Рис Боуен
Писмо до Тоскана (33)

Глава 33
Хюго

Декежври 1944

Хюго прекара нощта в криптата. Той никак не беше доволен от присъствието на мъртвите монаси, разпятието и нарисуваните и изваяните светци, но все пак беше добре, че е защитен от вятъра. Стъкми леглото си от другата страна на гравираната плоча, откъдето можеше да вижда бебето Исус през пролуките в изсечения камък. Легна и спа така дълбоко, както не бе спал от напускането на базата близо до Рим.

Радваше се, че е на закътано място, когато по някое време през нощта внезапно изви силна буря. Вятърът виеше по стълбите. Той чуваше трясък от падащи парчета мазилка от стените на параклиса. Тази нощ София не дойде. Сутринта изяде ряпата — беше изненадващо вкусна — и остатъците от коледната вечеря.

Когато настъпи денят, той се качи горе и огледа околността. Проливният дъжд беше отнесъл още от хълма и сега външните стъпала бяха опасно наклонени към огромната пропаст. Трябва да предупреди София да не се опитва да се изкачва от тук при силен вятър. Беше толкова мъничка и нежна, че имаше опасност да бъде отнесена. Цялата сутрин я чака, но тя не дойде. Наблюдаваше пътя с надеждата да види съюзнически войски в поход на север, но по-високите планини там вече бяха покрити със сняг и той осъзна, че София е права. Съюзниците няма да рискуват да се придвижат напред, докато времето не се позатопли.

Върна се в скривалището в криптата. Вече се стъмваше, когато чу шум от стъпки над главата си. Изправи се да посрещне София. Тя се втурна надолу по стълбите, като постави пръст върху устните си.

— Ножът или револвера — прошепна тя. — Приготви ги. Мисля, че някой ме следи.

Хюго отиде да вземе оръжията си и провери дали пистолетът е зареден.

— По-добре с ножа. Изстрелът ще се чуе надалеч.

Той погледна ножа в ръката си. Никога през целия си живот не беше намушквал някого и не можеше да си представи как ще го направи сега. Опита да се види как сграбчва германски войник откъм гърба, държи здраво главата му и спокойно прерязва гърлото му. Ще може ли да стори това?

София явно отгатна мислите му, защото каза:

— Дай на мен. Колила съм прасета във фермата. Не ме е страх да убия германец.

Тя издърпа ножа от ръцете му и хукна обратно по стълбите. Хюго се почувства като страхливец и тръгна след нея колкото можеше да бърза. Слънцето току-що бе залязло и небето бе кървавочервено. София стоеше с оръжието в ръка, а стените на параклиса зад нея блестяха в розови оттенъци. Отстрани погледнато, картината беше драматична.

Тя се обърна към него.

— Скрий се. Може и да успея да ги заблудя. Да видим първо кой ще се появи.

Тя застана в близост до вратата. Той чу шум от стъпки отпред, а после София излезе навън.

— Джани! — чу я как възкликва изумено. — Какво правиш тук?

— Не е твоя работа, синьора Бартоли. Ти какво правиш тук?

Хюго надникна и видя слабичко момче на възраст около единайсет или дванайсет години. Гласът му звучеше уверено, изглеждаше едновременно предизвикателно и уплашено.

— В случай че се интересуваш, дойдох да проверя дали последната бомба е успяла да разруши още от кухнята на монасите.

Идвах тук на няколко пъти и намирах консерви със зеленчуци и с плодове. Надявах се да мога да открия още нещо.

— Ще ти помогна да огледаш — каза момчето. — Майка ми би се зарадвала на бурканче с компот или конфитюр.

— Много си мил, но съм убедена, че майка ти не би искала да рискуваш живота си, като идваш тук. Виж как последните бомби са отнесли по-голямата част от склона. Ако се случи пак, взривната вълна може да те отнесе.

— Аз съм силен. Ще се справя.

— Та какво правиш тук? — попита го тя. — Дошъл си, за да се правиш на смел ли?

— Не. Мислех, че ще мога да открия момчетата тук.

— Момчетата?

— Да, нали се сещаш, партизаните от околността. Дочух, че са замислили нещо голямо… ще нападнат пътя. Реших, че сигурно ще се срещнат тук. Искам да се присъединя към тях.

— Ти? Да се присъединиш към партизаните? Та ти си още дете. Те няма да те искат.

