Рис Боуен
Писмо до Тоскана (23)

Глава 23
Джоана

Юни 1973

Опитах се да скрия тревогата си.

— Но аз вече дадох показания — възразих аз.

Макар че с моя италиански това, което всъщност отговорих, беше: „Казах на мъжа онова, което видях“.

Инспекторът направи жест с ръце.

— Това е само формалност — поясни той. — Ще дойдете с мен в полицейския участък.

— Но аз отговарям за този щанд на синьора Росини — казах. — Не мога да тръгна, преди да се е върнала.

— Този мъж ще ви замести — каза инспекторът, като посочи Ренцо.

— Той е важен клиент и купуваше зеленчуци за празника утре. — Усетих как лицето ми стана яркочервено от срам. — Не бих могла да го задържам тук. — Бях нервна и италианският ме препъваше още повече сега. — Не знам как да отговоря на въпросите ви. Говоря съвсем малко италиански. Аз съм само туристка от Англия.

— Но вие разговаряхте с този мъж. Видях ви.

Инспекторът размаха обвинително пръст. Определено използваше ръцете си твърде много по време на разговор.

— Това е така, защото той знае английски. Работил е в Лондон. — В такъв случай ще ви придружи, за да превежда — заключи инспекторът.

— Имам задължения, за които трябва да се погрижа — отвърна студено Ренцо. — Нямам време.

— Това не е молба. Това е полицейска заповед. Няма да отнеме много време. — Полицаят вдигна поглед. — А, ето я и дамата, връща се при щанда си. Чудесно. Елате с мен.

Паола приближаваше с бързи крачки към нас, а лицето й изразяваше готовност за битка.

— Какво е това? Какво става тук? — попита тя.

— Това е инспекторът от Лука. Иска да ми зададе някои въпроси.

— Разказахме на карабинерите всичко, което знаем — каза Паола. — Тази млада дама е чужденка. Тя не може да ви помогне и аз не искам да я разстройвате.

— Тя няма да има никакви неприятности, ако отговори на въпросите ми и каже истината. Елате, последвайте ме. И без това е събота и бих искал да приключа с тази история колкото се може по-скоро, както и вие, надявам се.

При тези думи той ме хвана за лакътя и буквално ме повлече през площада към общинската сграда. Обърнах се назад към Ренцо. Той говореше с Паола. Предполагам, че уговаряше стоката, която бе поискал преди това. Тръгна след нас по посока на тъмния портал и в движение продължаваше да дава указания на Паола. Инспекторът едва забележимо направи знак с ръка към младия комисар от Жандармерията да стане от бюрото и зае мястото му.

— Ти ще останеш, за да водиш записки — каза той на полицая, който се канеше да се измъкне от стаята. — Донеси стол за дамата, а ти можеш да седнеш на бюрото до мен.

Комисарят се върна със стол и зае място до инспектора, като изглеждаше силно смутен. Ренцо нямаше къде да седне и застана до мен. Сега не бях просто притеснена, бях уплашена. Забелязах презрението, с което ме гледаше Ренцо. Ами ако умишлено преведеше отговорите ми погрешно, така че да изглеждам виновна за убийството на Джани? Сърцето ми щеше да се пръсне.

— И така — започна инспекторът. — Кажете ми името, адреса си и причината за посещението ви.

Погледнах нагоре към Ренцо, като исках да ги оставя с впечатлението, че не разбирам дори тези простички въпроси. Бавно издекламирах името и адреса си.

— Дойдох тук, защото баща ми е бил пилот от Британската армия. Самолетът му е бил свален наблизо по време на войната и исках да видя мястото със собствените си очи.

Ренцо преведе думите ми. Инспекторът кимна.

— Кога пристигнахте в града?

— Преди два дни.

Имах чувството, че съм тук от доста по-отдавна.

— Вие ли намерихте тялото на Джани Мартинели?

— Синьора Росини и аз заедно открихме трупа — отвърнах. — Аз спя в малката постройка в дъното на градината. Водата, която ползвам, идва от кладенеца, който се намира зад стаята ми. Исках да се изкъпя, но нямаше вода. Отидох да потърся Паола, за да разбера какво става. Двете с нея повдигнахме тежкия капак на кладенеца и видяхме тялото. Ужасно се изплашихме и изпищяхме.

Инспекторът изслуша превода, после хвърли поглед към младия агент, който записваше. Погледна и към мен.

— А след това какво направихте?

— Изпратихме дъщерята на синьора Росини да извика карабинерите. Те дойдоха и извадиха тялото от кладенеца. Не беше лесно. Главата му беше потопена във водата. Беше кошмарно.

