Рис Боуен
Писмо до Тоскана (37)

Глава 37
Хюго

Декември 1944

След като София си тръгна, Хюго се захвана да влачи камъни, тежки и големи, колкото можеше да носи. Струпваше ги върху вратата, с която бяха прикрили отвора към криптата. Когато слънцето се появи на небето, той все още работеше. Беше доволен от резултата. Мястото сега се сливаше с другите руини на площадката. Никой не би заподозрял за съществуването на криптата. Красивото момче беше спасено.

След това се зае с останалите задачи. Трябваше да заличи всяка следа от пребиваването си тук. Така или иначе, носеше всички дрехи на гърба си, за да се предпази от студа. Затова се захвана да развали подслона, като разхвърляше парчетата дърво из параклиса. Взе завивката, овчата кожа, купата и лъжицата, намята ги сред отломките, а след това хвърли отгоре им няколко камъка, за да не привличат вниманието. Когато привърши, огледа наоколо със задоволство. Никой не би се досетил за неговото присъствие в манастира.

Сега му оставаше само да чака. Не му се струваше вероятно София да успее да докара каруцата още същия ден. Също така не смяташе, че ще рискува да излезе посред нощ. Щеше да събуди подозрение, а и как можеше да се справи с колата в тъмното и без фенери? Но утре, с пукването на зората, щеше да бъде обяснимо, ако тя тръгнеше към пазара с натоварената с репи каруца. Изяде остатъците от хляба, пийна малко вода и се замечта за бягството им на юг, за съюзнически лагер, топла храна, истинско легло и сигурност за него, София и детето й. Когато падна тъмнината, той взе отново овчата кожа, седна отгоре й и задряма. Нощта сякаш нямаше край. С изсветляването на небето от изток, стана и се запита дали да не слезе по стъпалата и да изчака София в гората. Отказа се от тази идея, тъй като имаше вероятност тя да се появи от другата страна на скалата, нагоре по пътеката към пропастта. Тогава щеше да му се наложи да се изкатери с мъка, за да я пресрещне. Не беше сигурен дали щеше да се справи с това. Затова реши за всеки случай да пообиколи и да проучи най-добрия вариант за слизане надолу.

Когато излезе от параклиса и запремигва на ярката светлина, забеляза движение сред дърветата. Сърцето му подскочи и той помаха натам. В следващия миг двама германски войници изникнаха отнякъде с насочени към него оръжия. Единият от тях заизкачва пъргаво стъпалата.

— Ти ли си англичанинът? — попита той.

Хюго помисли дали да не излъже. Италианският му беше вече доста добър, а и той беше понаучил тосканския диалект от София. Но те щяха да поискат да видят документите му. Щяха да го претърсят и да намерят бордовия дневник и опознавателните му знаци.

— Да — отвърна. — Английски пилот. Офицер.

— Предай оръжието си и вдигни ръцете горе.

Нямаше друг избор, освен да се подчини. Подаде пистолета. Германецът не попита за ножа.

— Идваш с нас. Бързо. Тичай.

— Кракът ми е ранен. — Хюго повдигна крачола си, за да покаже шината. — Кракът е капут. Не мога да вървя бързо.

Войниците размениха набързо няколко реплики. Дори с оскъдните си познания по немски, придобити по време на ски ваканциите, Хюго разбра, че единият от тях иска да го застреля на място. Другият не беше съгласен, защото според онова, което успя да схване, полковникът им би искал първо да го разпита.

Германецът, който стоеше пред него, му направи знак с оръжието си да се размърда. Хюго тръгна надолу по стъпалата колкото се може по-бавно, като се придържаше за парапета и се навеждаше при всяка стъпка. Ножът му бе в джоба. Имаше много малка вероятност да успее да го използва. При последното стъпало двамата войници отново тихо се заговориха и той разбра, че бяха на различно мнение. Но онзи, който все още стоеше на стъпалата, успя да надделее.

— Дръж ръцете си на тила. Тръгвай — излая към него по-старшият.

