Рис Боуен
Писмо до Тоскана (30)

Глава 30
Хюго

Декември 1944

Дълго време стояха притиснати един до друг, в пълна тъмнина, докато трусът не стихна.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Мисля, че да. Просто съм много уплашена. Ти спаси и двама ни. Какво стана? Имах чувството, че всичко ще се срине до основи.

— Предполагам, че бомбата действително е засегнала основите.

Гласовете им сякаш отекваха в тъмнината.

— Дали вече сме в безопасност, как мислиш? — прошепна София. — Отидоха ли си?

— Да, вече да.

Той галеше косата й, а тя се беше сгушила в него.

— Как ще се прибера у дома, ако не открия фенера си? — притесни се София.

— Ще го намерим, не се тревожи.

Изправиха се на крака заедно. Той се пресегна за запалката си, щракна и задържа пламъчето, като оглеждаше наоколо. Фенерът беше паднал на една страна, на няколко крачки от тях. Той го взе и се опита да запали свещичката му.

— Защо пуснаха бомба над нас? — каза тя. Хюго се опитваше да задържи свещта изправена и беше допрял запалката си до фитилчето. — Как можаха да сторят това?

— Предполагам, че пилотът е видял светлинката на фенера ти и е решил, че е вражеска позиция — отвърна той.

— Моят малък фенер? Пилотът е решил, че това е опасност?

Тя се усмихна.

— Ще се учудиш колко мъничка светлинка може да бъде забелязана от самолет. Понякога войниците искат просто да се приберат по-бързо и пускат последната останала бомба някъде, където смятат, че тя няма да навреди никому. Например в гората или в полето.

— Някога правил ли си така?

— Аз съм пилот. Работата ми е да карам самолета, не да пускам бомбите. А и съм управлявал много леки бомбардировачи, които могат да носят малко бомби. Опитвахме се да ги пускаме само в целта.

Той постави запалената свещ обратно във фенера, а после го вдигна високо, за да огледа щетите. Едва мъждукащата светлина хвърли огромни сенки върху току-що изпопадалата зидария. Стените не се бяха срутили, макар че сега в тях зееха огромни дупки. Отломките на земята се бяха разместили и целият под беше застанал под ъгъл.

София се изправи.

— Надявам се да можем да ходим по него. — Тя направи няколко стъпки. После внезапно спря. — Мили боже! — възкликна.

— Какво има?

Хюго се изправи на крака.

— Виж тук.

Той тръгна към мястото, където сочеше ръката й. На пода, срещу страничната стена на параклиса, се беше отворила огромна дупка и от нея надолу тръгваха стъпала, които отиваха в тъмнината.

— Трябва да е някаква крипта — каза Хюго. — Била ли си някога там?

— Не. Идвала съм тук само веднъж за някакъв празник — отвърна тя. — Ние не общувахме много с монасите. Те бяха сякаш откъснати от истинския живот навън.

— Докато германците не са ги прогонили и те не открили какво всъщност представлява истинският живот — добави той.

— Да идем ли да разгледаме? — попита тя. — Там може би е сухо и закътано, което ще бъде добре за теб.

Идеята да слезе в тая тъмница не се понрави на Хюго. От там изпълзяваше студен и лепкав въздух, напоен с миризмата на мухъл и влага.

— Мисля, че трябва да изчакаме, докато се развидели — каза той. — Не знаем как е там долу. Таванът може да се срути отгоре ни.

— Ще се върна утре сутринта, ако успея да се измъкна — каза тя. Ще кажа, че отивам да нагледам насажденията си от ряпа. Реколтата трябва да се събира тази седмица. И освен това е денят след празника. Всички ще спят до късно.

— Добре. — Хюго се усмихна при мисълта, че ще я види толкова скоро, макар и да не споделяше нейния ентусиазъм относно изследването на някакво старо мазе. — Сега трябва да се прибереш и да поспиш. Бъди много внимателна, докато стигнеш до портала. Подът може и да не е солиден вече.

— Ще внимавам — отвърна тя. — Нямам търпение да се върна, за да видим какво има долу. Мислиш ли, че може да е съкровище?

— Съмнявам се. Предполагам, че монасите са били скромни хора. Със сигурност не открих никакво злато или рубини, докато се ровех в отломките навън. А кухненските съдове бяха съвсем обикновени и направени от глина.

— Няма значение — каза София. — Все пак е вълнуващо, нали?

— Да. — Искаше просто да има нещо, което тя да очаква с нетърпение. — Вълнуващо е.

 

 

Хюго не успя да заспи през остатъка от нощта. Беше наясно, че се намира на място, което може да се срине всеки миг, и се питаше дали да не излезе навън. Но леденият вятър, който се вихреше около руините, го отказа от тази идея. Той се изправи. Изпитваше отчаяна нужда да запали цигара. Напипа шишето с грапа и отпи няколко големи глътки от нея. Те го стоплиха, но не успяха да притъпят тревогата му. Мъчеше се да не заспи. Зарадва се, когато небето от изток започна да изсветлява.

