Рис Боуен
Писмо до Тоскана (22)

Глава 22
Джоана

Юни 1973

Лесно е да си обясня отпечатъка от ботуша — мислех си. — Очевидно двамата полицаи са искали да огледат местопрестъплението за оставени следи. Може би са снели отпечатъци от прозореца ми. Но също така е възможно някой да е наблюдавал къщата и да ме е видял, че излизам. Озърнах се наоколо и за мое облекчение, чух гласа на Паола, която молеше Анджелина да й донесе купа. Побързах да отида при нея, а малко по-късно тя вече ми показваше как да избера подходящите цветове на тиквичките и как да ги откъсвам, така че стъблото да остане непокътнато. След това отряза малко артишок, изрови няколко репички от земята и избра два зрели домата. После се спря при лехите с подправки и набра различни листа, които ми бяха непознати. Когато ми ги подаде, усетих наситената им миризма. Запътихме се обратно към къщата. Аз постоянно се озъртах да видя дали не ни наблюдават отнякъде. Докато вървяхме, Паола бъбреше с Анджелина и й разказваше за срещата ни с полицаите и с хората от селото.

— Видя ли, права бях — обади се Анджелина. — Казах ти, че Джани се е забъркал в някакви незаконни дела. Обичаше да си играе с опасностите. Затова са го убили.

— Но защо са избрали моя кладенец? Ето това искам да разбера — отвърна Паола. — Защо не са го причакали до къщата му? Тя е по-отдалечена и е по-малко вероятно да бъдат забелязани сред дърветата.

— Може да ги е видял, да се е опитал да им избяга и се е наложило да го убият на момента. — Анджелина вдигна рамене. — Дай да се захващаме с приготовлението на храната, мамо. Гладна съм, а съм сигурна, че и синьорина Джоана също.

— Слагай масата и нарежи хляба — разпореди Паола, докато вървеше пред нас, и влезе в хладното кухненско помещение. — Също така извади салама и сиренето и измий репичките. А сега наблюдавай как пълним цветовете на тиквичките, Джоана — обърна се тя към мен.

Паола сложи малко бяло сирене в една купа, наряза и добави някакви подправки, от които разпознах само ментата, и настърга лимонена кора отгоре. После взе една лъжица и внимателно напъха сместа във всеки от цветовете.

Загреба един черпак от тумбестия съд със зехтина и запали газта под тигана.

— А сега тестото — каза тя.

Счупи едно яйце в брашно, разбърка сместа и добави вода. После взе един тиквен цвят и го натопи в панировката. Когато зехтинът се загря, тя сложи цвета в тигана, като повтори същото с останалите. Обръщаше ги един по един, а после ги вадеше от цвъртящото олио, когато станеха златисти и хрупкави.

— Довечера ще направим същото и с артишока — рече Паола. — Трябва да ядем това, докато е още топло.

Седнахме на масата. Подадоха ми хляб и нарязани, и поръсени със зехтин, и балсамов оцет домати. Опитах от панираните цветове.

— Много е вкусно — казах.

Искаше ми се речниковият ми запас от хвалебствени думи на италиански да беше по-богат.

Известно време се хранехме, без да разговаряме, докато плачът на бебето не накара Анджелина да скочи на крака и да хукне към него.

— Спа цели три часа след последното си хранене. Това е добре, нали, мамо?

— Определено расте и става все по-силна — отговори майка й. — Сега можем да сме спокойни за нея.

За десерт имаше кайсии.

— А сега малка сиеста, преди да берем зеленчуците и да ги натоварим в количката за утре — каза Паола. — Предполагам, че и ти си уморена, мила моя.

Мисълта, че ще остана сама, докато Паола и Анджелина спят, не ми се понрави.

— Не съвсем — отвърнах. — Мисля, че ще поседна на сянка на верандата и ще почета.

— Както решиш. Аз имам нужда да поспя.

 

 

Отидох на предната тераса и седнах на пейката на сянка. Беше тихо и прохладно. Пчелите жужаха около жасмина. Врабчетата чирикаха и се валяха в прахта. В далечината чух магарешки рев. Но не можех нито да чета, нито да се отпусна. Постоянно вдигах поглед от книгата и се вторачвах по посока на пътеката, която водеше към селото. Опитвах се да си обясня и подредя нещата, които знаех до момента. Сякаш никой от Сан Салваторе не беше виждал баща ми, нито пък беше чувал за него. А ето че Джани се бе опитал да остане насаме с мен, за да ми каже нещо важно, нещо, което беше държал в тайна и което представляваше опасност за живота му.

