Рис Боуен
Писмо до Тоскана (29)

Глава 29
Джоана

Юни 1973

Бяхме стигнали до улицата, на която се намираше родният дом на Ренцо. Той забеляза накъде гледам.

— Не мислиш ли, че е добре да хвърлим едно око на къщата, за да разберем дали е възможно някой да бъде скрит в нея?

— Но хората, които живеят там, навярно са на празника на площада?

Той ми се усмихна заговорнически.

— Точно така. Какво по-подходящо време да огледаме наоколо? — Но ние не можем да влезем без разрешение. Освен това няма ли да е заключено?

— Съмнявам се — отвърна Ренцо. — Никой в Сан Салваторе не заключва вратата си. Който и да е непознат може да влезе в селото единствено откъм тази улица и не би останал незабелязан. А никой тук не би обрал съседа си. Това противоречи на нашия кодекс, на установените правила. Хайде. Дай да опитаме. Ако ни хванат, ще кажа, че показвам на младата дама от Англия къде съм живял. Няма нищо лошо в това, нали?

Забързахме и се спуснахме надолу по уличката. Ренцо натисна дръжката на вратата, която беше направена с дърворезба и изглеждаше много стара.

— Ехо? Има ли някой? — провикна се Ренцо. Гласът му отекна нагоре по стълбището. Не последва отговор. Той ми кимна окуражително. — Да тръгваме.

Най-напред минахме през приземния етаж. Всекидневната гледаше към уличката. Беше пълна с тежки и мрачни мебели и ми се стори потискаща. В задната част се намираше трапезарията, от която се откриваше чудна гледка към лозята, които се спускаха надолу по хълма към малка долинка, и към маслиновите насаждения, които се виждаха нагоре по отсрещното възвишение. Отидох до прозореца и погледнах навън. Ренцо беше прав. Отворен, прозорецът опираше в отвесната градска стена. Определено не беше място откъдето някой можеше да се изкачи. До трапезарията имаше старомодна кухня с масивна чугунена печка и медни съдове, които висяха, подредени един до друг. От другата страна на кухнята имаше стая, сега обзаведена с фотьойли и телевизор. Значи, модерните времена бяха настъпили и в Сан Салваторе!

— Това беше спалнята на майка ми — каза Ренцо. — Или поне през времето, за което си спомням. Спяхме тук долу, защото беше по-топло и нямахме достатъчно гориво, за да отопляваме и горния етаж. Моята стаичка беше отзад.

И той ми показа стая с големината на кутийка, която гледаше към улицата.

Ренцо се разбърза навярно защото беше започнал да чувства неудобство от това, че наднича в нечий чужд дом. Погледнах през прозореца на стаята, която е била негова спалня. Той също допираше градската стена, но горният край на стената беше издигнат някак към къщата, така че някой би могъл да стъпи отгоре. Това не беше от кой знае какво значение, тъй като наклонът бе доста стръмен.

Продължихме на горния етаж и надникнахме в три стаи. Ренцо посочи към един квадрат на тавана, който според него водеше към таванското помещение. Дали беше възможно някой да се е укривал там? Но в такъв случай София е трябвало да си намира извинения относно необходимостта постоянно да се качва там. И ако е носила храна на баща ми, нямало ли е бабата да забележи това?

Слязохме отново на приземния етаж и Ренцо отвори малка вратичка, от която се виждаха неосветени стъпала, които водеха надолу към някакво тъмно помещение. Аз се поколебах.

— Не мисля, че искам да влизам тук — казах. — Изглежда ужасно. Има ли лампа?

— Не съм сигурен. Май че никога не съм бил в това мазе.

До нас достигна миризма на влага и мухъл. Ренцо ме погледна и кимна.

— Трябва да се съглася с теб. Наистина изглежда доста противно. Същото важи и за тавана — баба щеше да види майка ми, когато носи храна там. По-добре да се махаме, преди да са ни хванали.

Едва бе изрекъл това, когато чухме шум, сякаш камион се вряза в къщата. Това бе последвано от тътен. Всичко започна да се тресе. Чух как разни вещи изпопадаха и се счупиха. За момент помислих, че стените ще се срутят отгоре ни. Вкопчих се в Ренцо.

— Какво става?

— Обикновено земетресение — отвърна ми той.

