Рис Боуен
Писмо до Тоскана (11)

Глава 11
Джоана

Юни 1973

Беше началото на юни, когато слязох от влака във Флоренция.

У дома, в Англия, времето беше мрачно и валеше от дни наред. Хората недоволстваха колко късно беше дошло лятото тази година, а по новините съобщаваха, че ранната реколта е била поразена от градушка. Тук небето беше искрящо синьо — същото онова синьо, което баща ми беше рисувал преди толкова години. Охрата в облицовката на постройките и светлите керемиди блестяха на ярката светлина. Оглеждах се и жадно поглъщах всичко наоколо. Хората, с техните одухотворени и живи лица, не пристъпваха едва-едва с приведени заради ветровете глави, както правеха лондончани. Куполът на катедралата се извисяваше над всички останали сгради. Хълмовете отвъд нея бяха обрасли с растителност. Дъхът ми спираше при тази красота.

Имах усещането за невероятна свобода, сякаш бях пеперуда, току-що измъкнала се от пашкула си. За щастие, Скарлет не ме беше помислила за напълно луда, когато й съобщих, че отивам в Италия, за да разбера какво се беше случило с баща ми по време на войната.

— Страхотна идея. Махни се от цялата тази гадост и от онова копеле Ейдриън. Дай си шанс да започнеш начисто.

Не ми каза: „Ами алинеите и параграфите? Дали ще можеш да се върнеш пак при твоите адвокати? А изпитът ти по право? Кога възнамеряваш да се явиш?“.

Аз си бях задавала тези въпроси, но не позволих на съмненията да ме разколебаят. Винаги съм била доброто дете, все исках да зарадвам другите, да успея и да постъпя по правилния начин и ето докъде ме доведе това. Сега разполагах с малко джобни пари — достатъчно, за да покрият първоначалната вноска за жилище, както се опитах да си напомня — и се канех да направя нещо доста безразсъдно и нехарактерно за мен. Чувството беше невероятно.

 

 

Бях се срещнала отново с Найджъл Бартън в Лондон, когато той дойде, за да ми каже, че мога да взема парите от банковите сметки на баща ми и че човекът, който беше обработил картините, смятал, че заслужават нещо повече от обикновено почистване.

— Ще те уведомя веднага щом вещите бъдат обявени на търг — каза Найджъл. — А когато имаме повече информация относно картините, можеш да решиш дали искаш да ги задържиш, или да ги изпратиш на аукцион.

— Благодаря ти — отвърнах. — Много си мил.

— Само си върша работата, както казваше баща ми. — Той се усмихна. — А сега се върни на работа, но знай, че преодоляването на мъката от загубата ще отнеме време. Винаги е така.

Очите ми се наляха със сълзи.

— Мислех, че изобщо няма да скърбя — отвърнах. — Общуването с баща ми не беше лесно. Той беше прекалено критичен и не умееше да се сближава с хората. Но сега ужасно ми липсва и ми се иска да бях положила повече усилия, за да го опозная по-добре. — Колебаех се дали да му покажа писмото и да му разкажа за плановете си. — Всъщност току-що разбрах, че баща ми е бил в Италия по време на войната. Знаех, че е оцелял след падането на самолета му, но не знаех къде се е случило това. Реших да отида там и да видя мястото с очите си. Може би местните хора ще си спомнят нещо за него.

— О, чудесна идея. Сега имаш малко пари на разположение — зарадва се той. — Къде по-точно в Италия?

— Тоскана — отвърнах. — Селото се нарича Сан Салваторе. Не съм сигурна къде точно се намира това.

Той направи гримаса.

— Сан Салваторе? Не, не ми е познато. Бил съм на обичайните туристически места — Сиена, Кортона и естествено, Флоренция. Познаваш ли региона?

— Никога не съм била в чужбина, ако не броим една двудневна екскурзия до Париж от училище — признах аз.

Лицето на Найджъл светна. Така той изглеждаше още по-привлекателен.

— Ще ти хареса. Особено храната!

— Храната е добра?

— Невероятна е. С всички онези ароматни сосове за паста, пълни с подправки. Ще напълнееш, гарантирам ти. Макар че това не бива да те тревожи. Ти си толкова стройна.

