Рис Боуен
Писмо до Тоскана (15)

Глава 15
Джоана

Юни 1973

Двама мъже вървяха заедно през площада. Единият от тях беше на средна възраст, с огромно туловище, посивели къдрави коси и профил на римски император. Въпреки страховития си вид, той се подпираше на бастун. Другият беше висок, мускулест и невероятно секси. Той имаше волева брадичка, тъмни очи и рошави черни къдрици. Беше облечен с бяла риза, разкопчана донякъде, а изпод дрехата се виждаше загорялото му тяло. Носеше впит по бедрата му панталон. Приличаше на поет от епохата на Романтизма, макар и по-здрав на вид. За миг през ума ми мина, че би било безкрайно несправедливо, ако най-привлекателният мъж, когото някога бях виждала, се окажеше мой брат. После си напомних, че съм се заклела да не се занимавам с мъже.

Започнах да го изучавам внимателно, като се опитвах да забележа някаква, макар и малка прилика с баща ми. Но той нямаше нищо общо с финия ми светлокос баща.

Чудех се какво да им кажа, когато един от хората на масата се провикна:

— Тази млада дама от Англия пита за сина на София Бартоли.

По-младият от двамата новопристигнали ме погледна безизразно.

— Аз имам нещастието да съм син на тази жена — каза той на невероятно добър английски. — Но почти не я помня. Какво искате да знаете?

— Говорите английски? — възкликнах, изненадана и впечатлена.

— Работих една година в ресторант в Лондон.

— Сервитьор ли бяхте?

Надявах се да смекча очевидната враждебност, която усещах у този мъж.

— Учех се за готвач — отвърна той. — Но после баща ми получи удар. Трябваше да се върна у дома, за да му помагам да управлява земите и бизнеса си.

Един от мъжете се изправи и предложи стол на бащата.

— Ето, Козимо. Седни.

— Не е необходимо — отвърна по-възрастният мъж. — Ще вечеряме вътре. Нашата маса е приготвена.

Значи, това беше Козимо, най-богатият човек в околността, този, който притежаваше всички маслинови насаждения. Освен тези на Паола.

Той докосна ръката на Ренцо и изстреля някаква тирада на италиански.

Ренцо се обърна към мен.

— Баща ми иска да знае защо се интересувате от София Бартоли.

Поколебах се какво да отговоря.

— Мисля, че баща ми я е познавал.

Мъжът с бастуна отново в скоропоговорка каза нещо и мъжете се ухилиха. Ренцо се почувства неудобно, но преведе:

— Баща ми смята, че доста мъже са я познавали.

Козимо ди Джорджо не спираше да ме гледа изпитателно.

— Мисля, че сте германка — каза той на английски с местен акцент.

— Не, англичанка съм.

— Смятам, че сте германка — повтори той. — Подозирам, че сте детето на София Бартоли от онази швабска отрепка и сега сте дошли, за да претендирате за земята и маслиновите й насаждения.

— Категорично се лъжете — казах ядосано. — Баща ми беше британски военен пилот. Самолетът му е свален тук някъде. Бил е тежко ранен.

Все още наблюдавах Ренцо и се питах дали е възможно той да е бил онова красиво момченце, което е било скрито на място, където само София и баща ми са можели да го намерят. Но татко беше написал „нашето красиво момче“, а не „твоето“. Това означаваше, че става въпрос за тяхно дете, а не само нейно. Може би с времето баща ми е развил истинска привързаност към малкото момче.

— Кажете ми — продължих, — били ли сте укриван някъде по време на войната?

— Укриван? Какво имате предвид?

— Скрит далече, където никой не е можел да ви намери, за да сте в безопасност?

— Скрит от германците? — Той се смръщи, а след това поклати глава. — Не си спомням подобно нещо. Всъщност и не би могло да бъде вярно, защото в нашата къща тогава беше отседнал германски офицер, който беше мил с мен. Нямам лоши спомени от него. Даваше ми лакомства.

— На колко години сте? — попитах аз, като си дадох сметка, че въпросът ми беше много груб.

— Задавате прекалено много въпроси за пришълка — отвърна Ренцо. — Не мисля, че това ви влиза в работата, но съм на трийсет и две. И в случай че искате да знаете дали съм женен, не съм. А вие?

Усетих, че се изчервявам.

— Не съм омъжена.

Излиза, че този мъж не може да е дете на баща ми. По мои сметки е роден през 1940 или 1941 година, а татко е бил ранен към края на войната.

— Някога имали ли сте по-малък брат? — попитах.

— Това е невъзможно. — Ренцо ми хвърли унищожителен поглед. — Истинският ми баща е бил мобилизиран и пратен в Африка, преди да се родя, и никога не се е върнал. Ако не е бил ето този човек, съм щял да остана кръгъл сирак. Всичко дължа на него. — Той положи длан върху ръката на Козимо. — Сега, с ваше позволение, баща ми би искал да изпие едно питие на любимата си маса.