— Когато извадиха тялото, разпознахте ли го?

— Да — отвърнах. — Бях го видяла предишната вечер.

— А, значи, го познавате?

— Не го познавам. Той беше един от мъжете, които седяха около масата на площада. Попитах ги дали си спомнят баща ми, но никой от тях не знаеше нищо.

— И това е всичко?

— Да — отвърнах. — Това е единственият път, когато видях този мъж.

По лицето на инспектора се появи неприятна усмивчица.

— Аз чух нещо различно — каза той. — Чух, че Джани е бил силно заинтересуван от вас. Флиртувал е дори. Предложил е да ви покаже фермата си.

Лицето на Ренцо също изразяваше объркване, докато ми превеждаше.

— Той просто се държеше приятелски с мен — възразих. — Казах на мъжете, че бих искала да разгледам околността, и този Джани предложи да ми покаже как прави сирене.

— Как прави сирене? Така ли му казват сега? — инспекторът погледна към младия полицай и се ухили.

Моето смущение прерасна в гняв.

— Инспекторе, както вече казах, на масата имаше много хора. Те се смееха и ми заявиха, че трябва да внимавам с Джани, така че бях наясно, че вероятно не може да му се има доверие. Когато той предложи да ме изпрати до къщи, му отказах. За щастие, друг мъж, на име Алберто, ме придружи, тъй като пътят за дома му минаваше в близост до фермата на Паола.

— Значи, тогава за последно сте видели Джани?

— Това е единственият път, когато го видях.

Последва продължително мълчание, а инспекторът се взираше в мен.

— Кажете ми, синьорина Лангли, във вашата страна нормално ли е само момиче да отиде на маса, пълна с мъже, и да пие вино с тях? Това приемливо поведение ли е?

— Първо, аз не съм момиче. Аз съм жена на двайсет и пет години и всеки момент ще взема изпита си пред адвокатската колегия — отвърнах аз. Стори ми се, че забелязах едва доловима реакция при изричането на думата „адвокатска“. — И второ, исках да науча нещо за баща ми и се чувствах извън всякаква опасност, когато отидох при хората на площада. Приех чашата вино, защото щеше да бъде грубо от моя страна да им откажа.

— И после?

— После се прибрах вкъщи. Вече ви казах, че мъж, който се казва Алберто, предложи да ме придружи, тъй като и без това трябваше да мине близо до къщата, където съм отседнала. Приех предложението му, защото вече се стъмваше. Той дойде с мен до входната врата. Благодарих му и се прибрах за вечерята със сеньора Росини и дъщеря й. След това си легнах. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— И не сте чули нищо след това? Един човек е бил убит, бил е бутнат в кладенец и вие не сте чули нищо? Намирам това за странно. Почти невероятно.

— Бях пила вино — отвърнах. — Не съм свикнала да пия и предполагам, че съм спала много дълбоко.

Инспекторът издаде звук, който приличаше едновременно на кашлица и смях.

— Знаете ли какво мисля? — каза той. — Мисля, че Джани е бил привлечен от вас. Млада дама от далечен град и доста различна от местните момичета. Чул е за лондонските жени и разпуснатите им нрави. Искал е да ви отбележи като завоевание. През нощта е дошъл в стаята ви. Може би е бил малко по-настойчив. Вие сте се отбранявали. Ударили сте го с камък и той е паднал в безсъзнание. После, уплашена от това, което сте сторили, сте скрили тялото му в кладенеца.

— Това е нелепо — казах аз и погледнах към Ренцо, като очаквах превода му. — Първо, не съм толкова силна, че да ударя мъж като Джани по главата, ако той вече ме е нападнал.

— Добре, нека приемем, че сте успели да го отблъснете. Впечатляващо за порядъчна млада жена. Той се е спънал, паднал е назад и е ударил главата си в камък. Не става дума за убийство, а за самоотбрана. Разбираемо е. А и съдебният състав ще разбере, че сте защитавали честта си.

Инспекторът замълча отново.

— Но не е истина — казах аз. — И как бих могла да повдигна тялото и да го хвърля в кладенеца? Казах ви, че не можах дори капака му да отместя сама.

— Извикали сте синьората на помощ. — Той размаха пръст срещу мен. — Заедно сте избутали бедния човек в кладенеца, където се е удавил.

Докато Ренцо превеждаше, аз си поех въздух, като се опитвах да запазя спокойствие и да не губя самообладание.

