Рис Боуен
Писмо до Тоскана (7)

Глава 7
Джоана

Април 1973

Погребението се състоя в един дъждовен вторник. През почивните дни времето обещаваше да е хубаво, но в понеделник следобед отново се заоблачи и преди още да се е стъмнило, заваля. В деня на церемонията беше мрачно и имаше буря. Не очаквах някой да дойде, но бях изненадана от многото хора от околността, които препълниха църковните пейки и по-късно стояха заедно с мен около гроба, докато дъждът капеше от чадърите ни върху ковчега. Беше подходящо изпращане за татко. Дори и небето плачеше за него.

След церемонията жената на викария и от пекарната на Били Овертън бяха приготвили отлична почерпка в църквата. Хората идваха един след друг при мен, за да изкажат съболезнованията си. Някои от тях познавах, други ми бяха напълно непознати, но всички те имаха нещо общо със замъка „Лангли“ и семейството ми. „Майка ми е работила като прислуга в имението като момиче и често ми е разказвала колко мил е бил старият господар, когато е имала скарлатина.“ Разказаха ми няколко подобни истории и осъзнах, че всички са съжалявали за загубата на „Лангли“ така, както и баща ми. Тя символизираше отмирането на предишния начин на живот и сигурността да знаеш къде е твоето място. Намерих това за много трогателно.

Когато тълпата пооредя, към мен се приближи млад мъж. Бях го забелязала по време на церемонията на гробището — носеше връхна дреха с марката „Бърбъри“, а лицето му беше скрито под огромен чадър. Сега беше без шлифера, с елегантен черен костюм.

— Госпожице Лангли? — Беше червенокос, с нос, обсипан с лунички, и изглеждаше неприлично млад. — Аз съм Найджъл Бартън. Нали се сещате, „Бартън и Холкрофт“, адвокатите на семейството ви.

— А, господин Бартън — здрависах се с него, — приятно ми е! Чудех се с кого да се свържа относно уреждането на всички формалности, както и дали баща ми е оставил някакво завещание.

— При нас няма такова, госпожице Лангли. Прегледахте ли книжата му?

— Погледнах върху бюрото му, но се почувствах неудобно да ровя из нещата му. Не съм убедена, че е редно.

— Вие сте негова дъщеря — усмихна се той. — Мисля, че това ви дава всички права. Вероятно бихте искали да се отбиете в офиса ни в Годалминг утре? Можем да обсъдим как бихме могли да ви бъдем полезни?

Той ми подаде визитката си.

— Изглеждате много млад, за да сте съдружник в адвокатска кантора — изтърсих аз.

Късно се усетих, че не беше особено тактично от моя страна.

Той се разсмя.

— За съжаление, все още не съм партньор. Фамилията Бартън като част от фирменото име принадлежи на прадядо ми. Ние сме вашите семейни адвокати от около двеста години насам. Придобих квалификацията си преди две години и съм нещо като най-младшият сред младшите.

— На мен самата ми предстои да положа изпита си за квалификация тази година — казах.

— Разбира се. Чух, че изучавате право. Имаме много общи теми. Да излезем на обяд утре? В кръчмата срещу офиса ни предлагат доста добра храна.

Колебаех се. Мъж, който ме кани на обяд? Не бях сигурна, че съм готова за това.

— Не е необходимо, не би следвало да е част от услугите, които предлага кантората ви — казах аз и забелязах как лицето му посърна.

— Така е, но е наистина добро извинение за мен да хапна качествена храна вместо обичайния сандвич — усмихна се той обнадеждено.

Защо не? — нашепваше един глас в главата ми. — Изглежда безобиден. Не те кани в нощен клуб. Не е среща. Касае се за работа.

— Благодаря ви, господин Бартън. Много мило от ваша страна — усмихнах се на свой ред.

Той засия, сякаш го бях изненадала с подарък.

— Няма да ви задържам в такъв случай. Сигурен съм, че всички тези хора искат да говорят с вас. Около единайсет и половина утре добре ли е?