Изчака, докато не се развидели съвсем. После излезе покрай външната стена и успя да стигне невредим до входа. Тогава видя, че бомбата не беше паднала точно върху повредената сграда. Беше ударила хълма отстрани, като по този начин беше отсякла огромна част от скалата и земята под нея, така че сега манастирът се крепеше на ръба на пропаст. Поне нито един германски камион не може да стигне до тук, помисли си той. Стъпалата не бяха засегнати.

Изми се, пи много вода, а след това се върна в параклиса. Дълго стоя пред входа на криптата. София беше права — беше вълнуващо, но едновременно с това и плашещо. От там лъхаше студена струя и той не можеше да си представи как изобщо би могло да се образува някакво въздушно течение в тези дълбини.

Хюго все така се взираше в отвора, когато София пристигна, останала без дъх и с почервенели бузи.

— Днес има режещ вятър — каза тя. — Изкачването нагоре по хълма не беше лесно. Виж, нося ти една от моите репи. Ще я измием и след това можеш да си я хапнеш.

— Сурова?

— Ще ти хареса. Хрупкаща и свежа. — София остави ряпата върху една паднала греда. — Беше ли вече долу?

— Не, чаках те. Исках да направим откритието заедно.

— Донесох още една свещ. Долу ще бъде доста тъмно. — Тя се усмихна въодушевено. — Готов ли си? Толкова съм любопитна. Какво ли ще намерим?

— Вероятно мазе, където монасите са държали старите си молитвеници и книжа или непотребните мебели — отвърна Хюго.

— Не, криптата е под параклиса. Може да има гробница на някой светец. Или други свещени реликви. Виждала съм главата на света Катерина в катедралата в Сиена.

— Само главата ли? А останалата част от тялото? Какво се е случило с нея? Била е обезглавена ли?

— Не, главата е отделена от тялото след смъртта й и поставена в златен сандък. Като по чудо, е запазена и досега. Всеки може да я види. Тя прави чудеса.

— Горката света Катерина — каза Хюго. — Радвам се, че никога няма да бъда светец. Не бих искал да ми отрежат главата, дори и след като умра.

Тя се разсмя. Понечи да го плесне, но изведнъж се спря. Близостта от предишната нощ беше изчезнала.

— Подай ми запалката, моля. — Тя запали свещта. — Ще сляза първа, за да проверя дали стълбите са безопасни.

— Внимавай — извика той, но тя вече бе изчезнала в тъмнината.

— Добри са — обади се София. — Стъпалата не са твърде стръмни, а и не е чак толкова тъмно. Може да се придържаш към стената, докато слизаш.

Той я последва, като пристъпваше много внимателно. Усети студения камък при допира с ръката му. Чу как тя възкликна, но беше прекалено погълнат от собствените си стъпки и от усилията да не падне. Не посмя да погледне нагоре, докато не стигна до последното стъпало. Отдъхна си с облекчение и вдигна поглед. Тогава видя кое я е накарало да ахне от почуда.

Беше разкошен малък параклис със сводест резбован таван. Стените бяха опасани с нещо, което приличаше на гробници, вероятно на отдавна починали монаси. В основата на стъпалата лежаха няколко изсечени дебели плочи. София държеше свещта нависоко и се опитваше да освети и най-отдалечените ъгли. В другия край се виждаше олтар, върху който стоеше разпятие. В отделни ниши стояха фигурите на светци, а по стените наоколо имаше няколко внушителни картини.

— Ето защо германците не са плячкосали този параклис — каза София, като осветяваше дебелите каменни блокове около стълбите. — Виж. Те са блокирали стълбището отгоре, а сега са се срутили. Вероятно не е бил използван от векове. А може би монасите са имали таен вход откъм някоя друга част на манастира. — Тя вървеше пред него и оглеждаше стените. — Виж това! — София задържа свещта по посока на една от картините. — Не е ли красиво? Изобразява тримата влъхви при бебето Исус. — Тя продължи нататък. — А ето там е бедният свети Себастиан.

Хюго извърна глава от светеца. Явно бе, че картината е ценна и майсторски сътворена, но изображението на тялото, вързано за стълб и надупчено от стрели, бе твърде нагледно.

— Трябва да са много стари — промълви София.

— Да. От Ренесанса. Питам се дали не пише на кого са. Картината с влъхвите прилича на творба на Перуджино.

— Не е ли невероятно? Картини на велики майстори тук, пред очите ни, и ние сме единствените, които знаем за тях.

— Да, така е — съгласи се Хюго. — Наистина е изумително.

Тя инстинктивно постави ръка върху неговата, погледна го и се усмихна.

— Толкова съм щастлива, че можем да споделим този момент.

