Рис Боуен
Писмо до Тоскана (3)

Глава 3
Джоана

Април 1973

Чух как звънецът отеква в антрето. След известно време вратата се отвори. На прага стоеше самата госпожица Хъниуел. Очаквах портиер или прислужница и затова, когато я съзрях, неволно направих крачка назад. Както винаги, лицето й представляваше идеална маска от грим, а веждите бяха изскубани и оформени като тънки кафяви черти. Косата й, побеляла в сравнение с това, което помнех, беше подредена в перфектна прическа. Онова, което не очаквах от нея, беше да я видя облечена в ежедневен панталон и разкопчана блуза. Помня, че по време на учебната година, през зимата тя носеше костюм, ушит по поръчка, със златна карфица на ревера, а през лятото — светла ленена рокля и перли на врата.

Първоначално тя също се стресна, когато ме видя, но после лицето й се разтегли в усмивка.

— Джоана, скъпа. Не те очаквах толкова скоро.

— Дойдох веднага щом получих телеграмата.

— Не бях сигурна, че сме я изпратили на правилното място. Баща ти имаше няколко твои адреса, но мислехме, че от адвокатската кантора ще те открият.

— Благодаря ви. Да, те ми се обадиха.

— Това е добре. Съжалявам, че трябваше да ти съобщя толкова тъжна новина. Моля, заповядай.

Тя отстъпи назад и аз влязох в антрето, настлано с черно-бели мраморни плочи. Вътре беше приятно и свежо. Госпожица Хъниуел затвори вратата след себе си.

— Трябваше да съм в Италия в момента, но изникнаха важни срещи с училищното настоятелство, така че съм принудена да остана — каза тя, докато вървеше пред мен, а високите й токчета потракваха по мраморния под. — Но можеше да е и по-зле. Определено се радваме на прекрасна пролет, нали?

Тя се държеше като типична англичанка. Когато се чувстват притиснати от нещо, което ги тревожи или е твърде емоционално за тях, те обсъждат времето. Това винаги е безопасна тема на разговор.

— Възнамеряваш ли да заминеш някъде тази година? — попита тя.

— Все още нямам планове — отвърнах, като определено не смятах да призная пред нея за настоящото си безпаричие.

Стояхме пред вратата на кабинета й. Помнех много добре как в миналото се взирах в месинговата табелка на вратата „Госпожица Хъниуел, директор“ и се опитвах да си поема въздух, преди да почукам и да се осмеля да се изправя лице в лице с присъдата си. Сега тя отвори вратата и ми се усмихна отново.

— Влез — добави. — Седни. Ще проверя дали Алис е наблизо, за да ни донесе чай. Както виждаш, наоколо няма жива душа. Само персоналът е тук. Всички заминаха за Великденските празници. Всъщност истински късмет е, че винаги правя сутрешна разходка. В противен случай баща ти нямаше да бъде открит с дни.

Тя взе телефонната слушалка от бюрото си и набра някакъв номер. Наблюдавах я как барабани нетърпеливо с дългите си червени нокти, а сетне каза:

— А, Алис. Добре, че си тук. Госпожица Лангли е при мен и бихме желали малко чай. Да, в кабинета ми. Чудесно.

Тя постави обратно слушалката и ме погледна с усмивка, сякаш беше сторила нещо изключително умно.

— Докъде бяхме стигнали?

— Баща ми — отвърнах. — Казахте, че сте го намерили паднал на земята?

— Така беше. Трябва да призная, че беше голям шок за мен. Бях излязла с Бърти, моя кокер шпаньол, който тичаше напред и изведнъж започна да лае. Той има навика да намира разни отвратителни неща, като умрели птички например, затова му извиках да се връща, но когато приближих, видях, че е мъж, проснат по очи в тревата. Повдигнах го едва-едва и разбрах, че е баща ти. Мъртъв. Съвсем изстинал и вкочанен. Изтичах обратно вкъщи и набрах 999. Закараха го в моргата и мисля, че ще искат да направят аутопсия.

— Значи, не знаете от какво е умрял? — попитах неуверено. — Той не е бил… искам да кажа…

Не можех да произнеса думата „убит“.

Тя изглеждаше ужасена.

— О, не. Нищо подобно, убедена съм. Нямаше никакви съмнителни следи по него. Сигурна съм, че е починал от естествена смърт. Всъщност ако не беше толкова студен и блед, човек можеше да реши, че е заспал. Сърцето, предполагам. Знаеш ли дали е имал слабо сърце?

— Нямам представа — отвърнах. — Вие самата сте наясно, че баща ми беше много потаен човек. Никога не обсъждаше нищо лично. И трябва да призная, че не съм разговаряла с него от известно време. Ако е имал здравословни проблеми, не би го споделил с никого.