 

 

Били Овертън и доктор Фрийман предложиха да ме закарат вкъщи, но госпожица Хъниуел изникна изневиделица и аз се прибрах с нея.

— Церемонията беше много добра — подхвана тя, когато излизахме от селото и завихме по горския път. — Сигурно изпитваш утеха от това колко много хора дойдоха и от почитта, с която се отнасят към рода Лангли.

— Трогната и изненадана съм — отвърнах. — Само искам баща ми да беше жив и да можеше да чуе всички онези мили неща, които се изрекоха днес.

— Съжалявам, че малко закъснях — каза тя. — В последния момент получих обаждане от родители, които са от Близкия изток. Трябваше да ги уверя, че дъщеря им ще бъде държана на безопасно разстояние от градинарите и конярите.

— И справихте ли се? — засмях се аз.

— Не съм сигурна. Тези чуждестранни момичета растат така изолирани, че се мятат на врата на първия срещнат мъж. — Настъпи неловко мълчание. — Предполагам, смяташ да се върнеш в Лондон?

— Не и в следващите няколко дни — отвърнах. — Помолихте ме да освободя портиерското помещение, а аз не съм намерила завещание все още и при това положение не мисля, че е добре да разполагам с вещите на баща ми.

— Не смятам, че е оставил кой знае какво, права ли съм? — каза тя. — Знам, че беше запазил няколко ценни предмета от замъка, но извън това… О, мисля, че има няколко куфара с негови лични вещи, които той ме бе помолил да съхранява на тавана. Трябва да ги погледнеш, когато ти остане време. Мисля, че става дума основно за неща като стари трофеи и фотоалбуми. И малко семейни портрети. Може би ще искаш да запазиш някои от тях.

— Да, благодаря. Бих искала да ги прегледам.

— Отбий се, когато прецениш. Входната врата е отворена през деня.

— Боя се, че не знам как да стигна до тавана — отвърнах.

Госпожица Хъниуел се разсмя.

— Разбира се. Все си мисля, че някога си живяла в замъка „Лангли“.

— Родена съм в портиерското помещение — поясних аз.

— Не се тревожи. Ще помоля някой от градинарите да ти донесе нещата на баща ти.

Бяхме пристигнали пред портите на училището. Тя спря колата, за да ме остави пред портиерското.

— Работодателите ти нямат нищо против, че си в отпуск, нали? — попита тя.

— Проявяват огромно разбиране — отвърнах.

 

 

Не исках да разкривам истината. Благодарих й и влязох в къщата. И отново бях поразена от усещането за студенина и влага, сякаш самата тя беше попила тъгата и отчаянието на баща ми. Казах си, че трябва да прегледам всичко, но внезапно се почувствах изтощена след погребението. Осъзнах, че не съм хапнала нищо от онези сандвичи с краставички, от наденичките и сладкишите, и сега ми се искаше да си бях взела малко за по-късно. Направих си чаша чай и препечена филийка, а след това реших да се обадя на Скарлет. Скарлет ми беше съквартирантка в колежа. Понастоящем спях на дивана в жилището й, след като се наложи спешно да се изнеса от последната ми квартира. Двете бяхме напълно различни. Тя беше от Източен Лондон и баща й имаше кръчма. Всъщност името й не беше Скарлет — казваше се Берил, но тя мразеше името си. Твърдеше, че Скарлет повече подхожда на личността й. Беше луда по шейсетте — носеше дълги, ръчно боядисани поли, буйната й коса покриваше наполовина лицето й, пушеше трева и ходеше на протестни демонстрации срещу войната и в защита на правата на жените. А аз винаги съм била примерната, ученолюбивата, фокусирана върху учението си, а не върху приключването на войната във Виетнам. Но изненадващо, ние се разбирахме много добре. Тя беше мила и с нея се общуваше лесно. Приюти ме на мига, когато нямаше къде да отида. Сега работеше като асистент на помощник-режисьора в театър „Ройал Корт“, известен с авангардните си пиеси.

