Рис Боуен
Писмо до Тоскана (1)

Глава 1
Хюго

Декември 1944

Щеше да умре, беше повече от ясно. Хюго Лангли се опита да погледне на този факт безпристрастно. Лявото крило на бомбардировача „Бленхайм“ гореше и пламъци обхващаха кабината. Зад него навигаторът му, лейтенант Фипс, лежеше проснат по очи върху уредите си. Тънка струйка кръв се стичаше изпод пилотския му шлем по едната страна на лицето му. И Гънер Блекбърн вече беше мъртъв, прострелян при картечницата в задната част на самолета от първата вълна месершмити. Хюго не беше сигурен дали той самият е уцелен. Адреналинът все още изпълваше така силно тялото му, че му беше трудно да прецени. Той погледна надолу към оплискания си с кръв панталон, като се чудеше дали кръвта беше негова, или на Фипс.

— По дяволите — промърмори.

Не би искал да свърши по този начин, толкова скоро. Надяваше се да наследи замъка „Лангли“ и титлата някой ден и да се наслаждава на статута си на земевладелец в околията. Сър Хюго Лангли. За миг се сети за жена си и сина си и установи, че мисълта за тях не предизвика почти никакви емоции у него. Тя щеше да се справи и без него. Щеше да продължи да живее в замъка заедно със стария, докато си намери някой друг, което несъмнено щеше да стори. Синът му, това странно и тихо момченце, беше твърде малък, за да го запомни. Щяха да говорят за него като за герой, а в действителност той беше просто един проклет глупак, пушечно месо. Това беше бойна мисия, която не биваше да се провежда. Всички знаеха, че бомбардировачите „Бленхайм“ са остарели и по-бавни от вражеските самолети. А като тръгна на север от базата си в близост до Рим, за да достигне до целта — железопътните линии в Милано — трябваше да прелети над почти двеста километра окупирана от германците територия.

Опита се разумно да прецени ситуацията. Бленхаймът нямаше да може да се върне обратно в базата, дори и да успееше някак да обърне тази бракма — което беше малко вероятно при горящ двигател и едно крило извън строя. Но със сигурност нямаше да стои така и да се сгромоляса в пламъци, изпечен като пиле. Надникна през предното стъкло на пилотската кабина, за да огледа терена отдолу, но не успя да види нищо. Нощта беше тъмна като катран. Забулена в облаци. Без луна. Без звезди. Никакви светлини. Нямаше и вражески самолети, освен ако бяха назад и все още не са го настигнали. Той подозираше, че са сметнали, че е мъртъв и не си заслужава да се занимават с него. От последната докладвана позиция на самолетите им, предполагаше, че е вече над Тоскана. Може би дори на север от Пиза, над територия все още контролирана от германците. Хълмиста и дива земя. Имаше вероятност да успее да се прикрие и да стигне невредим до брега, ако съумееше някак да скочи с парашута, без последният да лумне в пламъци. Така или иначе, струваше си да пробва. Направи несполучлив опит да отвори стъкления капак на пилотската кабина. Резето се разхлаби, но люкът не помръдваше. За миг изпита истински ужас — че ще остане в капан тук и бавно ще се опече или ще се сгромоляса на земята като огнено кълбо, в зависимост от това кое от двете щеше да се случи по-напред. Натисна с цялата си сила и най-сетне усети как капакът поддава и се приплъзва назад. В този миг пламъците го лизнаха.

— Хайде, направи го — окуражаваше се той. Погледна назад към Фипс. — Съжалявам, приятелю — добави, — но не мога да те взема със себе си.

Пръстите му, стегнати в дебелите кожени ръкавици, отказваха да му се подчинят, докато сваляше шлема с прикрепения към него кислороден апарат. Моментално дишането му се затрудни, но той не летеше на толкова голяма височина и това вероятно се дължеше на паниката. Пресегна се за парашута си и се опита да го закачи. Чувстваше се, сякаш е замръзнал във времето, като че ли животът е на забавен кадър. Най-после усети как ремъците се стягат. Не искаше да избързва, понечи да се изправи и изпита пронизваща болка в левия си крак. По дяволите. Значи, е прострелян. Няма кой знае какъв шанс да избяга и да се укрие в такъв случай. И все пак е по-добре да опита, отколкото да изгори жив или да се разбие със самолета. С малко късмет, би могъл да се приземи на територия, която вече не е под контрола на германците. Те бяха изтласкани към това, което наричаха Готската линия, докато бягаха през полуострова точно на север от Пиза, а италианците вече не им бяха съюзници. Хюго беше живял преди време в Италия и не вярваше, че обикновените хора там, някога са били особено прогермански настроени, както и че са искали тази война.