— Но аз бих могъл да съм им полезен. Да изпълнявам поръчки. Да проследявам разни неща в тяхна полза.

— Джани — София постави ръка на рамото му, — от всичко, което съм чувала за тях, това са безмилостни мъже, които обичат да поемат големи рискове. По-скоро биха те убили, отколкото да се тревожат, че може да ги издадеш.

— Те са на наша страна. Наши съседи, наши момчета.

— Не бих се съгласила напълно. Някои от партизаните са комунисти. Те искат да прогонят германците, но също така и да сменят правителството и да установят диктатура на пролетариата.

— Но тези, за които говоря, са мъже от околността. Ние ги познаваме.

— Мисля, че трябва да стоиш далече от тези неща. Никога нищо добро не произлиза от подслушване на чужди разговори — каза София. — Но тъй като си тук, можеш да ми помогнеш да потърсим разни полезни неща…

Гласът й се чуваше все по-слабо, докато тя се отдалечаваше с момчето. Хюго чакаше нетърпеливо. Когато последните отблясъци на деня си отиваха, той отново чу стъпките им и гласа на София.

— Иди си у дома сега, преди да е станало съвсем тъмно. Съжалявам, че не успяхме да намерим никаква храна, която да занесеш на майка ти. Кажи й, че ще й донеса от моите репи, когато ги извадя.

— Няма ли да дойдеш с мен?

Гласът на момчето звучеше по детски притеснено.

— Разбира се. Ти тръгни бавно надолу по стълбите, а аз ще те настигна. Оставих кошницата си в стария параклис, където се молех, когато ти дойде. Това все още е Божи храм, нали разбираш, нищо че стените му са порутени. Върви полека сега.

София се втурна обратно в параклиса при Хюго.

— Трябва да тръгна с него. В кошницата има храна. Може да си в голяма беда. Партизаните…

— Чух. Може да се срещнат тук.

— Ще бъда нащрек — каза тя — и ще се опитам да дойда и да те предупредя. Но ти също трябва много да внимаваш и да си готов да се скриеш при необходимост. Ако успееш да отвориш онази врата, може би ще си осигуриш път за бягство.

— Опитах. Не се помръдва.

— В такъв случай може би не бива повече да стоиш там долу. Може да се окажеш в капан. Скрий се в предишното си местенце под олтара.

— Добре — съгласи се той. — Ти върви, за да не се върне детето да те търси.

— Пази се, Уго.

Тя го целуна по бузата и хукна навън.

— Извинявай, Джани — чу я да казва. — Не можах да намеря кошницата си в тъмното. Там има само развалини сега. И е опасно. Ще трябва да се върна за нея сутринта.

 

 

Настъпи нощ. Хюго извади запалката си и слезе надолу по стъпалата, за да намери свещта. Почувства се ужасно уязвим, като в капан. Ако остане в криптата, няма да успее да избяга при евентуална опасност. Запали свещта и пренесе вещите си горе, обратно в старото си скривалище. Беше студено, влажно и неприветливо, но той приготви леглото си и довлече още изпочупени дъски, за да се прикрие. На другия ден може би трябваше да свърши по-добре тази работа, както и да затвори отново криптата. Мисълта, че партизаните може да намерят картината и да я продадат или разменят за нещо, го тревожеше. Искаше му се да слезе долу и да я свали незабавно от стената. Но свещта светеше много слабо. А и кой знае още колко газ имаше в запалката. Не искаше да рискува да се озове в тъмницата и да се окаже в капан. Взе кошницата и изяде супата, която София му беше донесла. Внезапно го обзе друга тревожна мисъл. Ако партизаните действително смятаха да използват това място за явки, София не можеше да рискува да идва повече тук. Много скоро трябваше да вземе решение и да предприеме нещо. Вече можеше да движи и ранения си крак. Може би беше настъпил моментът да тръгне и да се довери на късмета си.