„Стройна“ не беше точната дума — „кльощава“ беше по-подходяща. През последните няколко месеца бях отслабнала много.

— Нямам търпение да я опитам — казах аз. — Майка ми беше страхотен кулинар, но след като тя почина, аз престанах да се наслаждавам на храната.

— А местните вина… — добави Найджъл, — иска ми се да можех да си взема малко отпуск. Бих те придружил.

— Мисля, че ще съм там само няколко дни — отвърнах колебливо с намерение да го откажа.

— Наслаждавай се — каза той.

 

 

През последните няколко седмици в Лондон посещавах ускорен курс по италиански. Разбира се, все още не говорех гладко, но бях уверена, че ще се справя. В чантата си за всеки случай бях сложила малък италиански фразеологичен речник, както и кожената кутийка на баща ми. Носех я навсякъде с мен, беше ми като талисман.

Докато нощният влак минаваше през Франция, а след това и през Алпите и аз не можех да заспя от постоянното поклащане, отново ме заглождиха съмнения. Какво изобщо правех? Какво се надявах да постигна? Жената, на която баща ми беше писал, вече не живееше на този адрес. Това означаваше, че или беше заминала, или беше починала. Ако е имало дете и то е било скрито така, че никой да не го намери, вероятно и то отдавна вече е мъртво. Дори по някакво чудо да откриех София, щях само да пробудя предишната й мъка и да създам неприятности за нея и семейството й. Но аз трябваше да разбера какво се е случило. Бях любопитна по природа, но сега усещах, че това е нещо, което дължах на баща ми. Щях да намеря липсващите парчета от пъзела на живота му. Може би щях да успея да отговоря на въпросите защо един талантлив млад художник е спрял да рисува и защо се е превърнал в лишен от живец, дистанциран и мрачен човек.

 

 

Когато влакът наближи Флоренция, бях вече по-позитивно настроена. Имах мисия. Каквото и да се случеше, усещах, че постъпвам правилно. Нямах представа как да намеря селото Сан Салваторе. Бях го търсила на картата и не можах да го открия. Вероятно то вече не съществуваше. Знаех, че по време на войната някои населени места са били напълно заличени от бомбардировките. Но не възнамерявах да се отказвам. Преди да премина към следващия етап от пътешествието си, намерих някаква банка и обмених известно количество паунди в лири. Последните изглеждаха твърде много и се чудех как ще се оправям с всичките тези хиляди. После се поглезих с капучино и изкусителен сладкиш, направен от мед и бадеми, в някакво улично кафене. След това се върнах на гарата. Трябваше да проуча накъде щеше да продължи пътуването ми.

Дори човекът от туристическата агенция на гарата трябваше да търси селото на картата.

— Сан Салваторе — повтори той. — Името ми е познато, но… — Но после той посочи с пръст: — А, ето защо не съм могъл да го открия. Търсех по-надолу из региона Кианти, но в действителност то е в северната част на Тоскана. В хълмовете над Лука. Ето, вижте.

Надникнах над раменете му и кимнах. Малка точица насред много зеленина.

— А как да стигна до там? Предполагам, че няма влак.

— Ще вземете влак за първата част от пътуването си — поясни той и отново заразглежда картата. — С него ще пътувате до Лука. После ще се прекачите на регионалната железопътна линия, която ще ви отведе до град, на име Понте а Мориано, в долината на река Серкио. След това може би ще се наложи да вземете местния автобус до село, което се казва Орзала. — Мъжът замълча за миг и вдигна рамене по начин, твърде типичен за италианците. После добави: — Навярно ще е по-лесно да наемете кола.

Не ми се искаше да признавам, че все още нямах книжка.

— Няма да се чувствам сигурна, ако шофирам при дясно движение, както е прието в континенталната част на Европа. А и по тези планински пътища…

Благодарих му, купих си билет и потърсих перона, от който трябваше да потегли моят влак. Градът остана зад нас. Минахме през множество малки градчета, индустриални зони и обработваеми земи, преди да пристигнем в старата част на Лука. Слязох тук. Трябваше да намеря влака, който щеше да ме отведе до Понте а Мориано. След като ме упътиха, се оказа, че се налага да чакам около час на напечения от слънцето перон. Излязох извън гарата, за да огледам наоколо, но видях само зелени площи, които водеха до впечатляваща градска стена. Не можех да зърна нищо от града, единствено кули и червени покриви зад нея, които предизвикваха въображението ми. Изкушавах се да отида да разгледам града, но до там имаше доста път, а аз не исках да нося куфара си в толкова горещ ден.

 

 

Най-после съобщиха кога потегля моят влак. При качването трябваше да се блъскам заедно с много други хора. Влакът беше доста неугледен. Седалките бяха дървени, а не тапицирани. Прозорците бяха ужасно мръсни. Вагоните бяха претъпкани с хора от селата. Някои от жените носеха шалове на главите си. По-възрастните от тях бяха облечени в черно, а косите им бяха скрити под черни забрадки. Една носеше кошница с живо пиле. Вресливи деца тичаха напред-назад из коридора на вагона. Бебета ревяха. Някакъв свещеник с широкопола черна шапка ме огледа неодобрително, сякаш знаеше за миналите ми грехове. Извърнах поглед встрани, защото се почувствах неудобно.

Пътят минаваше през обработваеми полета и стари ферми. На моменти успявах да видя някаква голяма река. Когато погледнах пред мен, видях първия от гористите хълмове, които се издигаха от двете страни на долината. Сега бяхме близо до реката. Тя беше пълноводна и буйна, пресичана тук-там от древни мостове. Спряхме на няколко малки гари, които бяха сякаш насред нищото. По склоновете бяха засадени лозя и маслинови дръвчета. Много по-рано, отколкото очаквах, пристигнахме в Понте а Мориано.

 

 

Заедно с мен на перона слезе и една двойка, която беше посрещната от любвеобилни роднини с много прегръдки и целувки по бузите. Гарата представляваше съвсем обикновена квадратна постройка, жълта на цвят, със зелени капаци на прозорците. Боята й се лющеше. Излязох навън и се озовах на празна улица без никакви указания как да стигна до центъра. Наоколо жужаха мухи. Беше горещо, а аз започнах да изпитвам глад и жажда. Върнах се обратно до гарата и на разваления си италиански попитах как мога да открия автобуса за Сан Салваторе. Човекът, който продаваше билетите, ме заля с поток от обяснения, от които нищо не разбрах. Най-после, с помощта на жестове, мисля, че успях да разбера откъде да взема рейса, който ще ме закара до хълмовете. Беше от другата страна на реката. Взех куфара си и поех по някаква дълга улица, от двете страни, на която растяха дървета. Имаше и множество къщи с градинки. Все още не можех да разбера къде се намира центърът. Улицата свършваше при някакъв мост, който минаваше над реката. Попитах една възрастна жена, която работеше в градината си и бе облечена цялата в черно, къде спира автобусът и тя посочи от другата страна на реката, през моста. Помъкнах се натам. Бях прекалено изморена и изнервена, за да мога да се наслаждавам на гледката, която се разкриваше пред мен към хълмовете от двете страни на долината. Отвъд реката се намираше центърът на селището. Имаше магазини, които бяха затворени заради сиестата, както и стари, рушащи се сгради. За моя огромна радост, на малкото централно площадче бяха спрели два автобуса. На единия от тях се беше облегнал мъж, който пушеше. С най-добрия си италиански попитах кога тръгва този за Сан Салваторе.

— Domani — каза той. — Domani è sabato.

За миг си помислих, че не съм го разбрала.

— Утре? — попитах. — Утре и в събота?

Той кимна.

Така пред мен се оказаха две възможности — да прекарам нощта някъде, където не исках, или да намеря друг начин да стигна до селото.

— А ако днес няма автобус — продължих аз все така старателно на италиански, — как да стигна до Сан Салваторе?

— Защо искаш да отидеш там? — попита той. — Лука, Пиза, Флоренция… Това харесват туристите. Няма нищо интересно в Сан Салваторе. Никакви исторически забележителности. Нито пък замъци.

— Знам — отвърнах нетърпеливо. — Имам приятели там.

— А, приятели — кимна той, сякаш одобряваше. — Имаш приятели в Италия. Това е добре. Трябва да вземеш автобуса до Орзала, от там са може би пет километра и навярно някой ще те закара.

— Чудесно — отвърнах. — И кога тръгва рейсът за Орзала?

— Когато запаля двигателя — ухили се той.

 

 

Пристигнаха и други пътници. Излязохме от градчето и почти веднага пътят започна да се изкачва нагоре по хълма, като ставаше все по-стръмен, а завоите бяха все по-остри. По това време на годината всичко беше яркозелено — тревата покрай пътя, листата на лозята и дъбовете в гората. Сред зеленината се виждаха ярки червени петна. Маковете бяха навсякъде — сред редиците от лозя и между маслиновите насаждения. На фона на тази феерия от цветове се мъдреха стари постройки на ферми, изградени или от груб камък, или от избледнял червен хоросан, капаците на прозорците им бяха крещящо зелени, а по покривите имаше блестящи червени керемиди. Тук-таме съзирах някоя кула — или църковна камбанария, или на замък. Спряхме в малко селце, после пътят се заизкачва отново, докато се изравни с някакъв хребет. Двете му страни се спускаха в дълбоки долини, които след това се извисяваха във впечатляващи върхове. Планините се простираха навред, докъдето стигаше поглед, а после избледняваха в синевата.

Спряхме в едно селце, което се състоеше от няколко къщи и стопански дворове. Шофьорът на автобуса се обърна към мен и ми каза, че трябва да сляза тук. Стоях сама насред улицата, а църковната камбана отброи дванайсет на обед. Наоколо нямаше жива душа, с изключение на една черна котка, изтегната на жълтеникавия чакъл пред някаква сграда. Слънцето напичаше, а никъде не виждах кафене или поне сянка. Камбаната продължаваше да бие и аз се зачудих дали не беше за нечие погребение.

 

 

Известно време постоях така, като се опитвах да реша какво да правя. Явно беше, че ще трябва да извървя тези пет километра, но не знаех накъде да поема. От една от къщите се чуваше звук от радио, затова поех дълбоко въздух и почуках на вратата. Някаква жена в черно — явно задължителното облекло за жените над определена възраст — отвори вратата и се вторачи в мен.

— Buongiorno — поздравих я на най-добрия си възможен италиански. — Накъде е пътят за Сан Салваторе?

Тя огледа чуждестранния ми вид, джинсите ми и чантата през рамо.

— A destra — отвърна тя. — Надясно. Нагоре по хълма.

И после тресна вратата.

— Приятелски настроени местни хора — промърморих аз.

С това ли щях да се сблъсквам занапред? В такъв случай е твърде вероятно да не науча кой знае какво за баща ми. Стоях и се оглеждах наоколо. Сякаш бях на върха на света, имах гледка на всички посоки. На север и запад имаше високи хълмове, покрити с гъста гора. Нямаше и следа от село. Въздъхнах и тръгнах, после забелязах малък страничен път, който се изкачваше нагоре по хълма между лозята и се губеше в гората. Билото беше много стръмно и начинанието изглеждаше обезсърчително. Бях изминала около половин километър, когато чух шум от застигащ ме автомобил. Спрях и направих това, което бях правила само веднъж преди това — вдигнах палец за автостоп.

Някакъв ван се приближаваше с висока скорост. Когато шофьорът ме забеляза, натисна рязко спирачките. Изтичах към него.

— Към Сан Салваторе ли отивате? — попитах.

— Няма къде другаде да отивам по този път — отвърна. — Той води само натам. Скачай.

Беше внушителен мъж на средна възраст и изглеждаше безобиден. Качих се и седнах с багажа ми на скута, тъй като нямаше къде другаде да го сложа. Бусът беше пълен с всевъзможни инструменти. Мъжът беше или водопроводчик, или някакъв друг вид майстор. Беше облечен с недотам чист комбинезон. Усмихна ми се приятелски.

— Немкиня ли си? — попита, имайки предвид светлата коса и ръста ми.

— Англичанка — отвърнах.

— А, англичанка. — Той поклати одобрително глава. — И говориш италиански.

— Само малко — отвърнах. — Надявам се да го науча по-добре.