После тази история с хубавото момченце, което баща ми беше скрил така, че само той и София можели да намерят. Но единственият син тук беше Ренцо, а той не помнеше да е бил укриван, нито пък да е виждал баща ми. Освен това беше на такава възраст, че нямаше как да бъде дете на татко. Запитах се дали пък София не е пазила в тайна бременността си. Това било ли е възможно в толкова малко село и с тези любопитни съседи наоколо? По онова време Ренцо е бил само на три години и може би не е забелязал, че майка му е наедряла. Но на другите жени това няма как да е убягнало. И сега идваше най-неразрешимият въпрос: ако баща ми е бил в околността достатъчно дълго, че да се влюби, а може би и да създаде дете, къде за бога, се е укривал? В къщата на София? Но Ренцо каза, че при тях е бил разквартируван немски войник. Значи, невъзможно е да се е крил там. Нещо липсваше в пъзела. В действителност най-логичното за мен беше да се махна от това място колкото се може по-скоро. Ако София Бартоли е избягала с някакъв германец и по този начин е разбила сърцето на баща ми, не бих искала да научавам нищо повече за нея.

 

 

Следобедът премина, без нещо необичайно да се случи. Паола се събуди от дрямката си и отидохме в градината да берем зеленчуци. Още преди залез-слънце бяхме подредили дървените щайги с плодове и зеленчуци на една платформа, готови за пазарния ден утре. Гледах претоварената количка и се питах дали нямаше да се наложи да я теглим нагоре по хълма. Струваше ми се непосилно да се справим с това. Оставихме я на сянка отстрани къщата.

— Утре сутринта Карло ще дойде за нея — каза Паола. — Сега да отиваме да ядем!

Тази вечер най-напред на масата поднесоха кръгли, бели и лъскави топки сирене, които се наричаха моцарела, заедно с резени домат и пресен босилек. После дойде ред на пържения артишок. Стори ми се малко жилав и не толкова вкусен като тиквените цветове. Но основното ястие — телешки пържоли във винен сос — беше направо божествено.

След това си поприказвахме, докато най-сетне събрах кураж да се прибера в моята стая. Не ми се искаше да моля Паола да ме придружи, но я попитах:

— Нали не смяташ, че сме в опасност? Все пак човек беше убит точно до стаята ми.

Паола поклати глава и се усмихна.

— Ти си в безопасност, малката ми. Нямаш нищо общо с този мъж. Нито пък аз. Краят му е тъжен, но най-вероятно той има вина за стореното му. Не се тревожи.

После сложи ръка на рамото ми и ме изпрати. Влязох и заключих вратата отвътре. Дори и така ми беше трудно да заспя. Представях си как някой намира начин да махне решетките на прозореца, провира ръка, която държи пистолет, и ме застрелва, докато спя. Затворих капаците и прозореца, макар и да беше горещо, и в крайна сметка заспах в задушната стая.

Събудих се от викове и скочих. Сърцето ми биеше лудо. Не се беше развиделило напълно. Главата ми пулсираше, сякаш бях прекалила с виното. Отворих вратата и видях, че причината за тази суматоха беше мъжът, пристигнал с трактора си, към който се опитваше да закачи платформата със стоката на Паола. Тя крещеше всевъзможни напътствия и усилено ръкомахаше. Облякох се набързо и отидох при тях.

— Събудихме ли те, малката ми? — каза Паола. — Много съжалявам. Трябваше да те оставя да поспиш и да дойдеш по-късно. Сега трябва да отида до селото и да подредя сергията си. Оставила съм ти кафе и хляб на масата. Ако искаш да се присъединиш, ела, когато пожелаеш. Банята е на твое разположение, а ако имаш нужда от нещо, Анджелина скоро ще бъде будна.

Сетих се, че не бях заключила вратата на стаята си, затова хукнах натам. Нищо не беше докосвано. Взех чантичката с тоалетните принадлежности, хавлията, както и чистите дрехи за деня и този път заключих вратата, преди да отида в къщата. Изкъпах се и закусих. Анджелина се появи, докато си хапвах. Сънено разтъркваше очи.

— Не е лесно да си майка — каза тя. — Бебето плаче и иска да яде на всеки два часа през цялата нощ. Добре си направила, че си се фокусирала върху кариерата и не си се омъжила. Ще ми се да бях учила по-упорито и да не бях позволявала на Марио да ми завърти главата. — Замълча за миг и усмивка, изпълнена с копнеж, се появи на лицето й. — Но той е толкова красив.

— Сигурно ти липсва много, докато е далеч от теб.

Тя кимна.

— Разбира се. Той го прави заради нас. За да можем да спестим малко пари и да започнем някакъв малък бизнес. Моля се този ден да дойде по-скоро.

— Ти си късметлийка, че имаш майка, която може да ти помага.

— Да, макар на моменти да ме командва и да ми казва как да се грижа за детето. Тя е малко старомодна, нали разбираш? Не приема модерните начини за отглеждане, описани в книгите.

— Но е тук, при теб — отвърнах й. — Моята майка така ми липсва. Тя беше мила и прекрасна. Като Паола. Грижеше се страхотно за мен и баща ми.

— Нямаш ли братя и сестри?

Поклатих глава.

— Майка ми е била над четиресетгодишна, когато съм се родила. И за двамата ми родители е било късен брак. Никога не е предполагала, че ще може да има дете, и е била изненадана, когато е забременяла с мен. Казваше ми, че съм нейното малко чудо.