Те влязоха в кръчмата.

Когато вече бяха вътре, старецът, който седеше най-близо до мен, каза тихо:

— Това е Козимо. Не е добре да заставаш на пътя му. Властен е. Притежава много земи тук, а също и пресата за маслини.

Един по-млад мъж с жест ме покани на масата.

— Ела да изпиеш едно питие с нас — каза. — Донеси й чаша, Масимо. Опитай от маслините ни. Те са от най-добрите.

Чудех се как да откажа и се питах дали беше възможно да науча нещо повече от тях. Всички настояха и аз седнах. Сложиха чаша пред мен и ми наляха тъмночервено вино. Приплъзнаха към мен купа с маслини заедно с дебело парче хляб и каничка със зехтин. Мъжът, който ме покани, представляваше кльощав индивид със зализана назад черна коса, доста колоритен на вид. Той отчупи залък от хляба и сипа малко от зехтина в чинията ми.

— Това е от нашите маслинови насаждения — каза. — Качествен тоскански зехтин. Студено пресован. Най-добрият.

Начинът, по който наблегна на последните думи, и погледът му ме смутиха, но след това той се разсмя и аз реших, че се шегува.

— Виждаш ли цвета на нашия зехтин? — попита широкоплещест мъж, който седеше срещу мен. — Яркозелен. Зеленото на пролетта. Това е тосканският зехтин. Най-добрият. Разбира се, идва от доброто качество на насажденията ни.

— Твоите насаждения? — намеси се един от далечния край на масата. — Ти продаде повечето от дърветата си на Козимо. Сега зехтинът идва от неговата реколта.

— Не е вярно. Запазих най-добрите за себе си.

— Чух, че ти е отправил предложение, на което не си могъл да откажеш. Или те държи с нещо?

— Не е така. Лъжеш!

Те се развикаха отново и аз помислих, че ще се стигне до размяна на юмруци. Но после един от по-възрастните каза:

— Момичето ще реши, че се е озовало сред зверове. Дръжте се прилично. Заповядайте, синьорина. Хапнете. Пийнете. Наслаждавайте се.

Те наблюдаваха как топя хляба в зехтина и си хапвам с предоволно изражение.

— Хубаво е, нали? — питаха. — Най-добрите маслини в областта.

— А може и по-хубави да има — каза многозначително младият колоритен тип, като ми хвърли поглед, който не можах да разтълкувам.

Един от мъжете постави пръст върху устните му.

— Не е много разумно от твоя страна да говориш така, Джани. Особено когато някой може да ни чуе. Внимавай какво казваш, защото ще съжаляваш.

Слабичкият възрастен мъж се намеси в разговора:

— Та кажете ни, синьорина, баща ви, британският пилот, жив ли е все още? Той ли ви изпрати тук, за да откриете София Бартоли?

— Не, синьор — отвърнах. — Баща ми почина преди месец. Дойдох тук, защото намерих името й сред вещите му. Той никога не е говорил за нея пред мен или пред майка ми, но аз искам да науча. Сега разбирам, че съм допуснала грешка, задето съм се разровила в миналото. Баща ми не би бил щастлив да научи какво е направила тази жена. Но поне видях вашия прекрасен край и съм доволна, че дойдох.

— Сега ще се върнете в Англия, така ли?

— Може да поостана за няколко дни. Чувствам се добре в малката стаичка при синьора Росини. Ще се разхождам и ще се наслаждавам на красивата ви природа.

Тези мои думи породиха одобрителни погледи.

— Ще ти покажа овцете си — обади се отново този, когото нарекоха Джани. — Държа ги горе в планината, където тревата е най-добра. Там правя и сиренето. Ще видиш и как го приготвям.

— Не бихте искали това, синьорина — обади се възрастният. — Носи му се славата с жените. Не може да му имате доверие.

— Кой, на мен ли? — попита Джани, като постави ръка на сърцето си. — Искам само да бъда гостоприемен към чужденката. Аз съм женен и безобиден мъж.

— Женен, да. Безобиден, не бих казал — коментира онзи от далечния край на масата, с което предизвика бурен смях.

Джани погледна невинно.

— Трябва да нахраним младата дама. Хляб и маслини не са достатъчни. Да поръчаме брускети.

— О, не е необходимо — обадих се аз. — Ще вечерям при синьора Росини.

— Тя няма да сервира вечерята скоро — каза Джани. — Не и преди слънцето напълно да се скрие. Дотогава ще припаднеш от глад. — Той стана и отиде в тъмната кръчма. После се върна с доволен вид. — Ще ни донесат нещо. Ще видиш, че ще ти хареса много.