Намести се в тясното пространство и прекара една мъчителна нощ. Беше постоянно нащрек, дори и при най-слабия шум. По някое време, докато се нижеха безкрайните часове в тъмнина, му се стори, че чува изстрели. А може би беше гръмотевица. Нощта се проточи сякаш цяла вечност. Той посрещна с облекчение първите снопове светлина при настъпването на деня. Беше убеден, че партизаните няма да дойдат през деня. Мястото беше твърде открито. Това му даваше време да помисли и да се подготви. Слезе надолу по стъпалата към криптата и застана пред картината с бебето Исус. Дори в полутъмното пространство, тя светеше сякаш със собствено сияние. Дъхът му спря. Трябва да намеря безопасно място, където да я скрия, помисли си. Обиколи криптата. Зад някои от гробниците имаше малко свободно място, но при малко по-щателно претърсване лесно ще бъде открита. Съзря цепнатина зад олтара. Това е възможност, помисли си.

Хюго беше все още долу, когато чу стъпки над главата си. Взе да проклина, осъзнавайки, че е оставил пистолета и ножа при вещите си горе. Огледа се наоколо. Не можа да измисли къде другаде да се скрие, освен зад изсечения каменен блок. Трудно можеше да се каже, че е сигурно скривалище.

— Като плъх в капан — промърмори той.

Чу как стъпките се приближиха до ръба на стълбището и видя сянка, която закри светлината. Един глас меко прошепна:

— Уго? Тук ли си?

— София? — Той въздъхна с облекчение и побърза да я посрещне. — Не те очаквах толкова скоро, и то през деня. Моля те, не поемай такива рискове.

— Лоши новини — каза тя запъхтяно, сякаш бе тичала през целия път до тук. — Ужасни новини, Уго. Джани беше прав. Партизаните от околността замислят нападение. Но явно някой ги е издал на германците. Устроили са им засада и са ги избили. Всички, с изключение на Козимо.

— Как е успял да се спаси?

Хюго, който не харесваше Козимо, без дори да го е виждал, стана подозрителен.

— Като по чудо. Куршумът е засегнал само рамото му. Хвърлил се е на земята и тялото на един от другарите му е паднало отгоре му. Казва, че е останал да лежи там, докато войниците са обикаляли наоколо и са намушквали с щиковете телата на партизаните, за да са сигурни, че действително са мъртви. Не е посмял да помръдне с часове. Когато настъпил денят, е изпълзял и успял да се добере до дома си. Никога не съм виждала някой да изглежда толкова объркан и изтощен.

— Значи, някой е уведомил германците. В такъв случай сред вас има доносник.

— Може би не е от Сан Салваторе. Тези мъже не са само местни, идват и от други села. Някои дори не са от околността, а са войници, избягали от полковете си, за да не бъдат взети от германците като военнопленници. Някой от тях би могло да е внедрен шпионин.

— Да, възможно е — съгласи се той. — Въпреки че случилото се е трагично, това е добра новина за мен, за нас, нали? Нашето място няма да се използва за явка.

Тя поклати глава и се разплака.

— По-зле е, отколкото си мислиш. Веднага на сутринта в селото пристигнаха германски военни. Разпитваха всички за партизаните и казаха, че ще прегледат телата на загиналите и ако разпознаят дори и един от нашето село, ще застрелят всички ни.

— А Козимо? Намериха ли го?

— Не. Той избяга в полето, когато някой видя камионите. Мисля, че ще трябва да остане скрит засега.

— Това е ужасно — каза Хюго.

Тя кимна.

— Дори повече от ужасно. Немският майор ни разпитваше също така за английски пилот. Каза, че току-що са открили самолета ти и в него е имало само две тела. Пилотът липсвал. Пита дали някой е виждал или е чувал нещо за англичанин, който се укрива наблизо. Никой не беше виждал нищо. Никой не каза нищо. После този германец каза, че ако разберат, че някой от нас е помогнал на враг, ще страда цялото село. Трябваше да видиш изражението му. Нямаше търпение да избие всички ни, убедена съм.

София се втренчи в Хюго. Погледът й изразяваше отчаяние и тъга.

— В такъв случай трябва да тръгна веднага — каза той. — А ти трябва да дойдеш с мен, София.

Той взе ръката й.

Тя извърна поглед встрани.

— Не мога да оставя сина си, нито бабата на мъжа ми.

— Вземи Ренцо с теб. Искаш да спасиш сина си, нали? Съседите ще се погрижат за възрастната жена, а и това няма да е за дълго. Ще тръгнем на юг. Ще намерим начин да се справим.

— Но как ще вървиш? Кракът ти не е достатъчно укрепнал все още.

Това беше истина.

