Рис Боуен
Писмо до Тоскана (20)

Глава 20
Джоана

Юни 1973

Взех в ръка трите предмета от леглото ми и започнах да ги разглеждам, като се питах какво ли означават. Що се отнася до германската банкнота, беше ясно. Просто пари. На някого са платили с немски марки. Ами платът и значката? Вторачих се в парчето тъкан. Беше тъмнокафяво на цвят. Допрях го до носа си, за да подуша миризмата на боя по него, но се отдръпнах с отвращение. Не беше боя. Имаше едва доловим мирис на метал. Със сигурност беше кръв. Бързо взех нещата и ги напъхах в една от обувките ми, където щяха да бъдат на сигурно място. След това сгънах писмото и го поставих обратно в плика, който пъхнах между страниците на речника.

Повече от ясно беше, че не можех да кажа на никого за това. Дори и на Паола. Не биваше да я излагам на опасност. Сега бях сигурна, че Джани се е опитвал да остане насаме с мен, не за да ме ухажва, а защото е искал да ми каже нещо. Знаел е истината за София. Също и за баща ми. И това е било достатъчна причина да бъде убит. Загледах се през решетките на моя прозорец към ослепително яркото слънце. Дали са го проследили дотук миналата нощ? Може би са видели как пъха плика и след това са го ударили с нещо по главата? В такъв случай аз бях в опасност. Помислих си, че просто трябваше да оставя плика там, където го бях намерила, така че който и да дойдеше да го търси, щеше да осъзнае, че нямам представа какво съдържа. Но вече беше твърде късно за това.

Най-разумното нещо, което би трябвало да сторя, беше да се придвижа до Флоренция и да взема влака към къщи. Но двамата полицаи бяха казали, че не ми е позволено да напускам района, докато изрично не получа разрешение за това. Нямаше автобус, а всеки, който се съгласи да ме закара, ще си има сериозни неприятности, задето е подпомогнал бягството ми. Бях в капан. Трябваше да стоя до Паола. Тя нямаше да позволи да ми се случи нещо лошо.

Взех тоалетните принадлежности и хавлията си и почти на бегом се върнах обратно в къщата.

— Нямаш търпение да се потопиш във ваната — каза Паола, когато забеляза, че съм задъхана. — Успокой се, малката ми. Забрави онова, което видя. Забрави и за онези мъже. Джани и грешките, които е допуснал, нямат нищо общо с нас. Нека Господ се смили над душата му, а и над бедната му жена, която сега остава сама. Тя ще изпадне в моята ситуация, няма да може да се грижи за овцете и да прави сиренето сама. Трябва да отида при нея и да я успокоя, но няма да е днес. Бедната душа. Може все още дори да не е научила какво се е случило.

Паола ме поведе по дълъг, покрит с плочки коридор и ме подкани да вляза в просторна баня, където до стената имаше голяма вана с лъвски крачета. Пусна водата и я остави да тече, докато достигна приятна температура. После кимна със задоволство.

— Добре — рече тя. — Не бързай. Наслаждавай се. Нека водата отмие грижите ти.

Докато ваната се пълнеше, измих зъбите си. Със сигурност не възнамерявах да използвам водата от кладенеца за друго, освен за тоалетната! Натопих се в топлата вода, облегнах се назад и се загледах във високия таван, но не можех да се отпусна. Бях доволна, че на прозореца на банята имаше решетки. Поне засега бях в безопасност. След като се изкъпах, с облекчение видях, че Паола и Анджелина са в градината и берат боб. Бяха достатъчно близо, ако се наложеше да ги извикам. Можеха също така да забележат, ако някой идва по пътя откъм селото. Облякох се, сложих речника в чантата си и излязох навън, за да им помогна.

— Останалото ще съберем късно довечера — каза Паола. — Сега мисля, че трябва да отидем до управлението или онези грубияни ще дойдат да ни търсят. Дайте да приключим с това.

Последвах ги в къщата. Паола свали престилката си и сложи шапката си, а после поехме нагоре по хълма.

Когато пристигнахме на площада, там имаше тълпа от хора. Наобиколиха ни веднага щом ни забелязаха. Говореха твърде бързо, за да мога да разбера всичко, а и използваха местния тоскански диалект, но схванах най-важното. Истина ли е, че Джани е бил убит? Намерили са го в кладенеца на Паола? И тя не е чула нищо? Никакви викове за помощ? Кой би могъл да извърши подобно нещо?

При последния въпрос хората се спогледаха.