Той отчаяно искаше да я вземе в обятията си и да я целуне, но само отвърна на усмивката й.

Продължиха с обиколката около стените. София разглеждаше всяка гробница и се мъчеше да чете надписите на латински.

— Албертус Максимус, 1681–1696 — прочете Хюго.

— Ти си толкова образован мъж — възкликна София. — Знаеш латински.

— Седем години ни го наливаха в главите в училище — отвърна той. — Но вашата меса е на латински, а вие говорите италиански, който е доста близък.

Тя вдигна рамене.

— Не слушам какво ми казва свещеникът. Когато отец Филипо ми дава опрощение след изповедта, не знам дали ми казва, че ми е простено, или ще отида в ада.

— Казвала ли си му за посещенията си при мен?

Тя се поколеба.

— Не точно. Казах му само, че съм те открила и съм ти помогнала веднъж. Скрих, че идвам всеки ден и ти нося храна. Защото това не е грях, нали? Исус казва да нахраним гладния и да приемем радушно непознатия, а аз правя и двете.

— Точно така.

Хюго продължи напред.

— Виж това — извика той към София и спря пред малка врата, вдадена в стената. — Беше права. Има и друг вход към криптата. Тези стъпала навярно са били блокирани от векове.

— Нека да пробваме. Да видим къде води. — Тя се пресегна към дръжката на вратата. Натисна я, но тя не помръдна. — Заключена е. — Беше разочарована. — Кой знае накъде отива?

— Където и да води, сега всичко е в развалини — каза Хюго и пое отново напред.

София стоеше пред вратата, все още й се искаше да може да я отвори. После въздъхна и настигна Хюго. В задната част на параклиса имаше изкусно гравиран камък, а зад него се забелязваше малък страничен параклис с олтар, върху който беше запазено покривалото, а пред него имаше място, отредено за молитва. Над олтара имаше картина. София вдигна високо свещта. Този път и двамата ахнаха от изумление. Беше малка, в позлатена рамка. На нея бяха изобразени бебето Исус и майка му. Но не приличаше на нито една ренесансова картина, която Хюго беше виждал досега. Вместо стилизираното дете, често с пропорции на възрастен и с безизразни и зрели черти, това, което виждаха сега, беше лицето на истинско бебе. То беше кръгло и обградено със златни къдрици. Малкото момченце беше озарено от щастие и протягаше пухкавите си ръчички към две прелестни херувимчета, които пърхаха с крила на разстояние, където не можеше да ги достигне, сякаш се закачаха с него.

София първа се окопити.

— Какво красиво момченце. Не е ли най-красивото дете, което някога си виждал?

— Да. — Хюго едва успяваше да произнесе думите. Гърлото му се бе свило от вълнение. — Това е най-вълнуващата интерпретация на Мадоната с детето, която съм виждал. В някои отношения тя дори прилича на съвременна — по начина, по който е предадена светлината, и по реализма на изображението. Знаеш ли, питам се дали това не е Леонардо. Лицето на Мадоната има онова чудно спокойствие, както в Мадоната при скалите.

— Леонардо да Винчи? — също шепнеше София.

— Би могло да е той.

— В такъв случай трябва добре да се погрижим за картината. Трябва да направим всичко възможно германците никога да не я открият.

— Права си — каза Хюго. — Можеш ли да я занесеш вкъщи и да я скриеш на тавана?

София го погледна ужасена.

— Картината не е моя. Не бива да я вземам. Освен това, ако германците решат да претърсят селото и я открият? Тогава ще я изгубим завинаги. Не, най-добре ще бъде скрита тук. Кой би дошъл на това място сега, когато са останали само руини?

— Въпреки това — каза той замислено, докато съзерцаваше изображението. — Може би трябва да запречим отново стълбите и да ги прикрием.

— Но според мен и ти трябва да останеш тук долу. По-сухо и топло е, отколкото горе, а красивото бебе Исус ще бди над теб, докато спиш. Ще мога да те предупредя, ако разбера, че има опасност германците да дойдат, и ще имаш възможност да помислиш къде да скриеш картината. Можем да прежалим и да им оставим свети Себастиан ей там!

Той се разсмя.

— Да, намирам го за доста страшен.

— Значи, ще останеш при картината, нали? — попита тя. — Тук ще ти е по-топло и ще си благословен и пазен от всички тези светци и детето Исус.

— Ще се опитам да остана тук през нощта — потвърди той. — Вятърът е толкова студен сега.

— Ще ти донеса нещата.

— Няма нужда. Ще се кача горе и ще ги донеса едно по едно. Ще хвърля одеялото отгоре.

— Не искам да рискуваш да паднеш. Аз ще го направя. Ти стой тук и поемай каквото ти подавам.

Тя постави свещта върху един от монашеските гробове, после запретна дългата си пола и леко изтича нагоре по стъпалата.