Клайв Къслър, Греъм Браун
Тайната на фараоните (10)

9

Рената Амброзини седеше на пода на операционната с гръб към стената, съвсем безпомощна, чакаше. Не беше свикнала с подобно състояние и никак не й харесваше.

Дишаше съвсем леко, за да пести кислорода в запечатаната стая, прокара пръсти през гъстата си махагонова коса, прибра я назад и я върза пак на опашка. После приглади лабораторната си престилка и направи всичко по силите си, за да не мисли за часовника, и да потисне почти неконтролируемия порив да разкъса найлоните от вратата и да я отвори.

При ниски нива на кислород се появяваха болки в тялото и замайване, но тя не забравяше приоритетите си. Въздухът тук беше лош, но въздухът отвън беше смъртоносен.

Родена в Тоскана, Рената бе израснала в различни части на Италия, защото пътуваше с баща си, който беше експерт при карабинерите. Майка й беше убита по време на вълна от престъпления, когато Рената бе едва на пет, и баща й беше станал нещо като кръстоносец, влачеше я из цялата страна, докато изграждаше специални отряди, които щяха да се борят с организираната престъпност и корупцията.

Наследила упорството и решителността на баща си и класическата хубост на майка си, Рената записа медицина, завърши с най-добър успех в класа и в свободното си време работеше като модел, за да плаша сметките. Все пак тя предпочиташе спешното пред модния подиум. Първо, животът на модел означаваше да си преценяван от останалите, а тя не можеше да приеме подобно нещо. Освен това не беше достатъчно висока, дори за европейски модел, едва метър и шейсет, и беше закръглена — с други думи, не беше с данните на ходеща закачалка за дрехи.

За да накара хората да я приемат по-сериозно, тя си връзваше косата, почти не се гримираше и често слагаше не особено привлекателни очила, от които всъщност не се нуждаеше. Да, на трийсет и четири, с гладка мургава кожа и черти, които леко напомняха на младата София Лорен, Рената все още улавяше как колегите й мъже я запят.

И така, тя реши да се захване с нещо по-трудно, нещо, което я доведе в Лампедуза и което нямаше да остави никакво съмнение каква е и на какво е способна. Макар че след това нападение вече се чудеше дали ще оцелее в последната си мисия.

„Дръж се“, все си повтаряше.

Пое отново дъх от задушния въздух и започна да се бори с умората, причинена от високата концентрация на въглероден двуокис. Погледна си часовника. Почти десет минути бяха изминали, откакто говори с американците.

— Защо се бавят толкова? — попита младата лаборантка, която седеше до нея.

— Сигурно асансьорът не работи — пошегува се Рената, а после се принуди да се изправи и да провери останалите.

Стаята беше претъпкана с хората, които бе успяла да прибере тук в началото на атаката. Включително една сестра, лаборантка, четири деца и дванайсет възрастни пациенти с различни заболявания. Сред тях имаше и трима имигранти, които бяха отплавали с разнебитена лодка от брега на Тунис, бяха оцелели под изпепеляващото слънце и накрая бяха преживели буря и две нападения на акули, докато преплували последните петстотин метра. Струваше й се нечестно след толкова мъки да умрат от отравяне с въглероден двуокис в операционната на болницата, където бяха спасени.

След като видя, че няколко пациенти не реагират, тя взе последната от преносимите бутилки кислород. Отвори клапана, но не чу нищо. Беше празна.

Бутилката падна от ръката й, изтрака на пода и се затъркаля към отсрещната стена. Никой не реагира. Всички припадаха, унасяха се в сън, който скоро можеше да доведе до мозъчно увреждане или смърт.

Тя се запрепъва към вратата, сложи ръка на лентата и се опита да я обели. Но нямаше сили.

— Концентрирай се, Рената — заповяда си. — Концентрирай се.

Нещо оранжево влезе в отсрещната стая. Мъж с някаква униформа. Измореното й съзнание си помисли, че прилича на астронавт. Или на извънземен. Или просто халюцинираше. И това, че той сякаш веднага изчезна, само потвърди последното й предположение.

Тя хвана лентата, понечи да я дръпне и чу вик:

— Недей!

Пусна я. Падна на колене, после настрани. Легна на пода и видя как тъничка тръбичка се подава през найлона под вратата. Съскаше като змия и за секунда й се стори, че е точно това — змия.

Съзнанието й започна да се прояснява. Кислород — чист, студен кислород — се изливаше в стаята.

Отначало бавно, но после много по-бързо паяжините започнаха да изчезват. Кислородът нахлу в главата й болезнено. Тя вдиша дълбоко, по тялото и премина тръпка и я заля прилив на адреналин като след дълго бягане.

Втора тръбичка се подаде и притокът се удвои. Тя отстъпи настрани, за да може кислородът да достигне до останалите.

Когато си върна силите, се изправи и залепи лице до прозореца на вратата. Астронавтът в оранжево се появи отново, движеше се към интеркома на отсрещната стена. До нея говорителят оживя с пращящ звук:

— Добре ли са всички?

— Мисля, че ще се оправят — каза тя. — Какво е станало с главата ви? Кървите.

— Ударих се — каза Кърт.

Тя си спомни, че чу изстрели. Тогава си помисли, че си въобразява или дори халюцинира.

— Чух изстрели — каза тя. — Нападна ли ви някой?

Той стана по-сериозен.

— Всъщност ме нападна.

— Как изглеждаше? — попита тя. — Сам ли беше?

Спасителят й пристъпи от крак на крака и позата му леко се скова.

— Доколкото мога да преценя — каза той, без да звучи вече толкова весело. — Очаквахте ли някакви проблеми?

Тя се поколеба. Вероятно вече беше казала твърде много. И все пак, ако съществуваше опасност, този мъж бе единственият, който можеше да ги защити, докато италианците дойдат.

— Аз просто… — започна, после смени тактиката: — Цялата тази работа е много объркваща.

Виждаше го как я гледа през напукания визьор и прозореца на вратата. Разкривяването беше голямо и не можеше да разчете изражението му, но усети, че я преценява. Сякаш можеше да види мислите й.

— Права сте — каза той накрая. — Много е объркващо. Всичко.

От тона му разбра, че отчасти има предвид и нея. Нямаше какво друго да стори сега, освен да замълчи. Той й беше спасил живота, но тя нямаше представа кой е всъщност.