Нямах представа какво е брускета. Познанията ми относно италианската храна се простираха само до спагети „Болонезе“ и равиоли, които се продаваха в консерва. След малко един млад и много слаб мъж с престилка ни донесе плато с филийки препечен хляб с различни неща отгоре им. Джани ме погледна с нескрито любопитство и тихичко каза нещо на един от мъжете до него. Събеседникът му отвърна и те се усмихнаха един на друг. Не разбрах нищо от разговора им.

— А сега опитай брускетите — обади се възрастният мъж. — Всяка от тях е подправена с билки, които са обичайни за този район. Тази тук е намазана с пастет от пилешки дроб и аншоа, другата е с тапенада^[1], а онази е с парченца резене и козе сирене. Хапвай. Всички са вкусни.

Наясно бях, че когато се прибера при Паола, ще има солидна вечеря, но не можех да откажа. Те настояваха да опитам от всичко, като наблюдаваха изражението ми в очакване, така че трябваше да се усмихвам широко и със задоволство след всяка хапка. Това съвсем не ми беше трудно, тъй като брускетите бяха изключително вкусни. Бях израснала със съвсем простичка храна — пай с месо, овчарски пай, риба с пържени картофки, агнешки пържоли. А после, като студентка, моите кулинарни експерименти се ограничаваха до скромния ми бюджет и включваха китайска и индийска храна — или по-точно английската версия на тези кухни. Така че не бях запозната с чесъна и босилека, както и никоя друга от подправките, които опитвах сега. Най-накрая, сита и подпийнала, успях да ги убедя, че Паола ще ме чака за вечеря и би било много невъзпитано от моя страна да закъснея.

Джани, който бе изразил готовност да ми покаже овцете си и настояваше да опитам брускетите, незабавно скочи на крака.

— Аз ще имам честта да изпратя младата дама до дома й — каза той.

— О, не, благодаря ви. Никак не е далече, а и знам пътя. Все още не се е стъмнило съвсем — отвърнах, като се затруднявах с намирането на правилните думи на италиански след толкова чаши вино.

— За мен не е проблем — каза Джани. — Моят път към къщи също минава през тунела. Хайде.

Той ме хвана за лакътя и ми помогна да се изправя на крака. Не ми се искаше да минавам през дългия тъмен тунел с него, макар и да смятах, че не би си позволил нищо на такова близко разстояние от масата с мъжете — те можеха да чуят, ако се развикам. За щастие, изходът от тази ситуация беше решен по благоприятен за мен начин.

— Джани, не се тревожи. — Обади се глас от другия край на масата. Погледнах натам и съзрях едър мъж с износена фланела. — Трябва да мина през Паола, а и ми е време да си тръгвам, ако не искам жена ми да ме хока. Елате, госпожице, с мен ще сте в безопасност. Имам десет деца и страховита жена, която ме държи изкъсо.

Разнесе се добродушен смях и белокосият каза:

— Вярно е, госпожице. С Алберто ще сте в безопасност.

Благодарих им за гостоприемството, като не пропуснах да подчертая отново качеството на зехтина. Това бе посрещнато с широки усмивки от мъжете. Поне едно нещо успях да направя както трябва.

— Значи, утре, госпожице — Джани все така не се отказваше, — може да дойдете, за да видите овцете ми, по всяко време. Ще ви покажа как се прави и сиренето. Нали? Мога да ви разкажа много интересни неща също така и за войната.

— Какво знаеш ти за войната? — изрева един от мъжете. — Бил си дете тогава. Ние се биехме. Ние можем да й разкажем за нея.

— Бях дете, така е, но и аз изпълнявах важни мисии. Носех съобщения на партизаните. Видял съм много неща — отвърна Джани. — Мисля, че ще ви бъде интересно да научите, синьорина.

— Ти и твоите небивалици.

Алберто го избута встрани и ме хвана за ръка, за да ме откъсне от групата мъже.

— Този Джани е въздух под налягане — каза ми Алберто, когато се отдалечавахме. — Нищо от това, което казва, не трябва да приемате на сериозно, синьорина. По време на войната той действително предаваше съобщения, но по-скоро за спекулантите на черния пазар, отколкото за партизаните. Нито един партизанин не би му се доверил за някоя важна акция. Можеше да се раздрънка пред погрешните хора и да снесе всичко на германците, ако го подложат на разпит.

После минахме през площада и тунела, без да разговаряме. Мъжът сякаш внезапно загуби дар слово и може би вече се питаше какво ли би казала свадливата му жена, ако го видеше с младо момиче. Излязохме от другата страна на тунела. Розовееха се последните отблясъци на отминаващия ден.

— Пристигнахме, госпожице — каза Алберто, когато стигнахме пътеката, която водеше към къщата на Паола. — Пожелавам ви добър апетит по време на вечерята и лека нощ!

Той се поклони по странно старомоден начин и пое надолу по пътеката, която отиваше към долината.