Трусът отмина и когато се поуспокоих, осъзнах, че ме беше прегърнал.

— Обикновено земетресение? Обикновено?

Той се разсмя и ме пусна.

— Доста често се случва в тази част на Италия — поясни той. — Ето, виж. Приключи. Добре сме. Хайде да се връщаме при останалите.

Пристигнахме обратно на площада, където заварихме хаос. Каните с вино се бяха разсипали върху белите покривки. Бебета плачеха. Възрастни жени се молеха и стенеха. Други бързо разчистваха бъркотията.

— Вече свърши — каза на тълпата мъжът с белите коси, който ме беше забавлявал през първата ми вечер тук. — Да забравим за това. Да празнуваме отново.

— Кметът — пошепна ми Ренцо. — Най-важният човек в Сан Салваторе. Той е много уважаван тук. С него преживяхме войната.

Беше достатъчно далновиден и успя да се разбере с германците. Мисля, че това ни спести доста мъки.

Погледнах с любопитство възрастния мъж. Разбирал се е с германците? Възможно ли е да е предал хората си, за да спаси кожата? Осмелих се да поразсъждавам още малко над това. Дали би предал София, ако е знаел, че тя укрива британски пилот?

Мислите ми бяха прекъснати от Паола.

— Къде беше? Толкова се притесних. А и земетресението…

— Съжалявам — отвърнах. — Ренцо ме заведе да ми покаже къщата, в която е живял с майка си по време на войната.

Паола се обърна и погледна към него.

— Разбирам — рече тя. — Добре е направил.

В този миг някой извика Ренцо по име. Макар че викът прозвуча повече като рев. Козимо жестикулираше енергично.

— Къде беше, момче? — викаше той. — Шляеш се и остави стария си баща да се грижи сам за себе си?

— Татко, около теб е пълно с народ. Всеки би ти помогнал — отвърна Ренцо.

— Ами докато траеше земетресението? Ако се наложеше да се придвижа бързо, за да се спася? Тогава какво?

— Мисля, че откритият площад е може би най-сигурното място в селото — контрира го Ренцо.

— Значи, сега си решил, че е по-добре да си непочтителен и неуважителен към баща си, така ли? — Козимо се приближи, като го гледаше предизвикателно. — Така ли ти влияе немското момиче? От мига, в който се появи, знаех, че ще донесе само неприятности.

— Татко, тя не е германка. От Англия е. И не съм искал да проявя неуважение. Просто казах истината. Както и да е, земетресението премина и ти си съвсем невредим, така че всичко е наред. Можем да се върнем към тържеството, нали?

Той хвана възрастния мъж за ръка и едва доловимо ми се усмихна. Докато се отдалечаваха, чух Козимо да казва:

— Колкото по-скоро се махне тя от тук, толкова по-добре.

Присъединих се към групичката жени около Паола. Те все още говореха за земетресението, припомняха си минали трусове, унищожени села, хора, погребани живи под развалините. Приказваха бързо на местния си диалект, така че не успявах да схвана по-голямата част от разговора, но въпреки това кимах с разбиране. Започнах да се питам колко дълго продължаваше обичайно празникът, но в този момент проблемът за мен се реши от бебето на Анджелина, което се разплака.

— Мамо, мисля, че трябва да я занеса у дома — обади се Анджелина. — Захладня и май скоро ще завали.

— Добре. — Паола се изправи на крака. — Ще дойдем с теб. Ще те изпратим до вкъщи и после смятам да намина към Франческа. Тя май не дойде. Нормално е да си остане у дома, тъй като е в траур. Но ще й занеса малко от нашите зеленчуци и сладкиши, за да я разведря. Бедната жена.

— Коя е Франческа? — попитах аз.

— Вдовицата на Джани. Горкото създание изстрада много по време на брака си. Може би се е отървала от него, но как ще се справя сега сама? Кой ще се грижи за овцете и ще прави сиренето? Това е твърде много за сама жена, а не мисля, че тя може да си позволи да плати на някого да свърши работата, дори и ако успее да намери тук някой, който не работи за Козимо.

 

 

Сбогувахме се с хората на масата. Никога преди това не бях прегръщана и целувана от непознати. Усещането да бъдеш част от голяма любяща общност беше странно, но не и неприятно.

Трите се запътихме към къщи и оставихме Анджелина да се погрижи за бебето.

