Рис Боуен
Писмо до Тоскана (26)

Глава 26
Джоана

Юни 1973

На другия ден се събудих от силен и нестихващ камбанен звън, който идваше от близката църква. Камбаните в селата наоколо също се обаждаха. Беше празничният ден. Паола ми беше обяснила, че е един от най-светите дни в годината. Corpus Christi. Почитаха тялото и кръвта Христови. В този ден децата вземат първото си причастие. Станах и се приготвих да отида до къщата, за да се изкъпя и да си измия зъбите. Огледах около вратата и прозореца, но не видях следи от стъпки. Може би нападателите на Джани не знаеха, че той е пъхнал плик през решетките в стаята ми. В селото беше известно, че не съм от тук и не знам нищо. Веднага щом получа разрешение, ще се прибера у дома и всичко ще бъде наред.

Или поне така се надявах. По време на празника нямаше да се отдалечавам от Паола. Изкъпах се и облякох най-представителната си рокля, която имаше нужда да бъде изгладена. После взех медальона и привързах панделката около китката си. След това отидох в кухнята за закуска, но не намерих никого. От Паола нямаше и следа. Доста се разтревожих. Тя знаеше, че денят е важен, и допусках, че ще е станала рано. Досега не се бях качвала на втория етаж на къщата. Поколебах се дали да не отида да проверя.

Бях стигнала до средата на стълбището, когато Паола се появи. Беше облякла най-хубавите си дрехи за специални случаи. Носеше червена пола, бяла дантелена блуза и черен шал с ресни върху раменете си. Когато ме видя, се сепна.

— Имаш ли нужда от нещо, малката ми?

— Само исках да проверя дали си добре и дали не си се успала — отвърнах.

— Не, разбира се, че не съм. Не и в ден като този. Просто подготовката ми отне малко повече време. Това е типичната носия за нашия край. Подходяща е за днешния празник. Преди е принадлежала на майка ми.

Казах на Паола, че изглежда прекрасно, а тя се усмихна.

— Значи, си готова за църква?

Не смеех да попитам за закуска, макар че стомахът ми се бунтуваше.

— Няма ли да пием кафе преди това?

— Преди службата? О, не. Светото причастие се взема на гладно. От полунощ нататък не се яде нищо. Не правите ли така в Англия?

— Мисля, че не.

Посърнах при мисълта, че няма да хапна нищо толкова време.

Паола неодобрително поклати глава и викна нагоре към стълбите:

— Анджелина, побързай! Нали не искаш да седим на задните редове, откъдето няма да се вижда нищо?

Анджелина се появи. Тя също изглеждаше прекрасно в най-обикновена рокля на цветя, с шал, покрил раменете й. В едната си ръка носеше бебето, а в другата държеше огромна чанта. Бебето беше облечено в бяла дантелена рокличка, а на главата имаше нежна шапчица, също от дантела. То спеше и в съня си изглеждаше като прекрасна порцеланова кукла.

— Нека да ти помогна — казах аз и взех чантата от ръцете й.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Толкова много неща за толкова малко човече. Шал, в случай че й стане студено. Резервна дрешка, ако изцапа тази, с която е облечена. И пелени. Толкова много пелени.

Тръгнахме, като вървяхме една до друга по прашния път. Утрото беше свежо и ветровито. Паола придържаше шала към раменете си да не излети.

— Небето не ми харесва — обади се тя. — Надявам се да не ни донесе дъжд. Метеорологът съобщи по радиото за дъжд днес, но какво ли знае той? Той си стои в една стаичка във Флоренция. Ще се помоля на света Клара времето да остане хубаво. Тя винаги помага в такива случаи.

— Кажи ми, синьора Росини — подхванах аз, като вдигнах нагоре китката си, — кой е този светец на медальона?

Паола задържа ръката ми, за да погледне изображението по-добре.

— Мисля, че това е света Рита — отвърна тя. — Тя е добра в изцелението, особено на рани. Откъде намери това?

— Беше сред нещата на баща ми — казах.

— Значи, баща ти е бил ранен?

— Много тежко. Самолетът му е бил свален. Той е успял да се спаси благодарение на парашута си, но кракът му е бил засегнат. Накуцваше до края на живота си.

Наложи се да обясня последното изречение с жестове, тъй като не знаех думата.

— Значи, света Рита го е излекувала. — Паола доби доволно изражение. — А баща ти е бил истински вярващ.

— Не съвсем. Смятам, че някой му е дал медальона.

Паола ми хвърли изпитателен поглед.

— Мислиш, че София Бартоли му го е дала?

— Вярвам, че е така.