— Е, този Джани — обади се някаква жена, като се приближи още повече, сякаш не искаше думите й да бъдат чути извън малката група, насъбрана около нас. — Търсеше си белята. Съпругът ми го предупреди, когато онзи мъж разпитваше за него. Помните ли, че ви казах?

Хората наоколо закимаха.

— Ами когато продаваше онази грапа? Един господ знае откъде я беше взел. Със сигурност не беше местна.

Върху лицата на селяните се четеше облекчение. Сякаш той не беше от тук. Смъртта му не засягаше никого в Сан Салваторе.

— Трябва да отидем при карабинерите и да дадем показания — каза Паола.

— Успех тогава — каза един мъж, който стоеше в края на насъбралата се тълпа. — Ако отидете в онази сграда, ще бъдете късметлии, ако излезете от там.

Хората се изкискаха, но и се загледаха по посока на жълтеникавата постройка.

— Не говори така пред синьорината — обади се друг. — Няма да разбере, че се шегуваш.

— Кажи й, че всичко ще бъде наред, ако остави подобаващ подкуп — продължаваше първият.

— Престани! — Възрастна жена, облечена в черно, се обърна към него и го избута силно. — Не трябва ли да се грижиш за магазина си, вместо да се намесваш с неща, които не са твоя работа?

Мъжът се отдалечи. Паола ме хвана за ръка и ме поведе към отворената врата на полицейското управление.

— Не му обръщай внимание. Този само създава проблеми — каза тя. — Той не е по-добра стока от Джани. Продаде част от контрабандната грапа в собствения си магазин. Твърдеше, че не знаел, че има нещо нередно в доставката.

Изкачихме три стъпала и влязохме в тъмно помещение. Въздухът миришеше на застояло и на цигарен дим. Стаята, в която пристъпихме, беше осветена само от едно високо прозорче с решетки. Почувствах се така, сякаш съм влязла в затворническа килия. Погледнах разтревожено към Паола. Не изглеждаше притеснена.

— Дойдохме да дадем показания. Хайде да приключваме с това. Чака ме много работа заради утрешния пазарен ден — каза тя.

Един от полицаите, които видяхме тази сутрин, седеше зад бюрото.

— А, пристигнахте, значи. Добре. Само ни разкажете истината и всичко ще бъде наред — отвърна той.

— Естествено, че ще кажем истината, тъй като всъщност нямаме нищо за казване — каза Паола. — Нямам вина за това, че някой е решил да посрещне края си на територията на моя имот. Та ще ни дадете ли малко листове? А химикалки? Нямаме излишно време.

Връчиха лист хартия на Паола и полицаят посочи къде да седне. Когато той подаде и на мен, аз поклатих глава.

— Не мога да пиша на италиански. Дори не го говоря както трябва.

В този момент реших, че за мен ще е по-добре, ако ме възприемат като чужденка, която почти нищо не разбира и поради тази причина не би могла да има каквото и да е общо с онова, което се случваше в Сан Салваторе.

— Хубаво. — Офицерът взе една химикалка и ме погледна. — Откога сте в Сан Салваторе?

— Пристигнах вчера — отговорих. — Никога не съм идвала тук преди. Никога до този момент не съм била в Италия. Не познавам никого в селото. Казаха ми, че синьора Росини дава стая под наем. Затова и отседнах при нея.

— А защо сте дошли тук? — намръщи се той. — При нас няма забележителности. Нито известни църкви. Не е като в Сиена или Флоренция.

Опитах се да измисля причина, която да не се отнася до баща ми или до войната, нещо безобидно. Като например че съм студентка по земеделие и пиша дипломна работа върху маслиновите насаждения. Но след това си помислих, че вероятно някой вече им е казал, че съм задавала въпроси за София Бартоли и баща ми. По-добре беше да им кажа истината. Нямах какво да крия, освен, разбира се, писмото в речника ми.

— Баща ми е бил британски пилот. — Думите излязоха лесно от устата ми, тъй като вече ги бях изричала няколкократно. — Самолетът му е бил свален близо до това село. Исках да посетя мястото, тъй като той почина наскоро.

— А — отговорът, изглежда, го задоволи, — разбирам. Този мъж, убития… Познавате ли го?

— Пристигнах тук вчера — повторих аз. — Мисля, че той беше сред мъжете, които бяха много мили с мен и които разпитах за баща ми. Почерпиха ме с чаша вино тук, на площада. После се прибрах за вечеря при синьора Росини, а след това бях много уморена и съм заспала рано. Тази сутрин исках да се изкъпя, но нямаше вода. Затова помолих синьората да ми помогне, за да повдигнем капака на кладенеца, и тогава видяхме тялото. Това е всичко, което мога да кажа.