— Къде се намира най-близкият транспорт? Няма ли автобуси, влакове?

— В долината Серкио има железопътна линия, на около десет километра от тук. Влакът отива до Лука. Не знам дали това не е на територия, която е все още под контрола на германците. Дори не съм сигурна дали влаковете са в движение. А и за да можеш да пътуваш, трябва да представиш документи. Ще те разкрият.

— В такъв случай трябва да откраднем германска кола или камион.

— И според теб това е по-безопасно, отколкото да си кротувам и да се моля никой да не ме е видял?

Гласът й звучеше пискливо.

— Ами ако решат да застрелят цялото село? — Хюго почти викаше, стените отвръщаха с ехо. — Искам да те спася, София. Искам да те предпазя. Ще се предам. Ще кажа, че съм се крил в околността и никой не ми е помагал.

— Не! — Тя го сграбчи за ръката. — Не мога да допусна това. Няма да ти позволя.

— Но аз ще съм военнопленник. И съм офицер. Те трябва да се отнесат добре с мен и да ме отведат във военнопленнически лагер.

Тя така силно клатеше глава, че шалът падна на раменете й.

— Ще те убият на мига. Сигурна съм. Войските им отстъпват и са уплашени. Няма да искат да вземат пленници със себе си. Не искам да те загубя, Уго.

— И аз не искам да те загубя.

Хюго обви ръце около нея. София зарови глава в якето му, така както беше сторила, когато падна бомбата. Седяха в мълчание. Той галеше нежно косата й, сякаш тя беше дете.

— Трябва да има някакъв начин. — Хюго изглеждаше бесен. Тя погледна към него. — Никой ли тук няма кола или камион?

Тя вдигна рамене.

— Взеха ни всичко. Освен това няма бензин. Някои фермери все още разполагат с кон или магаре. Познавам един, който има каруца. С нея кара продукцията си на пазара в Понте а Мориано. Чувала съм, че се занимава и с черноборсаджийство. Но той иска много пари, а аз нямам. Нямам и нищо за продан.

Хюго се смръщи. Обмисляше трескаво какво да прави. Внезапно свали пръстена от кутрето си.

— Вземи го. Златен е. — Той сложи пръстена в дланта й. — Не знам дали това ще е достатъчно. Кажи му, че искаме само да наемем каруцата. Ще я оставим на място, откъдето той ще може да си я вземе.

София кимна. Лицето й имаше тържествено изражение.

— Не зная къде точно живее този човек, но все някой от селото ще ме упъти. Жалко, че Козимо се е укрил, защото със сигурност той знае. Убедена съм, че е наясно с всичко, което се случва на черния пазар.

— Козимо не трябва да узнава нищо — повиши тон Хюго. — Никой не трябва да знае. Не можем да рискуваме да ни издадат на германците.

— Вероятно си прав — съгласи се тя. — Добре, ще опитам. Ще направя всичко възможно да издиря този човек. Но няма да е лесно. Германците няма да ни оставят на мира сега. А ако разпознаят някого от онези мъже и решат, че е от нашето село, всичко е свършено. Ще ни изпозастрелят като животни.

— Не мисля, че биха го направили — прекъсна я той. — Поне не жените и децата.

— О, напротив. Правили са го на други места. Избивали са цялото население, защото някой е помагал на врага. Убедена съм, че нищо няма да ги спре.

— Тогава, за бога, отиди и намери този човек още днес. Аз ще се приготвя да тръгваме. Ще бъда нащрек. От тук мога да наблюдавам пътя. Ако забележа германски коли, ще сляза долу и ще те чакам в гората.

Тя поклати глава. Опитваше се да свикне с тежестта на толкова много тревоги наведнъж.

Хюго я хвана за ръката.

— И… София, ако не е безопасно, не идвай повече. Спасявай се. Спаси Ренцо. Само това има значение. Обичам те. Знам, че не би трябвало, защото си омъжена жена, а аз съм женен мъж, но е вярно. Ще направя всичко възможно, за да те защитя.

— Аз също те обичам, Уго — каза тихо тя.

Той обгърна лицето й с ръце и нежно я целуна по устните. Усети как в него напира страстта, но тутакси се опомни.

— Върви, докато все още не е станало късно.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Бог да те пази, Уго.

— Нека Бог закриля и теб! — извика той след нея, докато тя се отдалечаваше.