— Аз съм имала брат — каза Анджелина. — Но той е починал, когато е бил бебе. Разболял се е от болест, която се нарича полиомиелит, чувала ли си за нея? Толкова е тъжно. Животът е пълен с болка, нали? Майка ми все още плаче за него и баща ми.

— Така е — съгласих се. — Животът е пълен с тъга. Но ти си имаш твоето бебе и то ще те прави щастлива.

— Да, ако не искаше да яде през цялата нощ — отвърна Анджелина и двете се засмяхме.

— Обещах на майка ти, че ще отида до площада, за да й помогна — казах аз.

 

 

Малко след това потеглих нагоре по хълма. Беше свежо утро. От запад се появиха няколко бели облака — може би времето щеше да се развали. По пътеката не срещнах никого и трябва да призная, че преминах през тунела почти тичешком. Но когато стигнах площада в селото, той вече беше изпълнен с глъчка в този ранен час. Паола се беше развихрила на сергията и изглеждаше доволна да ме види.

— А, ето те — каза тя. — Имам задача за теб. Кошницата с кайсии трябва да бъде напълнена отново. Също донеси и още домати. И моля те, босилекът не трябва да е изложен на слънце, защото ще увехне.

Изпълних поръчките.

— Обещах да занеса магданоз в кръчмата — съобщи след малко Паола.

— Ще го направя вместо теб — изявих желание аз.

Тя поклати глава.

— Не, по-добре е аз да отида. Трябва да разбера от какво ще имат нужда за празника утре.

— Празник?

Тя се усмихна.

— Утре е Corpus Christi, Тяло Христово. Има голяма процесия, а после и тържество тук на площада. Всеки носи храна. Сигурна съм, че ще ти хареса.

Паола отиде по нейните задачи. Бях леко притеснена, че няма да мога да разбера клиентите, но в продължение на няколко минути не се появи никой. Тъкмо премествах касетката с домати, така че да не са на слънце, когато видях сянката на приближаващ се човек. Вдигнах поглед и срещу мен беше Ренцо.

— О, това си ти — каза той на английски. — Защо си още тук?

— Засега нямам право да си тръгна — отвърнах.

— Това не е ли щандът на Паола? — учуди се той. — Къде е тя?

— Отиде да занесе магданоз в кръчмата — поясних аз. — Мога ли да помогна с нещо?

— Предполагам, че да. Трябват ми всичките ти домати, както и босилекът, и лукът. А имаш ли чесън? Имам нужда от много чесън.

— Явно си доста гладен — опитах да се пошегувам аз.

— Утре е празникът — отвърна ми той сериозно. — Баща ми традиционно гощава всичките си работници. Ще пече агне на шиш, а аз отговарям за салатите и пастата.

— Много работници ли има? — попитах.

— Има много земя — поясни Ренцо. — Маслинови насаждения, лозя и маслинова преса. Той е заможен човек.

— И ти ще го наследиш някой ден? — попитах. — Нямаш ли братя и сестри?

— Баща ми никога не се е женил — каза той. — Каза ми, че момичето, което е обичал, не е имало чувства към него, а той не е искал никоя друга. Подобна истинска любов заслужава възхищение, не мислиш ли?

— Да, навярно си прав — колебливо отвърнах аз. — Но не бих избрала да съм сама цял живот, ако не мога да бъда с човека, когото обичам. — Изненадах се от собствените си думи. Това означаваше ли, че бях готова да продължа след случката с Ейдриън и че се виждаше светлина в тунела? Вторачих се в Ренцо. — Значи, когато решиш да се жениш, ще трябва да си избереш момиче, което ще иска да живее тук. В противен случай Козимо ще остане сам.

Изражението на лицето му беше неразгадаемо за мен.

— Да — отвърна той. — Бъдещата ми жена ще трябва да дели живота си с мен тук. Това може би няма да е лесно. Кой би искал да се откъсне от всичко и да заживее в провинцията?

— Тук е много красиво — възразих.

— Може би.

— Но ти си имал мечта да станеш готвач — продължих аз. — Отказал си се от нея, за да се грижиш за осиновителя си. Това е похвално. Аз толкова съжалявам, че бях оставила баща ми сам.

— Баща ти е мъртъв?

— Да. Почина преди месец. Затова съм тук сега, защото исках да разбера какво се е случило с него по време на войната.

— В такъв случай съжалявам, че не можахме да ти помогнем — каза той с малко по-мил тон.

Прекъснахме разговора си, тъй като някакъв човек се приближи до сергията.

— Извинявай — казах на Ренцо. — Трябва да се погрижа за този клиент на Паола. Надявам се да успея да го разбера. Местният диалект е доста труден за мен.

Мъжът беше облечен в лек костюм и имаше впечатляващи черни мустаци.

— Вие сте синьорина Лангли, нали? — попита той.

— Да, синьор.

— Бихте ли дошли с мен? Аз съм инспектор Дотели от Криминалната полиция в Лука. Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка със смъртта на Джани Мартинели.