— Ще отида до Франческа — каза Паола. — Трябва да си полегнеш малко. Денят беше дълъг.

— О, не — отвърнах аз. — Не съм изморена. Може ли да дойда с теб?

Паола се усмихна широко.

— Разбира се. С удоволствие. Винаги предпочитам да имам компания, а и Франческа би се разсеяла от мъката си, ако види млад и свеж човек като теб.

В действителност желанието ми да придружа Паола не беше съвсем безкористно. Исках да поговоря с вдовицата на Джани. Възможно е да е споделил с нея част от онова, което е искал да ми каже. Паола приготви огромна кошница, пълна с храна — плодове и зеленчуци от градината, сладкиши и част от рагуто.

— Не й е до готвене сега, бедната жена.

Поехме по пътя, който се отдалечаваше от селото, после завихме нагоре по хълма от дясната ни страна. Изкачването беше стръмно. Бях предложила да нося кошницата и сега съжалявах. Все още не бях достатъчно укрепнала за това. Ако останех тук за по-дълго, щях да правя повече разходки. Внезапно осъзнах, че не ми се тръгва изобщо, независимо от неприятностите с полицията. Макар че никак не напредвах с търсенето на истината, много ми харесваше да бъда тук. Чудесно беше да съм при Паола и да чувствам, че съм част от семейство.

Къщата на Джани беше в края на гората, на върха на хълма. Беше обикновена на вид постройка, направена от камък, с покрив, покрит с плочи. Изглеждаше така, сякаш щеше да се срути всеки миг. Наоколо обикаляха кокошки. Едно куче беше вързано в двора. Когато наближихме, то се надигна и започна да ръмжи.

— Франческа — извика Паола с мощния си глас. — Аз съм, Паола Росини. Дойдох да те видя.

Входната врата се отвори и на прага се показа слаба жена, облечена в черно. Изглеждаше, сякаш от известно време беше плакала без прекъсване. Усмихна се едва-едва.

— Паола, много мило, че си дошла.

— Притесних се, когато не те видях на празника днес.

— Как бих могла да отида и да се веселя, когато един от присъстващите там, някой, който яде и пие сред останалите, е убил мъжа ми? — отвърна тя.

— Няма как да знаеш това, Франческа. Може да е някой извън нашето село.

— Как да не е от тук? Кой, ако не някой от селото, ще знае за твоя кладенец? Казват, че бил натъпкан там с главата надолу и удавен. Що за чудовище би сторило това?

— Може би Джани си е създал врагове — предположи Паола. — Той не внимаваше с кого дружи.

— Джани все си търсеше белята, така е — съгласи се жената. — Но се пазеше от престъпници, от мафията и всякакви подобни типове. Хората разпространяваха за него слухове, които просто не бяха истина. Той беше по приказките, знаеш. Обичаше хората да си мислят, че води опасен и интригуващ живот. Но това не беше вярно. Той беше много обикновен човек. Но няма никаква полза от това да го обсъждаме, нали така? Не вярвам някога да разберат какво се е случило. И какво ще стане с мен? Нямам мъж, който да се грижи за овцете и да вдига тежките съдове, в които се приготвя сиренето. Ще трябва да разпродам всичко, ако изобщо се намери купувач. Ще преживявам благодарение на пилетата и няколкото маслинови дръвчета.

След като изрече това, тя сякаш едва сега ме забеляза. Аз стоях в сянката на една череша.

— А това кой е? — попита.

— Това е младата дама от Англия, която е отседнала при мен — каза Паола. — Беше така добра да пренесе кошницата ми нагоре по хълма.

Усетих как погледът на жената ме пронизваше.

— Тази, която… — понечи да попита тя.

— Точно така — отвърна Паола. — Тази, която намери тялото на мъжа ти заедно с мен.

— Трябва да е било голям шок за нея — каза Франческа.

— И за двете ни беше. Помислих, че сърцето ми спира. Бедният човек. Каква смърт.

— Права си. Каква смърт. Само някой изключително зъл човек би сторил това. И защо? Защото Джани не мислеше много какви ги приказва? — Тя замълча за миг. Ръцете й мачкаха престилката, която беше сложила върху роклята си. — Елате да изпием по чаша вино.

— Разбира се — каза Паола.