— Беше мила и добра жена, така си я спомням. Жалко, че в крайна сметка се посрами и предаде селото, като избяга с германец.

Ами ако не е тръгнала по собствено желание? — помислих си. Но един от мъжете каза, че е била забелязана с някакъв германец да се качва посред нощ в един от военните камиони. Били са само двамата. Не е имало никакъв въоръжен ескорт.

Когато пристигнахме на площада, видях наредените дълги маси. Сградите бяха украсени със знамена, а от църквата се спускаха редици от малки флагчета. Камбаните ехтяха все така силно и беше невъзможно да разговаряме. От всички страни към отворените църковни порти се стичаха хора. Мъжете се чувстваха сковано в тъмните си костюми с бели колосани яки. Жените бяха облечени празнично, някои бяха с носии, подобни на тази на Паола, а тъмните им блестящи коси бяха събрани на кок. Издокараните дечица се отскубваха от ръцете на родителите си, които всячески се опитваха да ги държат здраво.

Когато достигнахме вратата на катедралата, из тълпата се понесе шепот:

— Отец Филипо! Отец Филипо!

Спряхме и се обърнахме. Възрастен слабичък мъж в черно свещеническо расо изкачваше стълбите, придържан от двама едри мъже.

— Радвам се да ви видя, отче! Бог да ви благослови!

Хората го поздравяваха, а тълпата се отдръпваше, за да му направи път да мине.

Паола се усмихваше и кимаше.

— Предишният ни свещеник — поясни тя. — Беше нашата сила и упование по време на войната. Казват, че успял да се противопостави на германците и да запази селото ни. Толкова мъничък на ръст, а такъв духовен гигант!

— Оттеглил ли се е от активно служене?

— О, да. Преди години имаше сериозни здравословни проблеми и сега живее недалеч от тук, в дом за свещеници, които вече не са на служба. Толкова е хубаво, че може да бъде с нас на този празничен ден. Без него нямаше да е същото.

Тълпата ни повлече към вътрешността на църквата. Докато се приближавахме, Паола покри главата и раменете си с шала. Видях, че и останалите жени бяха сторили същото, и се почувствах не на място. Добре, че бяхме встрани и бях скрита зад една от колоните. Когато всички седнаха, влезе процесията — момченца в тъмни костюми и момиченца в бели рокли и воали, приличащи на миниатюрни булки.

— Предстои им да получат първо причастие — прошепна Паола. — Не изглеждат ли като малки ангели? Нямам търпение Марчела да порасне и да получи своето първо причастие.

В края на процесията вървяха момчетата, които помагаха на свещениците, а след тях и самите свещеници, облечени в богато украсени брокатени одежди. Месата започна. Всички започнаха да пеят псалмите. Голяма звукова вълна заля църквата. Помислих си колко различно беше всичко това от слабо посещаваните и рехави служби у дома в Англия. Имаше молитви и проповед, след което дойде време и за тържествената част на службата. Прикадиха с тамян. Наситеният му мирис се разпръсна над паството. Свещеникът пееше с нисък глас. Камбаните биеха. След това едно по едно децата отидоха, за да получат първото си причастие. После останалите богомолци запристъпваха един след друг към олтара. Ритуалът продължаваше сякаш безкрайно дълго. Бях прималяла от глад. Те поне получават нафора, помислих си аз.

Точно когато реших, че всичко е приключило, децата бяха поканени да се върнат отново при олтара, за да бъдат официално представени на паството. Отец Филипо беше подкрепен от помощниците си, за да изкачи стъпалата и да даде благословия на децата и на останалите богомолци. Хората подеха нов химн. Свещениците, момчетата, които им асистираха, и децата, които получиха първото си причастие, вече излизаха навън. Най-сетне можехме да ги последваме. С радост установих, че върху масите пред църквата бяха наредени сладкиши и кафе. Търпеливо изчаквах реда си, докато Паола бъбреше с други жени наоколо и бързаше да ме представи.

— Отец Филипо ще остане ли, или ще се оттегли в резиденцията си? — попитах аз.

— Ще остане поне за процесията — каза Паола. — Виж, донесоха стол за него.

Докато слушах проповедта, която се четеше на неразбираем за мен език, ми хрумна нещо. Отец Филипо е бил свещеник на това паство по време на войната и е чувал много изповеди. Може би София му е разказала за британския пилот. Трябваше да измисля как да поговоря с него.