— Много добре, синьорина — отвърна той.

Забелязах как изражението му се успокои. Вече не бях заподозряна.

— Свободна ли съм да си тръгна? — попитах.

Той поклати глава.

— Трябва да докладваме на детективите в Лука. От там ще изпратят инспектор и той ще проведе разследване за потвърждение на това, което ми казахте. Чиста формалност, нали разбирате, но докато той пристигне, трябва да останете тук.

— А кога се очаква да дойде инспекторът? — попитах. — Трябва да се връщам в Англия.

Мъжът вдигна изразително рамене.

— Утре е събота, нали? Вероятно ще дойде утре, а може и да изчака до понеделник. Ще видим.

Опитах да се успокоя и да си кажа, че няма нищо лошо, ако остана още два дни. Щях да бъда с Паола на сигурно място. После ръката ми се вкопчи в чантата, която държах. Дали някой не е видял как Джани пъха плика между решетките? В такъв случай какво биха направили, за да се доберат до него? Трябваше да го запечатам и да го оставя в стаята ми, помислих си. Но после се сетих, че никой не би могъл да влезе там, освен ако не разбие масивната врата.

Вървях след Паола под ослепителното слънце.

— С това приключихме, слава на Мадоната — каза тя. — Сега да минем към по-важните неща. Мисля, че трябва да отидем до месаря и да купим малко телешко за вечеря. Обичаш ли телешко?

— Не мисля, че съм опитвала — отвърнах, но дори не бях сигурна какво значи думата.

— Какво ядете в Англия? — възкликна Паола. — Само говеждо ли?

— Не, също така агнешко, наденички, риба. И картофи. Винаги картофи. Никога паста.

Тя ме погледна с дълбоко съжаление.

— Ето защо си само кожа и кости — отбеляза. — Ще трябва да останеш с мен повечко време, за да мога да те охраня. Кой ще иска да се ожени за толкова кльощаво момиче?

— Невинаги съм била такава — оправдах се аз. — Тази година бях доста болна.

— А, това обяснява защо приличаш на ходещ скелет. Остани тук известно време, мила моя, и ще видиш какво ще сътворят слънцето и добрата храна за теб.

Това беше доста съблазнително предложение. Точно сега не можех да измисля нищо по-добро от това да остана с Паола, да се науча да готвя и да бъда майчински обгрижвана от нея. Само дето един мъж бе убит и може би това имаше нещо общо с идването ми в Сан Салваторе. Той беше написал, че знае истината за София. Това означаваше ли, че някой друг също я знае и иска тя да остане скрита? Огледах се наоколо. По това време масите пред кръчмата на площада бяха празни. Единствените хора наблизо бяха домакините, които пазаруваха с кошници в ръце и малките деца, които тичаха след гълъбите, които пърхаха с крила и кръжаха наоколо, а после отново кацаха.

Църковната камбана започна да бие. Мислех, че просто отброява часа, но тя продължи да кънти. Паола се прекръсти.

— За обедната литургия е. Дванайсет часът е. Ела, трябва да побързаме, преди магазините да затворят за почивка. А и ако го изпуснем, този мързелив месар няма да отвори преди четири.

Паола тръгна с широка крачка напред. Почти трябваше да тичам, за да я настигна. Купихме някакви малки и бледи на цвят парчета месо, което, както се досетих, вероятно беше телешкото. После в съседния магазин за деликатеси тя избра няколко вида салам измежду стотина, изложени на щанда, както и бяло сирене.

— Сега се прибираме вкъщи, за да хапнем — каза тя, като кимаше със задоволство. — Ще ми помогнеш да напълним цветовете на тиквичките.

Пристигнахме обратно в дома й.

— Първо ще ги оберем и после ще ги пълним — нареди Паола.

— Ще отида да оставя чантата си и започваме — отвърнах.

Взех ключа и се запътих през градината към стаята ми. Вратата беше все така заключена и недокосвана. Въздъхнах с облекчение. Влязох вътре и се уверих, че и трите предмета си бяха все така в обувката ми. Когато отвън погледнах под прозореца, в меката пръст забелязах отпечатък от голям ботуш. Дали е бил там сутринта? Не знаех, но и да е бил, не бях убедена, че щях да го забележа. Дали не е отпечатъкът на Джани от миналата нощ? Спомних си обаче, че той беше доста леко облечен — тънка синя риза, разкопчана на врата, и тесен черен панталон. Със сигурност не носеше никакви тежки работни обувки. Това означаваше, че някой се беше опитал да надникне през прозореца, докато ни е нямало.