Не бях сигурна дали ще я намеря у дома следобеда, но тя вдигна телефона след няколко позвънявания.

— Да? Какво искаш? — каза тя кисело.

Повече прозвуча като „К’воскаш?“.

— Извинявай. Събудих ли те?

— О, Джо, скъпа. Това си ти. Не се тревожи. И без това трябваше да съм будна след десет минути. Имам репетиция довечера. Нова постановка. Десет жени пътуват във влак към Сибир. Адски депресиращо, ако питаш мен. Накрая всички се самоубиват. И като споменах за депресия, как мина погребението?

— Прилично, като всяко погребение.

— А ти как си?

— „Опитвам се да не потъна“ най-добре би описало ситуацията. Къщата, в която съм сега, е възможно най-тъжното място на света. Но ще трябва да прегледам нещата на баща ми и да разчистя за следващия наемател, така че няма да се връщам в Лондон известно време.

— Няма проблеми. Не възнамерявам да дам леглото ти под наем. Не смятам и да каня някого в моето също така. Писна ми от мъжете.

— Новият актьор не оправда ли очакванията ти? Мислех, че ще те заведе на вечеря.

— Нищо не се получи. Бяхме на вечеря. Поканих го след това у нас, а той започна да ми показва снимки на партньора си Денис.

Аз се разсмях.

— О, Скарлет. Смяташ ли, че сме прокълнати?

— Жалко, че не се харесваме една друга, нали? Мислиш ли, че някой може да се научи да бъде лесбийка?

— Не, не ми се вярва — все още се смеех. — Радвам се, че те чувам. Тук непрекъснато трябва да се държа учтиво с хора, които изобщо не познавам. А утре съм на обяд с един много млад и сериозен адвокат.

— Ето, най-после. Някой, който да ти пасва.

— О, благодаря, но никакви адвокати повече. Всъщност повече никакви мъже. Научих си уроците. От сега насетне ще си живея спокойно. Никакви мъже. Никакъв секс. Книги и учение и от време на време самотна вечеря в някой хубав ресторант.

— И котки. Не забравяй за котките.

Разсмях се отново.

— Трябва да се върна в Лондон колкото се може по-скоро. Ако адвокатът ми каже, че мога да правя каквото реша с вещите от къщата, ще извикам служител от аукционната компания, който да вземе всичко, което има някаква стойност и може да бъде продадено. Останалото ще отиде в магазините за благотворителност и: „Довиждане, «Лангли»!“.

 

 

След като оставих слушалката, осъзнах какво усилие е било за мен да звуча бодра и весела. Трябва да си заета с нещо, казах си. Точно така трябва да постъпя. Така че взех един голям чувал за боклук и започнах да го пълня с дрехите на баща ми. Не бях убедена, че някой би поискал носни кърпички с монограм, но никога не знаеш. После напълних един кашон с книги, като отделих настрана няколко, които бяха останали от детството ми и ми бяха любими — онези, които татко ми четеше. До края на деня бях изчистила спалнята и дрешника. След това разгледах бюрото, този път внимателно, в случай че имаше завещание или друга изненада, скрити в тайно чекмедже. Намерих спестовна книжка с петстотин паунда в нея. Разписка за притежание на дялове в някаква строителна компания. Депозитни документи. И това беше всичко. Изглежда, че баща ми разполагаше с около хиляда паунда. По-добре е от нищо.

За вечеря си отворих консерва със супа. Докато стоях пред котлона и я разбърквах, внезапно си спомних за майка ми, която стоеше пред същата тази печка и вечно приготвяше някакво ястие.

„Пилешка яхния и кнедли — казваше тя и ми се усмихваше. — Любимото ястие на баща ти. Ако изобщо нещо е в състояние да го разведри, то е това.“

Споменът за тази топла и уютна кухня с уханията и милите думи беше твърде тежък за мен. Изключих котлона, оставих супата и си легнах.