— Бях забелязала, че в последно време е по-дистанциран в сравнение с обикновено — отбеляза госпожица Хъниуел. — Навярно потиснат. — Тя направи пауза. — Винаги съм смятала, че е нещастен. Той така и не успя да превъзмогне загубата на статута и собствеността си, нали?

— Ако бяхте на негово място, вие бихте ли? — наежих се аз. — Как бихте се чувствали, ако трябваше да живеете в помещението на портиера в собствения си дом? Или пък да гледате как ученичките търчат из стаите, в които сте израснали?

— Не е било нужно да остава тук — отвърна тя. — Имало е много неща, които е могъл да стори. Бил е талантлив художник преди войната. Обещаващ художник.

— Баща ми? Обещаващ художник?

— О, да — кимна тя. — Той е излагал творбите си в Кралската академия. Но аз никога не съм виждала някоя от картините му. Само плакати, които той изготвяше за училищни изяви, и декори за пиесите ни. Изкусен и забележителен художник, но със сигурност не и изключителен.

— Нямах представа, че някога е рисувал — пророних аз. — Знаех, че е изучавал изкуства, но не съм си давала сметка, че е бил истински художник. Чудя се защо…

Исках да добавя, че не знам защо се е отказал, но сама си отговорих, преди да кажа каквото и да е — защото неговият свят се е сринал.

— Казват, че художниците са чувствителни, нали така? — отвърна госпожица Хъниуел. — Твърде чувствителни. И разбира се, също така той е от аристократично семейство. Браковете между близки родственици, характерни за аристокрацията, не допринасят особено за наличието на здрава психика.

— Не смятате, че е отнел сам живота си, нали? — реагирах остро аз.

Гневът, породен от намека й, че в някаква степен баща ми е бил с лабилна нервна система, се бореше със собственото ми чувство за вина, което заплашваше да ме погълне изцяло.

Тя тъжно се усмихна.

— Ако е искал да се самоубие, нямаше да има причина да отива насред гората, за да го направи. Можеше да го стори и у дома си. Никой нямаше да му попречи. Освен това, както вече споменах, нямаше никакви следи, които да сочат към това. Нищо, което да прилича на отрова или огнестрелна рана. — Госпожица Хъниуел замълча и се загледа през прозореца, където един скорец беше кацнал върху розовия храст. — Естествено, подозирам, че напоследък е пиел повече. — Тя отново извърна глава към мен. — Не искам да кажа, че се е явявал пиян на работа или нещо подобно, но пазачът докладва за някакви празни бутилки в боклука, а госпожица Причард, учителката по история, се е натъкнала на баща ти в денонощния, където той си е купувал скоч.

Изкушавах се да попитам какво е правела госпожица Причард в денонощния, но предвидливо си замълчах.

— Вярвам, че ще узнаем причината за смъртта от лекаря, който извършва аутопсията — добавих аз. — Не че това има някакво значение, нали така? Той е мъртъв. Нищо няма да го съживи.

— Толкова съжалявам, скъпа — промълви тя, като звучеше, сякаш е изпълнена със съчувствие. — Трябва да е било голям шок за теб. Той не беше възрастен.

— Шейсет и четири — отговорих механично. — Никак не беше стар.

— Много се гордееше с теб, нали знаеш?

Бях изненадана.

— Бил е горд с мен?

— О, да. Говореше често за теб. Колко добре се справяш в университета и как скоро ще те приемат в колегията.

Това беше съвсем неочаквано за мен. Баща ми не подкрепяше желанието ми да продължа учението си в университета. Отношението му към жените беше като във времената отпреди войната, една епоха, в която той е бил синът на сър Тоби Лангли от замъка „Лангли“ и животът се е състоял от домашни приеми, танци и лов на лисици. На жените са били избирани подходящи съпрузи и те са се превръщали в господарки на провинциалните си домове. Той отказваше да проумее, че в следвоенните времена момичетата като мен трябваше сами да прокарват пътя си и не можеха да разчитат на помощ от семействата си. Добрата кариера беше важна. И така, без никаква подкрепа от негова страна, се явих на приемните изпити за „Оксфорд“ и „Кеймбридж“ и за всеки случай и за Университетския колеж в Лондон. Бях страшно разочарована, когато не можах да си осигуря място нито в „Оксфорд“, нито в „Кеймбридж“, но ме приеха в Колежа. Най-добрият резервен вариант. Тогава така и не ми беше хрумнало, че добра препоръка от директорката би ми помогнала да вляза в един от двата университета. Убедена съм, че госпожица Хъниуел не е била особено ласкава в писмото си за мен, ако изобщо е написала такова.

Държавната стипендия покриваше таксата ми, а аз работих като камериерка цяло лято в един крайморски хотел, за да платя режийните си разходи. Докато останалите от моето поколение организираха протестни маршове и демонстрации и пееха „Правете любов, не война“, аз се трудех усърдно. Така успях да завърша втора по успех, не първа, както ми се искаше, но все пак това бе доста добро постижение. Надявах се да стана адвокат.