Но веднага след като бяхме изпили по чаша кафе и хапнали парче сладкиш, пристигна градската група. Музикантите бяха облечени в средновековни костюми и гордо крачеха по площада, предшествани от знаменосци, които развяваха огромни флагове. Тълпата ахна. Хората набързо приключиха със сладкишите и оправиха облеклото си, като нямаха търпение да се присъединят към шествието. Оркестърът замлъкна и застана мирно. Само барабаните продължаваха да поддържат ритъма. Там-тарам-тарам та-там. Ехото отекна откъм високите сгради. Децата, които бяха получили първото причастие, се откъснаха от семействата си и се подредиха в две редици, като момчетата и момичетата застанаха един до друг, което определено не се понрави на някои от момченцата. Те стояха и чакаха търпеливо зад оркестъра.

Всички бяха изпълнени с очакване. Тръбачите допряха инструментите до устните си. Проехтя силен звук и откъм църквата се появиха момчетата помощници в техните червено-бели одежди. Две от тях люлееха месингови топки, прикрепени към дълги вериги, от които се разнасяше аромат на тамян. Зад тях носеха отец Филипо върху нещо подобно на стол носилка, последван от четирима мъже, които държаха огромен брокатен покров над главата на действащия свещеник, който от своя страна държеше украсен златен предмет. Не можех да преценя какво е това, но Паола се прекръсти, така че реших, че е някаква религиозна реликва.

Всички те заеха местата си зад момчетата помощници. После тромпетите проехтяха наново, оркестърът засвири и процесията тръгна. Забелязах нещо странно. Няколко души накараха множеството да спре. След това разбрах защо — група мъже приближиха с маршова стъпка, като държаха нависоко древни бойни брадви и кръстове. Бяха облечени в бели роби с островърхи качулки, които скриваха лицата им. Видът им ме изплаши. Приличаха на куклуксклановци. Погледнах към Паола.

— Братството на свети Джорджо — каза тя. — Религиозно общество, съставено от по-видните мъже тук. Чест е да бъдеш поканен в него.

Забелязах, че белите им туники имаха звезда на гърдите. Звезда с много лъчи.

Докато процесията се придвижваше тържествено под бавния ритъм на барабаните, хората от селото я следваха. Ние се смесихме с останалите жени. С много бавна крачка минавахме през Сан Салваторе. Докато вървяхме, имах време да мисля. Звездата с множеството лъчи беше изобразена на значката, която ми бе оставил Джани. Да не би да искаше да ми каже, че някой много високопоставен местен мъж някак е бил въвлечен в кръвопролитие? Погледнах към хората с качулки. Кой от тях криеше нещо?

Вървяхме надолу през селището, докато стигнахме до пътя, покрай който имаше кипариси, след това продължихме по една пътека през полята и подминахме няколко ферми, преди отново да се върнем към центъра. Небето, което беше свежо и ясно досега, започна да се заоблачава. Вятърът се усилваше, което затрудняваше носенето на покрова. Свещеникът едва удържаше дрехите си.

— Моля се да не вали — обади се Паола. — След две седмици ясно слънце, Бог със сигурност не иска да ни прати дъжд точно днес.

Минахме през лозята и поехме обратно по пътя, който водеше към площада. Покровът бе отнесен до стъпалата на църквата. Свещеникът се помоли и раздаде благословията си. Оркестърът започна някаква мелодия, която очевидно беше химн, тъй като всички запяха. Усетих как съм се вторачила в прехласнатите лица на мъжете и жените, които пееха. Това бяха обикновени хора от селото, които искрено вярваха. Завидях им, защото никога не бях изпитвала такова чувство на принадлежност.

Химнът приключи и всички се разпръснаха. Забелязах, че отец Филипо седеше на стола си, и реших да се възползвам от възможността. Приближих се до него.

— Отче, аз съм от Англия — рекох. — Дойдох, за да науча нещо за баща ми, който е бил британски пилот и самолетът му е свален тук по време на войната. Написал е писмо до София Бартоли, но никой в града не е чувал нищо за него. Питах се дали знаете нещо повече, което бихте могли да споделите с мен.

Той ми се усмихна.

— Войната. Толкова трагични времена и толкова много страдание. Толкова безсмислени загуби и погубени животи.

— Помните ли София Бартоли?

Той все така се усмихваше.

— София? Толкова мило младо момиче. Колко беше тъжна, когато мъжът й — как се казваше той? Нека да помисля… Джовани? Не, Гуидо. Точно така… когато Гуидо не се завърна и тя се убеди, че е загинал.

— Но баща ми, британския пилот, тя никога ли не го е споменавала пред вас? Знаехте ли за него?

Отец Филипо направи гримаса, като се опитваше да се съсредоточи.

— Не си от тук, нали? — попита ме.

— Не, отче. От Англия съм.

— Англия. Далеч от тук. Езическа земя, където не почитат истинската вяра.

Тогава осъзнах, че умът му го беше предал. