Рис Боуен
Писмо до Тоскана (39)

Глава 39
Джоана

Юни 1973

Пренесохме картината до основата на стълбите, там, където достигаше слънчева светлина.

Затаих дъх. Бях останала без думи. Сияйното дете се смееше и протягаше пухкавите си ръчички към херувимчета, които пърхаха над него. Никога не бях виждала нещо толкова изключително.

— Значи, те са били тук долу — промълвих аз. — Убедена съм, че са скрили картината, така че никой да не я открадне, преди войната да е приключила и те да могат да се върнат, за да я спасят.

— Да — каза Ренцо. — Така трябва да е било. Оставили са я зад врата, която води към задънен коридор. Само някой, толкова слаб като теб, би могъл да се провре. Доста сигурно място. Никой не би я открил.

— Наистина сигурно място, както казваш ти — обади се някакъв глас от горе.

На върха на стълбището стоеше Козимо. Масивната му фигура закриваше слънчевата светлина.

— Татко, как успя да стигнеш до тук? — сепна се Ренцо.

— Не беше лесно, но се справих. Дойдох с джипа, а после се изкатерих по стълбите. Исках да се уверя, че сте добре след земетресението. — Той говореше спокойно и равно, а аз едва дишах. — Подай ми картината, момчето ми.

— Прекрасна е, татко. Тук има и други, но тази е най-красивата, която някога съм виждал. — Ренцо тръгна нагоре по стълбите с картината. — Погледни. Не е ли вълшебна? — каза и я повдигна нагоре към Козимо.

— Така е. Действително е прекрасна. Трябва да решим какво да правим с нея. Сега ела бързо.

Погледнах към Козимо и видях, че държи пистолет.

— За жалост, ще се наложи младата дама да претърпи нещастен случай. Беше предупредена да не идва тук. Толкова е опасно.

— Татко, за какво говориш? Махни това оръжие! — възкликна Ренцо. Чух ужаса в гласа му. — Какво ти става?

— Тя задава твърде много въпроси — отвърна Козимо. — Иска да узнае истината за случилото се в Сан Салваторе по време на войната. Защо постоянно се рови в тези неща?

— Казах ви. Искам да разбера какво е преживял баща ми — извиках аз.

— Не ти вярвам. Тук не е имало никакъв английски пилот. София избяга с един германец.

— Не, била е отведена, защото сте я предали! — изкрещях аз.

Ренцо все така стоеше по средата на стълбите, между мен и Козимо.

— Това не е истина. Аз я обичах. Тя ме отблъсна, но въпреки това приех сина й заради любовта си към нея.

— Мисля, че сте се полакомили за земята й — отвърнах. — Почувствали сте се виновен, затова сте взели Ренцо.

— Пълни глупости — каза Козимо. — Качвай се, момчето ми.

— Не, татко. Остави пистолета. Джоана не знае нищо, с което да ти навреди.

— Питай го кой уби Джани Мартинели! — изкрещях аз, след което осъзнах, че щеше да бъде по-разумно да си бях замълчала. Гласът ми отекна из криптата. — Джани е бил единственият, който е знаел истината.

— Каква истина? — попита Ренцо.

Погледнах към него. Опитвах се да преценя дали да си мълча, или да рискувам и да му се доверя, че ще ме защити от баща си.

— Джани е обичал да си вре носа навсякъде и да шпионира хората — продължих аз, като говорех бързо на английски. — Видял е масовото клане. Видял е как Козимо предава партизаните на немците.

— Не, това не може да е вярно — каза Ренцо.

— Веднага се качи при мен, момче! — изрева Козимо, като размахваше оръжието.

— Няма да ти позволя да убиеш никого, татко. Да не си полудял?

— А аз нямам намерение да изгубя всичко, за което съм се трудил през всичките тези години.

Чух ясно звука от освобождаването на предпазителя.

— Не — извика Ренцо. — Подозирах разни неща, но си мълчах от лоялност към теб. Но това няма да го позволя. Няма да я нараниш.

Той пусна картината и изтича нагоре по стъпалата. Тя се претърколи и падна до мен. Аз я вдигнах от земята. Красивото момченце ми се усмихваше. Стиснах я здраво и тръгнах да се изкачвам нагоре. Над мен се чуваше ръмжене, което сякаш идваше от борба между животни. Ренцо и Козимо се бяха вкопчили един в друг. Ренцо беше по-висок, но Козимо беше като канара и въпреки инсулта, който беше претърпял, беше доста силен. Ренцо се беше вкопчил в ръката на баща си и се опитваше да избие пистолета встрани. Чу се изстрел, звукът отекна наоколо. Изплашени гълъби отлетяха нависоко. Ренцо и Козимо залитаха по неравния под и се плъзгаха върху греди и отломки. Козимо се опита да блъсне Ренцо в стената. Той изпъшка, а след това изрева от болка, но не се предаде.

 

 

Бях стигнала до най-горното стъпало и имах намерение да се промъкна покрай стената по посока към предната порта. Бях достатъчно близо, за да мога да усетя свободата пред себе си, когато чух вик:

— Ехо? Има ли някой? Джоана?

За миг Козимо се поколеба. Аз хукнах към портата и видях Найджъл Бартън, който стоеше в подножието на хълма. Когато и той ме съзря, лицето му се озари и ми помаха.

— Привет, Джоана. Казаха ми, че си тук горе, затова реших да те изненадам с добри новини. Наред ли е всичко? Чух нещо, което ми приличаше на изстрел. Но разбира се, може да е било…

— Найджъл — спуснах се по стълбите колкото можех по-бързо, — тичай до селото и доведи помощ. Тук има въоръжен мъж. Върви.

Найджъл зяпна от изненада.

— Сигурна ли си? Наистина ли има мъж с пистолет? В такъв случай слез веднага при мен и ще те отведа от това ужасно място.

— Найджъл, тичай! — изкрещях аз. — Не ме чакай.

В този миг Козимо залитна през портата. Оръжието бе все още в ръката му. Огледах се за Ренцо, но не го видях. Сърцето ми биеше толкова силно, че едвам си поемах дъх. Козимо се прицели в Найджъл и стреля, но не успя да го улучи. Куршумът рикошира в скалите. Найджъл нададе ужасен вик и успя да преодолее последното стъпало, като хукна към гората. Козимо се прицели в мен.

— Този път няма да пропусна — каза той.

От недрата на земята отново се чу глух тътен. Надолу по стълбите се затъркаляха камъчета. Скалата, върху която стоеше Козимо, започна да се накланя на една страна. Козимо направи опит да се спаси, но болният му крак се подгъна.

— Ренцо, помогни ми! — извика той.

Като на забавен кадър, парчето земя, върху което се намираше Козимо, започна да се откъсва. Той се вкопчи във въздуха и изкрещя, докато падаше надолу по урвата. Тялото му се премяташе заедно с късове от скалата и малки камъчета, които летяха към дъното на пропастта.

Ренцо се появи на прага на параклиса. От едната страна на лицето му се стичаше струйка кръв. Той залитна към мен.

— Събори ме — промълви той, — блъсна собствения си син. Ти добре ли си?

Кимнах. Все още не можех да проговоря. Накрая едва-едва промълвих:

— Той падна. Скалата се срути и…

Ренцо се придвижи внимателно до ръба на парапета. Тялото на Козимо лежеше далеч долу, беше наполовина покрито с камъни и пръст. Ренцо се прекръсти.

— Сега знам, че е бил зъл човек. Но с мен винаги е бил добър. Най-добрият баща. Нека да почива в мир.

— Ти се би заради мен — обадих се аз. — Нямаше да му позволиш да ме убие. Беше много смел.

— Не можех да повярвам, че ще го направи. Знаех, че нещата, които е вършил, не са съвсем чисти, но нямах представа… Това не е реално… Когато научих за убийството на Джани, някак знаех, че той е отговорен за това. Но партизаните по време на войната… Той наистина е бил лош човек.

Внимателно поставих дланта си върху неговата.

— Но той е бил твоят баща и ти си го обичал. Съжалявам, че трябва да минеш през това. Хайде да се връщаме към селото и да се погрижим за тази рана.

— Не забравяй за нашето красиво момче — прекъсна ме Ренцо.

— Как бих могла.

Осъзнах, че все още притискам картината. Ренцо ми помогна да слезем по стъпалата и ние поехме заедно към долината, където бяхме пресрещнати от няколко мъже, които тичаха към нас.

— Дойде един луд англичанин — подхвана един от тях. — Не разбрахме какво крещи, но каза нещо за Джоана и някакво оръжие и хукнахме… — Той замълча за миг, когато видя разкървавеното лице на Ренцо. — Къде е ненормалникът с оръжието?

— Беше Козимо — отвърна Ренцо. — Опита се да убие синьорина Джоана. Сбихме се. Той ме удари с оръжието и ме събори.

— Къде е той? Трябва да го усмирим — каза един от мъжете.

— Мъртъв е. Падна от скалата. Хълмът се срути и той пропадна заедно с него.

Мъжете се прекръстиха. Един от тях каза:

— Да почива в мир.

После вниманието им беше привлечено от онова, което носеше Ренцо.

— Намерихме това в криптата под манастира.

Ренцо повдигна картината пред очите им и те ахнаха.

— Чудесна е. Шедьовър от старите майстори — промълвиха в един глас.

— Помня, че преди войната в манастира имаше разкошни картини — обади се най-възрастният. — Мислехме, че нацистите са отмъкнали всичко.

— В криптата има и още — каза Ренцо, — но нито една не е толкова прекрасна като тази тук.

— Ще успее ли да направи Сан Салваторе богато село, как мислите? — попита един от мъжете.

— Как може да говориш така? — извика друг. — Тя е част от културното ни наследство. Мястото й е в музей във Флоренция.

— Флоренция? А защо не Лука? Лука не заслужава ли това, колкото и Флоренция?

И те наченаха оживен спор. Ренцо ми се усмихна. Поехме нагоре по хълма към селото.

Докторът почисти раната на Ренцо и направи три шева.

— Извадил си късмет, че окото ти е цяло — каза той. — Както и че не си умрял от кръвозагуба. Вената на слепоочието е много деликатно място.

— Да, явно съм бил късметлия — отвърна Ренцо.

В гласа му се усещаше горчивина.

В този миг пред вратата се чу как някой говори възбудено на висок глас. Жената на лекаря влезе разтревожена.

— Отвън има един побеснял чужденец — каза тя. — Твърди, че е адвокат на синьорината и…

Тя не успя да довърши, защото Найджъл нахлу в стаята.

— О, ето къде си била, Джоана. Слава богу, че си добре. Какво, за бога, се случи там горе? Кой беше този луд, който стреляше? Хванаха ли го вече? Мафиот, предполагам. Това място гъмжи от гангстери, така казват. Хайде да ти приготвим нещата. Аз съм с кола. Ще те закарам до Флоренция и най-сетне ще се приберем у дома.

— Много мило, че си се погрижил, Найджъл — обадих се аз. — Но както виждаш, аз съм съвсем добре. Колкото до мъжа с пистолета, той е мъртъв.

— Слава богу — отвърна той. — Можем ли да тръгваме сега? Ще хванем нощния влак за Лондон.

Погледнах към Ренцо, който беше доста блед. Шевовете образуваха тъмна линия около окото му.

— Не мисля, че ще ми позволят да си тръгна веднага. Сигурна съм, че ще има разследване и ще се наложи да давам показания.

— Не и ако си вече извън страната преди идването на полицаите — контрира ме Найджъл.

— Но аз искам да дам показания — отвърнах. — Мисля, че е важно тази работа да се изясни. Тя има нещо общо с баща ми.

— О, разбирам. — Лицето му помръкна. — Е, предполагам, че ще е по-добре да остана и аз, за да те защитавам в съда, ако се наложи.

Погледнах сериозното му изражение и се разсмях.

— Найджъл, квалифициран ли си в международното право? Убедена съм, че няма да имам нужда от защита, тъй като съм жертва, а не заподозряна. А синьор Бартоли тук може да ми превежда.

Найджъл погледна към Ренцо, а след това и към мен.

— Значи, не искаш да остана за всеки случай?

— Много мило от твоя страна и оценявам предложението ти — казах аз. — Но бих искала да оправя всичко, преди да се прибера у дома, и мисля, че е по-добре да се върнеш в Англия.

— Е, ако действително не искаш… Добре.

Найджъл изглеждаше съкрушен.

— Изключително мило е, че си дошъл до тук толкова бързо, след като се обадих на Скарлет — казах аз. — Предполагам, че тя е била разтревожена, задето си имам неприятности със закона.

Найджъл изглеждаше объркан.

— Не знам за какъв телефонен разговор говориш. Отидох до жилището на Скарлет миналата седмица, за да те видя, и тъй като разбрах къде си, си взех няколко свободни дни, за да ти донеса лично добрите новини.

— Добри новини?

Той се усмихна.

— Да. Картините ти.

— Картините на баща ми? Значи, все пак имат някаква стойност?

Той поклати глава.

— Не. За жалост, не говоря за картините на баща ти, а за семейните портрети. Почистихме ги и един от тях изискваше оценка от експерти. Става дума за портрета на твоята далечна роднина Джоана Лангли. Оказа се, че е нарисувана от Томас Гейнсбъро. Неизвестна до този момент негова творба.

— Гейнсбъро? Сигурен ли си?

Той кимна въодушевено.

— След като картината бе почистена, подписът в долния ъгъл стана доста ясен. А и в дневника му имаше бележки, според които Дж. Л. е идвала, за да му позира, и е притежавала добра костна структура.

— Боже! — възкликнах аз.

— Наистина впечатляващо. Каква находка, а? Би могло да бъде продадена за сериозна сума на търг. Поне няколкостотин хиляди паунда.

— Няколкостотин… — дори не успях да произнеса това.

Той кимна.

— Поне.

Отново щях да възкликна „Боже!“, но този път се въздържах.

— В такъв случай имам ли позволението ти да я обявя на търг в „Кристис“? — попита Найджъл. — Мисля, че би било добре да задвижим всичко веднага, докато откриването на картината все още представлява новина.

За миг се изкуших да я задържа и да се наслаждавам на портрета с лицето, което толкова много напомня на мен самата. Но после разумът надделя.

— Разбира се.

— Страхотно. Ами май това е всичко засега. В такъв случай ще се видим отново в Англия. — Найджъл произнесе тези думи малко странно. — И ако имаш нужда от нещо, ето визитката ми. Не се колебай да ми се обадиш.

— Благодаря ти! — отвърнах. — Благодаря за всичко, което правиш за мен!

Той се изчерви като ученик.

 

 

След като си тръгнахме от лекарския кабинет, Ренцо ме погледна въпросително.

— Този англичанин е приятелят ти?

— Боже, не! Това е адвокатът на баща ми. Движеше делата около имението. Една от картините очевидно е доста ценна. Не е ли изумително?

— Мисля, че те харесва — каза Ренцо. — А ти него?

— Убедена съм, че е прекрасен човек — отвърнах, — но не е мой тип.

— Добре. — Той взе картината от една странична масичка, където я беше оставил. — Предполагам, че трябва да занесем това на кмета. Той ще реши какво да предприеме.

Погледнах картината с копнеж. Знаех, че трябва да я предадем, но не исках да го направим толкова скоро.

— Не можем ли да я задържим за известно време, поне докато се изясни всичко?

Ренцо също я съзерцаваше.

— Мисля, че можем. Ще се погрижим добре за нея, нали така? Не съм сигурен дали не трябва да се обадим на Министерството по изкуствата и културното наследство. В края на краищата тя е била собственост на монасите.

— Мислиш ли, че някои от тях са все още живи?

— Знам, че повечето са били убити, докато са се опитвали да дадат отпор на немците — отвърна той. — А останалите сигурно са доста възрастни сега. Но те са францисканци. В тази част на Италия е пълно с тях. От тях зависи дали ще искат да дарят картината на държавата и да я изложат в някой музей като „Уфици“.

Кимнах. Опитвах се да си припомня известни картини тук и в Англия. Беше ми доста трудно, предвид шока, в който все още се намирах.

— Плановете ти да отидеш до Флоренция остават ли? — попитах аз.

— О, Флоренция. Бях забравил за това — каза той. — Не, ще се обадя на търговеца на вино. Ще се наложи да почака.

Дадох си сметка, че сега виното, маслините и целият бизнес на Козимо принадлежаха на Ренцо. Питах се дали и той го осъзнава.

— Ще дойдеш ли до нас? — попита той. — Мисля, че и двамата имаме нужда от чаша вино.

— Да, с удоволствие.

Поехме през селото. Ренцо не обръщаше внимание на любопитните въпроси и клюките, които вече се бяха появили наоколо. Каза на хората, че е разстроен и има нужда да остане насаме, а горката Джоана е в шок и не е в състояние да говори. Селската улица остана зад гърба ни и ние се заизкачвахме по път, покрит с чакъл, от двете страни, на който имаше кипариси. Зад портите от ковано желязо, които напомняха на тези в имението „Лангли“, се виждаше впечатляваща вила във венециански стил. В двора шуртеше фонтан, заобиколен от портокалови и лимонови дръвчета. На върха на фонтана пърхаха гълъби. Пристъпихме в мраморното фоайе. Появи се прислужница, на която той разпореди нещо, но аз не можах да разбера какво й каза. После ме поведе през зала, украсена с орнаменти, откъдето излязохме на една тераса. Лозата над нея хвърляше сянка. Ренцо ми предложи плетен люлеещ се стол. Седнах. Пред нас, докъдето поглед стигаше, се разкриваше чуден пейзаж.

Ренцо седна до мен. Известно време и двамата мълчахме.

— Днес ти ми спаси живота — подхванах аз. — Благодаря ти. И въпреки всичко, което се случи, съжалявам за баща ти.

Той кимна. Опитваше се да скрие силните емоции, които напираха в него.

— Какъвто и да е бил, той ме отгледа и беше добър с мен. Разбира се, че ще ми липсва. Но нямах и представа, не знаех нищо. Бях наясно, че сделките му невинаги са чисти. Знаех, че тормози хората и винаги получава онова, което иска. Но че е бил предател и убиец? Не, това не съм си и помислял. — Той избърса една сълза, която се беше търкулнала по бузата му. После си пое дълбоко въздух. — Подозирах, че има пръст в смъртта на Джани. Не зная дали го е извършил сам, или е поръчал на някой от хората му да го стори. Но на сутринта, когато го видях на закуска, изглеждаше доволен. Сякаш някой е свалил голямо бреме от плещите му.

Пресегнах се и поставих длан върху неговата.

— Нямаш представа колко ми олекна, че ти нямаш нищо общо с това. През цялото време се страхувах, че си участвал в убийството или поне си знаел за него.

— Това ли си мислеше за мен?

— Допреди да узная истината — отвърнах. — Когато се вкопчи в баща си и се опита да избиеш оръжието от ръцете му, разбрах, че съм грешала.

Вдигнахме поглед, тъй като чухме стъпки откъм терасата зад гърба ни. Прислужницата носеше поднос с бутилка вино, чаши и задължителната чиния с маслини. Остави всичко на малката масичка пред нас и се оттегли, без да продума.

— Все още не знае — каза Ренцо. — Сърце не ми дава да й кажа. Тя боготвори баща ми… — Замълча за миг. — Той винаги се държеше добре с работниците си. Ще бъдат съсипани от новината. — Напълни чашите с вино. — Трябва да успокоим нервите си.

Откровено казано, нито ми се ядеше, нито ми се пиеше. Усещах стомаха си свит на топка. След известно време се обърнах към Ренцо:

— Какво ще им кажеш, когато започне разследването по случая?

— Имаш предвид дали истината за баща ми трябва да бъде публично оповестена?

— Да, точно това исках да попитам. Ще им кажеш ли, че е бил отговорен за смъртта на много хора, за тази на Джани и че едва не причини и моята смърт?

Ренцо въздъхна.

— Предполагам, че трябва да им кажа.

— Смъртта на Джани се свързваше с недотам законните му сделки, нали? И никой не знае, че партизаните са били предадени при онова масово клане.

Ренцо ме погледна предпазливо.

— Имаш предвид, че е по-добре да не казвам нищо?

— Зависи от теб. Казваш, че баща ти е бил уважаван от работниците и съселяните си. Може би ти би искал да съхраниш именно този спомен за него.

— Ще трябва да помисля върху това — отвърна ми той. — Разбира се, можем да кажем, че той ни е последвал и хълмът е поддал. Но твоят англичанин избяга в паника, като крещеше за мъж с пистолет.

— Моят англичанин не е бил на себе си и е вероятно да не е бил разбран правилно.

Ренцо въздъхна.

— Мисля, че истината трябва да излезе наяве, независимо колко болезнена е тя за мен. Твърде много хора са страдали заради баща ми.

— Ти си добър човек, Ренцо. Щастлива съм, че те срещнах.

Той ме погледна разтревожено.

— Тръгваш си, нали?

Усмихнах му се.

— Както казах на Найджъл, в процеса на разследването може да ме привикат да дам показания и кой знае колко време би отнело това. Мисля, че ще бъде достатъчно дълго, за да се науча как се приготвя онова рагу на Паола.

Ренцо ми се усмихна. После изведнъж му хрумна нещо.

— Сега поне знаем, че Козимо не е предал майка ми. Обичал я е. Значи, вероятно тя не е била предадена от някой от хората в селото. Може би германецът, който е бил настанен в нашата къща, я е наблюдавал как се качва нагоре по хълма и я е проследил.

— Да — отвърнах. — Вероятно точно това се е случило. И немските войници са дошли и за двамата. Баща ми е съумял да избяга, но какво е станало с майка ти? Мислиш ли, че има начин да разберем след цялото това време? Някой дали е успял да узнае нещо?

— Подозирам, че са я убили. Сърцето ми подсказваше непрекъснато, че е мъртва. — Той въздъхна продължително. — Само ако тази каруца беше дошла малко по-рано. Само ако бяха успели да избягат…

— Тогава щяха да се оженят и мен нямаше да ме има — продължих аз. — И нямаше да седя тук до теб сега.

— Значи, все пак и нещо хубаво е произлязло от това — каза Ренцо.