Приплъзна се нагоре и навън и успя да приклекне върху здравото крило, където пламъците не достигаха. Полагаше огромни усилия да се задържи, докато вятърът го брулеше. Все още се колебаеше, като си представяше някой от онези изтребители „Месершмит“, които го дебнеха, за да го отстрелят, в случай че скочеше с парашута. Ослушваше се, но не можеше да долови издайническия шум на вражеските самолети, чуваше само дълбокото ръмжене на собствения си десен двигател — левият беше спрял. Опита се да си припомни онзи отдавнашен кратък инструктаж за парашутите — как да скочиш и колко секунди да отброиш, преди да дръпнеш изтеглящото въже, така че парашутът да не се заплете в самолета. Мислите му бяха в безпорядък.

Пое си дълбоко въздух и скочи от самолета. В продължение на няколко мига имаше чувството, че потъва към земята. После издърпа силно въжето и когато парашутът се отвори, отскочи право нагоре. Спускането му се стори вечно. Някъде над него чу силен трясък от експлозия. Резервоарът на самолета му се беше взривил. Проследи как бленхаймът се спуска спираловидно надолу покрай него. В действителност не видя как се разби в земята, но чу удара. Долавяше тъмните сенки на хълмовете наоколо — земята бързаше да се срещне с него. Отново се помъчи да си припомни кратките моменти от парашутния инструктаж. Да се подготви? Да се претърколи? Изглеждаше, сякаш се спуска ужасно бързо. Може би парашутът не се беше отворил напълно. Възможно е да е бил повреден от огъня. Погледна нагоре и съзря светлия, белезникав кръг, който се носеше над него. Изглеждаше непокътнат. После отправи поглед надолу, като се опитваше да си представи какво представлява земята под него. Вече можеше да различи формата на терена, очертанията на хълмовете, някои от които се бяха изравнили с него. Както и дърветата. Много дървета.

Небето от изток едва доловимо загатваше за развиделяване, като очертаваше тъмните линии на хълмовете. Нямаше и следа от покриви или населено място. Това поне беше добра новина. Малка беше вероятността да са го наблюдавали и сега да чакат да го заловят. Но също така беше твърде възможно да се окаже оплетен в клоните на някое дърво и да виси безпомощно, докато не бъде открит. Можеше да чуе как сърцето му блъска в гърдите. Нощта беше така тиха, че той почти повярва, че шумът ще се разнесе на километри разстояние и ще предупреди всеки, който вече е станал в този ранен час.

После, докато слизаше все по-ниско, дочу звуци — прошумоляването на вятъра в изсъхнали листа, проскърцването на някой клон и лая на куче в далечината. Значи, наблизо имаше хора. Ако бяха селяни, щяха да са на крак с пукването на зората. Последните мигове от спускането му се сториха цяла вечност. Почувства се безпомощен и ужасно беззащитен, представи си как германските войници стоят край колите си с насочени към него пушки, причаквайки го да влезе в обсега им.

Вече можеше да различи определени форми — вляво имаше някакъв скалист зъбер, който се извисяваше над мекия пейзаж. И дървета — голи дървета, които покриваха върховете на хълмовете, а отдолу, още дървета в правилни, подредени редове. Нямаше празни полета. Нищо наоколо не обещаваше гладко приземяване. Няма чак такова значение, помисли той мрачно.

Сега земята се приближаваше бързо. Можеше да различи редиците от дървета, които се простираха на склона пред него. Бяха малки, подредени дръвчета, все още с листа по тях и доста добре поддържани. Някакъв вид овощна градина, с разстояние между редовете, където можеше да кацне, ако успееше да подготви правилно парашута. Пое дълбоко глътка студен въздух. Клони се пресягаха към него и го изблъскваха встрани от траекторията му. Стъпалата му докоснаха твърдта земя. Краката му се подвиха и парашутът го повлече по земята.

— Освободи се от парашута, идиот такъв! — изкрещя си сам.

Опита се да напипа катарамата на ремъците, а лицето му опря в замръзналата земя. Парашутът се беше закачил за нещо.

Лежеше неподвижно и усещаше мириса на глинестата почва. Понечи да се изправи и да се раздвижи, но го прониза изгаряща болка в крака. Последното, което чу, преди да изгуби съзнание, беше песента на някаква птица, която посрещаше зората.