— И защо отиваш в Сан Салваторе? — попита. — Там няма нищо кой знае какво. Няма исторически забележителности. Няма и кули като в Сан Джиминяно.

— Баща ми е бил тук по време на войната — казах. — Исках да видя мястото с очите си.

Мъжът се изненада.

— В Сан Салваторе? Винаги съм смятал, че американците са освободили тази част от страната. Англичаните са били по бреговата линия.

— Мисля, че самолетът му се е разбил тук.

— Аха.

 

 

Известно време пътувахме, без да разговаряме. Пътят премина в неасфалтирана кална пътека. Отначало минаваше през гъста гора, а после излезе успоредно на някакъв хребет с кипариси. Гледката беше впечатляваща. Пред нас се виждаха групичка от постройки, сгушени една в друга на върха на хълма. От всички посоки лозя и маслинови насаждения се спускаха към неголеми низини, а след това се изкачваха отново нагоре към горите. На върха на отсрещния хълм имаше широколистна гора, а над нея се издигаше скалист зъбер, най-отгоре, на който имаше древни руини. Гледката напомняше на изобразяваните от художниците по време на Романтизма. Липсваха само веселите селяни, които се връщат у дома с гребла на раменете.

Влязохме в малкото градче. Движехме се по тясна уличка със стари каменни сгради. Капаците на повечето от тях бяха затворени заради парещото обедно слънце. Долу в ниското, магазините по улицата бяха отворени. Месарският предлагаше деликатеси и купчини от различни видове салами на витрината. Имаше и магазин за обувки, както и търговец на вино, изложил бъчвите навън. От централната уличка тръгваха изключително тесни пътеки. Някои от тях бяха отрупани отгоре с пране, а на други се виждаха бурета с вино, оставени пред вратите на къщите. Навсякъде по прозорците съзирах сандъчета, пълни с ярки мушката. Настилката беше калдъръмена и колата постоянно подскачаше по нея. Стигнахме до централния площад. От едната му страна имаше внушителна църква, изградена от сив камък. Срещу нея се намираше сградата на общината, украсена с гербове над всяка от вратите й, а наблизо имаше и малка кръчма с маси, изнесени отвън. На една от тях, в сянката на смокиново дърво, седяха група мъже, а пред тях бяха поставени чаши с вино и плата с хляб и маслини.

Шофьорът ми натисна спирачките.

— Ето — каза, — това е Сан Салваторе. Тук трябва да слезеш. Аз отивам до фермата извън селото.

Благодарих му и скочих от вана. Той потегли, а аз стоях насред площада. Погледите на мъжете от кръчмата бяха вторачени в мен. Наоколо нямаше никой друг, затова събрах смелост и ги попитах дали наблизо в селото има хотел.

Това ги развесели.

— Тук няма хотел, синьорина. Ако ти трябва място за нощуване, може би има долу, в низината, в къщата за гости в Борго а Мадзано. Иначе — човекът изразително разтвори длани — има доста добри хотели в Лука.

Опитах се да се преборя с умората и разочарованието. Не бях спала цяла нощ във влака. Беше ми горещо и бях гладна.

— Никой ли не дава стаи за посетители? — попитах.

Мъжете се спогледаха, като обсъждаха и мърмореха нещо.

После един от тях каза.

— Паола. Тя преустрои малката си плевня и я дава под наем, нали?

— А, Паола, Разбира се.

Те кимнаха, а един от мъжете се обърна към мен.

— Трябва да отидете при синьора Росини. Може би тя ще ви предложи стая.

— Благодаря — отвърнах, макар и споменаването на старата плевня да не ме въодушеви. — А как да открия синьора Росини?

Един от мъжете се изправи. За миг помислих, че иска да ме придружи, може би дори да пренесе багажа ми, който сега ми се струваше, че тежи цял тон. Но той ме заобиколи и после посочи с пръст.

— Виждате ли онази арка? Минете под нея. После вървете все направо. Нали разбирате, само направо. И след последните къщи на селото нейната е първото нещо, което ще видите вляво.

Благодарих им отново и поех натам с безпокойство. Ще остана за през нощта — помислих си, — а след това, утре може би ще взема автобуса обратно до долината и ще нощувам в някой свестен пансион там.