хаген. Работеше в болницата почасово. И има неясно минало. Знаехме, че чака да получи някаква доставка и тя ще пристигне днес. Просто не знаехме откъде ще дойде, кой я е изпратил и какво точно представлява. Но потвърдихме присъствието му на три от локациите по време и непосредствено преди другите нападения. Затова вярваме, че е свързан с тях.

Кърт започна да сглобява пъзела.

— Значи мъртвият с пистолета е бил куриерът, който е трябвало да достави невроагента или токсина на вашия доктор Хаген, когато той буквално се е взривил под носа му?

— Такава е нашата теория — отвърна тя.

— Ами този Хаген?

Тя го погледна кисело.

— От горе-долу петте хиляди хора на Лампедуза, той е единственият, чието местоположение не ни е известно. Беше под постоянно наблюдение, но за нещастие екипът ни пострада от токсина като всички останали.

Кърт се облегна в стола си и се вгледа в тавана, очите му спряха на линията, където два различни оттенъка на боята се застъпваха, формирайки трети, по-тъмен цвят.

— Значи над острова надвисва смъртоносен облак и единствените двама души, които явно имат имунитет срещу неговото въздействие, са вашият заподозрян и човекът, който се опита да ни убие.

Тя кимна.

— Точно така. Това говори ли ви нещо?

Разбира се, че му говореше.

— Те имат някакъв антидот — каза Кърт. — Нещо, което блокира парализиращите ефекти на токсина, причиняващ комата.

— И ние така мислим. За нещастие не открихме нищо в офиса на Хаген, нито в дома му, нито в колата, което да ни е от полза. Не открихме нищо и в кръвта на мъртвия, което да ни подскаже какъв е антидотът.

— Това изненадва ли ви? — попита Кърт.

— Всъщност не. Тъй като невроагентът е с кратък живот, логично е и антидотът за него да има кратък полуразпад.

Кърт вече виждаше някакъв напредък.

— Значи антидотът вече се е разградил. Но ако успеете да откриете изчезналия доктор, той може да бъде убеден да ви каже откъде можем да вземем още.

Тя се усмихна широко.

— Вие сте много умен, господин Остин.

— Спрете да ме наричате така. Карате ме да се чувствам странно.

— Тогава Кърт. Наричайте ме Рената.

Това му хареса.

— Да имате представа къде може да се крие вашият заподозрян?

Тя го погледна косо.

— Защо питате?

— Просто така.

— Не възнамерявате да го търсите, нали?

— Разбира се, че не. Звучи доста опасно. Как ви хрумна подобно нещо?

— О, не знам — каза тя лукаво. — Само впечатленията ми от вас досега, подкрепени от разговор, който имах с помощник-директора на НАМПД малко преди да нахлуете в моето временно медицинско отделение.

Кърт я погледна развеселен.

— Говорили сте с шефа ми?

— Руди Гън — каза тя. — Да. Очарователен мъж. Каза ми, че вероятно ще искате да помогнете. И ако ви откажа, пак ще го направите и вероятно ще оплескате всичко.

Усмивката вече не слизаше от лицето й, толкова доволна беше от посоката на разговора, че Кърт лесно се досети какво се е случило.

— Е, той за колко ме продаде?

— Опасявам се, че ви продаде за една песен.

— О, соле мио?

— Не, не соле. Даде ни и господин Дзавала като бонус.

Кърт се престори на възмутен, че е продаден на италианците като някакъв незначителен футболист от втора лига, но беше съвсем доволен от тази сделка.

— Та в евро ли ще ми плащате, или…

— С удовлетворение ще ви плащаме. Ще открием хората, които сториха това, и ще им попречим да направят каквото са намислили. А ако имаме късмет, антидотът, който е спасил Хаген и убиеца от токсина, може да бъде използван, за да излязат жертвите от комата.

— Не бих могъл да искам по-добро заплащане — каза Кърт. — Откъде ще започнем?

— От Малта. Хаген е ходил три пъти дотам през последния месец.

Тя отвори едно чекмедже, взе папка и извади от нея снимки от наблюдение, които подаде на Кърт.

— Срещнал се е с този човек няколко пъти. Дори имаше разгорещен спор с него миналата седмица.

Кърт огледа снимката. На нея се виждаше мъж с вид на учен със сако от туид и кръпки на лактите. Седеше на маса пред кафене и говореше с трима други мъже. Изглеждаше по-скоро като обграден от тях.

— Този в средата е Хаген — каза Рената. — За другите двама не сме сигурни. Антуражът му, вероятно.

— Кой е този, дето прилича на професор?

— Кураторът на Малтийския океански музей.

— Не схващам — каза Кърт. — Музейните куратори не се забъркват с терористи и с трафиканти на отровен газ и биологични оръжия. Сигурна ли си, че има връзка?

— Не сме сигурни в нищо — призна тя. — Освен че Хаген се среща редовно с този човек, явно с намерението да купи някакви артефакти, които музеят ще предложи на търг след галавечеря след два дни.

На Кърт това не му хареса.

— Всеки си има хоби — рече той. — Дори терористите.

Тя седна.

— Колекционирането на древни артефакти не е сред хобитата на Хаген. Той никога не е показвал подобен интерес. Досега.

— Ясно — каза Кърт. — Но едва ли е толкова глупав, че да се върне там.

— И аз това си мислех. Само дето някой току-що е внесъл двеста хиляди евро на сметката на Хаген в Малта. Сметка, която той отвори в деня, след като се срещна с куратора на музея. Интерпол потвърди трансакцията. Тя е направена няколко часа след инцидента в Лампедуза.

Кърт виждаше логиката. Нямаше как да я отрече. Този доктор Хаген беше жив, беше избягал от Лампедуза и беше прехвърлил пари в малтийската сметка. Каквато и да бе причината, изглежда докторът беглец се беше върнал там за още една среща с куратора на Малтийския океански музей.

— Значи въпросът е дали ще се съгласите да проверите — каза тя, като затвори папката и кръстоса крака.

— Не само ще проверим — обеща Кърт.

Тя го погледна с признателност.

— Ще се срещнем там, щом се уверя, че пациентите са добре хоспитализирани и получават необходимите грижи. Трябва да ви помоля да не предприемате нищо, докато не пристигна.

Кърт се изправи и се усмихна.

— Само ще наблюдавам и ще докладвам. Нищо работа. И двамата знаеха, че лъже. Ако видеше Хаген, щеше да го залови, та дори да трябваше да го халоса насред улицата.