Госпожица Хъниуел явно четеше мислите ми.

— Предполагам, че работиш за адвокатската кантора, където изпратих телеграмата?

— Точно така. — Не смятах да й казвам, че в момента не съм на работа, нито да разяснявам причината за продължителния отпуск. — Взеха ме там като стажант и се надявах да издържа изпита за адвокат през лятото, но явно това ще стане през зимата. Все още не са ми казали дали ще искат да остана при тях след изпита ми за квалификация.

— Интересно ли ти е там?

— Не съвсем. Предимно нотариални актове и завещания и всички онези рутинни неща, които възлагат на стажантите.

— Мислех, че да си адвокат, би било точно като за теб — каза тя, като ме погледна косо с малките си птичи черни очи. — Ти винаги защитаваше принципите си и умееше да бъдеш доста убедителна.

Тя млъкна, тъй като възрастната прислужница влезе с подноса с чай. Беше прилежно поднесен в чайник от китайски порцелан на цветя, каничка за мляко в подобен десен и захарница, две чаши, две лъжички и чинийка с бисквити.

— Да налея ли, госпожице Хъниуел? — попита прислужницата, но забелязах, че гледа към мен.

Когато погледите ни се срещнаха, тя се изчерви и извърна очи встрани.

— Не, благодаря ти, Алис. Ще се справим — отвърна госпожица Хъниуел, като я освободи с едва доловим жест. Тя взе сребърната цедка и я постави над една от чашите, докато наливаше. — А, китайски чай — добави тя. — Познава вкусовете ми. С лимон или с мляко го пиеш?

Не харесвах китайски чай по принцип, но отвърнах:

— С лимон, моля.

Сметнах, че това е правилният отговор. Усещах много добре онова, което хората искат да чуят. Наблюдавах как сипваше кехлибарената течност в крехките порцеланови чаши. Всичко това изглеждаше толкова изискано. Това беше един живот, толкова различен от моя — с пътуването ми в претъпканото метро и вечеря с храна за вкъщи от индийския ресторант, когато можех да си го позволя.

И всичко това, докато баща ми лежеше мъртъв в моргата. Сметнах, че търпя размяната на любезни приказки вече твърде дълго. Сложих резенче лимон в чашата си и отпих. Чаят беше прекалено горещ и оставих чашата на масата.

— По отношение на баща ми не съм сигурна какво е нужно да направя сега — подхванах. — Трябва ли да говоря със свещеника относно погребението?

— Предполагам, че първо ще трябва да отидеш до моргата — каза тя. — Няма да освободят тялото от там, докато не е подписан смъртният акт, а ако има аутопсия или възникнат някакви неясноти, това може да отнеме няколко дни.

Тя ми предложи бисквити. Отказах се от тези с шоколад, тъй като не исках да се разтопи по пръстите ми, и вместо това си взех с яйчен крем. Хапвах си кротко, докато се опитвах да подредя мислите си. Не бях предвидила да оставам тук няколко дни. В действителност не бях обмислила нищо. Бързах да хвана следващия влак от „Ватерло“, просто знаех, че трябва да съм до баща ми — дори и да не можех да му помогна с нищо.

— Може ли да взема ключа от портиерското помещение? — попитах. — Малко е далеч да се разкарвам напред-назад до Лондон и обратно.

— Разбира се — отвърна тя. — Със сигурност ще искаш да прегледаш вещите на баща си и би могла да започнеш сега. — Тя отвори някакво чекмедже и извади от там голям, старомоден на вид ключ и ми го подаде с такава тържественост, сякаш символично поднасяше някому ключовете от града. — О, и… Джоана — добави тя, — не бих искала да те притеснявам и да те карам да бързаш, но е редно да те уведомя, че баща ти имаше право да ползва помещението само докато преподава в училището. Имаме нов учител по физическо и треньор по тенис, който пристига в началото на срока. Той също е мъж и бих искала да го настаня така, че да не е близо до момичетата. Трябва да ги държа далеч от изкушения, а и той е доста привлекателен. — Погледите ни се срещнаха и тя се усмихна. — Знаеш как е с всичките тези момичета и присъствието на красив млад мъж.

Не можех да измисля какво да отвърна, нито бях в състояние да й се усмихна. Исках само да избягам от тази претруфена малка стая и от самодоволната й усмивка.

— В тази връзка, има ли нещо интересно около теб? — попита тя. — Задава ли се сватба?

Видях как се е вторачила в лявата ми ръка.

— Не — отвърнах. — Няма сватбени камбани.

— Все още си амбициозна и омъжена за работата си, както изглежда. — Тя отново ми се усмихна. — Значи, ако можеш да махнеш вещите на баща си от помещението преди началото на срока, ще ти бъда много благодарна.