Те го подкараха напред през дърветата. Единият от войниците го блъскаше в гърба с приклада на оръжието си. Кракът на Хюго започна да пари от болка и той се препъна на няколко пъти.

— Не ни играй номера или ще те застреляме — обади се единият.

От другата страна на дърветата ги очакваше открита военна кола. Войниците му наредиха да се качи отзад.

— Дръж ръцете си на тила. Не се опитвай да избягаш или Хайнрих ще бъде доволен да те застреля — каза този, който говореше английски.

Той седна на мястото на шофьора, а другият войник се вмъкна отзад до Хюго, като опря оръжието си в него. Потеглиха, а колата се друсаше по коловозите между маслиновите дървета.

За първи път след първоначалния шок от залавянето му, Хюго започна трескаво да мисли. Огледа полетата за някаква следа от каруца. Дали не бяха заловили София и не я бяха принудили да им каже къде се укриваше? Дали синът й не я бе издал неволно? Сърцето му биеше толкова силно в гърдите, че той едва смогваше да си поеме дъх. Ако тя беше в безопасност, нищо друго нямаше значение. Колата не пое надолу към долината, а тръгна по склона през лозята и достигна до пътя, който той беше наблюдавал от върха на хълма — тясната пътека, около която растяха кипариси и която водеше нагоре към селото. Хюго се молеше да не бъде отведен на площада и показван на всички, докато някой не признае, че му е помагал. Надяваше се да не бъде принуден да гледа как избиват цялото население, преди и той самият да бъде застрелян.

Въздъхна с облекчение, когато колата се отдалечи от селото и тръгна на север по хребета. Огледа околността от всички страни. Нямаше и следа от каруца и кон. В полетата не се виждаше никой. Ако попаднеше на благоразположен офицер, войник от старата школа, имаше шанс да се отнесат с него добре и да бъде приет като военнопленник. Това беше надеждата му за оцеляване. Опита се да мисли за имението, за баща си, за съпругата и детето си. Но пред очите му беше единствено лицето на София — така прекрасно и нежно. Сърцето му се сви при мисълта, че няма да я види никога повече.

След няколко километра поеха по по-широк път, който беше павиран и около него нямаше дървета. Вятърът брулеше жестоко откъм север. Хюго забеляза очертанията на някакъв град високо горе по хълма. Няколко немски военни камиона бяха спрели покрай пътя. Колата, в която беше той, също спря и войниците набързо размениха няколко думи. Докато разговаряха, Хюго забеляза, че мъжете се оглеждат неспокойно. Не можеше да се обърне да види, но чу причината за тревогата им — силния тътен от приближаващи самолети.

Скоро монотонният шум премина в рев. Войниците, които стояха наоколо, се спуснаха към колите си. Някои хукнаха към полето, за да се скрият в лозята. Първата вълна самолети прелетяха над главите им. Сенките във формата на големи черни кръстове преминаха над полето. Огромни американски бомбардировачи. Чу се свистящ звук и една бомба се стовари близо до началото на немския конвой. Един от резервоарите избухна и Хюго почувства как ударната вълна сякаш изсмука въздуха от дробовете му. Втора бомба се взриви точно пред тях. Шофьорът на колата започна да проклина и внезапно включи на заден ход, при което Хюго и войникът, който го охраняваше, залитнаха. Беше само миг, но Хюго реши да използва възможността, за да избяга.

Докато се опитваше да се измъкне от колата, над главите им се чу оглушителният рев на още самолети. Един от тях, който летеше в задната част на формацията, се беше отделил и се снишаваше над пътя. От някаква картечница от горе започнаха да летят куршуми. Шофьорът бе уцелен и се просна напред, след което се свлече. Колата излезе напряко на пътя и продължи да се движи. Друг куршум удари войника до Хюго. Автомобилът се блъсна в някакъв горящ камион и се преобърна. Хюго изхвърча на земята. Все още беше в съзнание и се опитваше да изпълзи нанякъде. В този миг резервоарът избухна и мракът го погълна.