— Ако действително бях сторила онова, което твърдите, и бях захвърлила тялото в кладенеца, щях ли на сутринта да съобщя на синьора Паола, че нямам вода, за да се изкъпя? Щяхме ли да преместим заедно капака, да открием тялото и да известим карабинерите? Не. Щях да си мълча. Щях да напусна Сан Салваторе, да хвана първия влак за Англия и докато някой намереше тялото, щях отдавна да съм избягала.

Инспекторът слушаше превода на моята тирада. Докато говорех, осъзнах, че ръкомахам точно както правеха местните хора. Забелязах как изражението на Ренцо внезапно се промени. Той се намеси:

— Не мога повече да губя времето си тук, инспекторе. Имам работа. Моля да ме извините. Повече от ясно е, че тази млада жена не е убила Джани.

— Тогава защо — прекъсна го инспекторът — намерихме отпечатъците й върху един голям камък в близост до кладенеца? Отговорете ми.

— Мога да ви отговоря — казах аз, без да изчакам Ренцо да преведе. — Камъкът беше върху капака. Сложих го на земята и след това се опитах да повдигна капака на кладенеца.

— Аха, значи, все пак говорите италиански — не се отказваше инспекторът.

— Не достатъчно добре, за да мога да изразя това, което искам — отвърнах. — А и не разбирам, когато някой говори прекалено бързо.

— Ще оставим всичко за другата седмица — обърна се инспекторът към младия комисар. — Не съм убеден, че тя е невинна. Ще трябва също така да разпитам и синьора Росини. Тя би могла да се окаже съучастник. Но ако е виновна, ще успея да изтръгна признание. Необходимо е да направим повече проверки и да разпитаме повече свидетели. Местопрестъплението ще бъде огледано отново за следи и отпечатъци.

После насочи поглед към мен.

— Ще проявя човечност към вас, госпожице. Няма да ви отвеждам в затвора в Лука. Ще можете да останете в селото, докато разнищим престъплението. Но нямате право да го напускате, разбирате ли?

Кимнах.

— Много добре. Сега можете да си вървите — и той ни отпрати с жест.

Когато излязох от тъмната сграда и се озовах на ярката слънчева светлина, някой ме сграбчи за китката. Изохках и се опитах да се освободя от нападателя си. Оказа се Ренцо. Погледът му беше изпълнен с ярост.

— Откъде взе този пръстен? — изсъска той. — Влизала си в дома ми?

Погледнах към ръката си.

— Това е моят пръстен с печат — отвърнах. — С герба на семейството ми. Баща ми ми го подари за двайсет и първия ми рожден ден.

— Не, грешиш — настояваше Ренцо. — Това е моят фамилен герб. На моето семейство. Баща ти сигурно го е откраднал, когато е бил тук.

— Пълни глупости! — изкрещях аз. В гласа ми звучаха страх и гняв едновременно. — Виж герба. Изобразява грифон. Същия герб можеш да видиш над входа на замъка „Лангли“. Той се предава в семейството ни от хиляда и шестстотната година.

На лицето на Ренцо се изписа несигурност.

— Но аз имам същия пръстен у дома. Принадлежал е на мъж и е бил намерен сред вещите на майка ми. Козимо ми обясни, че е дошъл от семейството на биологичния ми баща. От фамилията Бартоли. Каза ми, че трябва да се гордея с това, че произхождам от благородническо семейство.

— В такъв случай греши. — В този момент осъзнах, че Козимо не знаеше истината, не знаеше нищо за баща ми. Бях толкова въодушевена сега. Току-що получих неоспоримо доказателство, че баща ми е бил тук и че е познавал София. Погледнах лицето на Ренцо, по което се четеше объркване. — Мисля, че баща ми е дал този пръстен на твоята майка, защото е искал да засвидетелства обичта си към нея. Сега поне знаем, че той е бил тук и че е познавал майка ти. Сигурен ли си, че не си го спомняш? Англичанин със светла коса и сини очи? Слаб като мен?

Той поклати глава.

— Никога не съм го виждал. Кое те кара да мислиш, че е познавал майка ми?

— Пръстенът доказва това, не смяташ ли? А аз намерих писмо, което баща ми е написал до нея. Любовно писмо. В него той казва, че веднага щом свърши войната, ще дойде да я вземе от тук. Щял е да се ожени за нея. — За миг замълчах. Емоциите ми бяха твърде силни. — Писмото му е било върнато неотворено. Печатът върху него гласеше: „Лицето не е открито на този адрес“. През всичките тези години го е пазил скрито в една кутийка.

— Заминала е с германеца — каза Ренцо. — Избрала е да не дочака баща ти.

Кимнах. Сълзите ми напираха. Стояхме на ярката слънчева светлина и се гледахме.

— В такъв случай и двамата с баща ти сме били изоставени.