Тя ми направи знак да я последвам и ние пристъпихме в тъмната къща.

Вътре беше тясно и неуютно, но безупречно чисто. Седнахме на някаква дървена пейка в ъгъла. Франческа взе една глинена кана от рафта и ни наля червено вино в чашите. После постави чиния с маслини и малко хляб на масата.

— За твое здраве, синьорина — каза тя, като продължаваше да ме разглежда с интерес, сякаш идвах от Марс.

Вероятно съм първият чужденец, когото вижда, помислих си, но след това се сетих, че трябва да е срещала доста германци по време на войната. Може би заради това е подозрителна към чужденците.

Двете жени се заприказваха. Говореха много бързо на техния тоскански диалект и по-голямата част от разговора остана неясен за мен. Аз се замислих за мои си неща. Загледах се през прозореца. От тук имаше красива гледка към Сан Салваторе. Забелязах къщата на София с олющената жълтеникава боя. Вгледах се по-внимателно. Прозорците в задната й част със сигурност се отваряха към градската стена. Но от тук изглеждаше като че ли нещо подобно на стълба се спускаше от стената, точно отдясно на къщата. Значи, имало е начин да скриеш някого. Нямах търпение да кажа на Ренцо.

Най-сетне, за щастие, Паола се изправи на крака.

— Трябва да се връщам при дъщеря ми и внучето — поясни тя.

— Ще ходите ли на танците на площада довечера?

Франческа отправи въпроса и към двете ни.

Паола се засмя.

— Мисля, че с моите танци е свършено. Но ако младата дама желае да отиде, няма да възразя.

— Не би било редно да отида сама и да танцувам с непознати — казах аз. — Полицейският инспектор и без това смята, че репутацията ми е съмнителна, задето съм изпила чаша вино с мъжете от селото и съм била без придружител.

— Защо полицейски инспектор е разговарял с теб? — попита Франческа. — Защо се е интересувал от репутацията ти?

Осъзнах на мига, че съм засегнала болезнена тема. Нямаше как да кажа, че се е опитал да ми припише убийството на съпруга й, защото е мислел, че Джани ме е нападнал, а аз съм го убила при самозащита. Опитах се да отговоря нещо смислено:

— Той се държи зле с всички — казах. — Опита се да ме накара да призная, че съм убила съпруга ви, защото аз бях тази, която откри тялото.

— Каква нелепост — отвърна Франческа. — Тези полицаи са идиоти. Защо би убила мъж, когото никога преди това не си виждала?

— Той беше сред мъжете на масата на площада в селото — рекох. — Размених няколко думи с него. Казах, че бих искала да разгледам околността, и той предложи да ми покаже овцете си и как прави сиренето.

— Разбирам. — Тя се намръщи. — И защо сте дошли в Сан Салваторе, синьорина?

— Баща ми беше британски пилот, чийто самолет е свален тук наблизо. Питах се дали някой знае нещо за него.

— По време на войната?

— Да. Не знам никакви подробности. Затова и дойдох.

Тя махна с ръка.

— Тогава ние бяхме още деца. Учихме се как да се крием и да оцеляваме.

— Разбирам. Изглежда, че никой не е чувал нищо за британски пилот, оцелял при самолетна катастрофа.

— И е бил пленен от германците.

— Защо мислите така? — Усетих как сърцето ми биеше. — Това, което казвате, вярно ли е?

— Мисля, че Джани веднъж спомена за това. Пленили са го, почти съм сигурна.

— Сам ли е бил?

— Нямам представа. По онова време съм била във фермата на чичо ми. Но това, което ми казахте, ме подсети за нещо, което Джани разказваше. Тогава той е бил момче, но е изпълнявал поръчки и е можел да види много неща, които другите не са знаели. Винаги е обичал да шпионира хората и ето докъде го доведе това.

Тя закри уста с ръката си и се разрида. Паола отиде при нея да я успокои.

— Не се тревожи, Франческа. Тук имаш приятели. Ще направим всичко по силите ни, за да си добре — нареждаше тя. — Сега ще трябва да тръгваме, но знай, че си добре дошла по всяко време в къщата ми.

— Ти си добра жена, Паола. Нека светците бдят над теб.

Когато поехме на обратно, тя все така стоеше на прага на къщата си и ни изпращаше с поглед, докато се спускахме надолу по хълма.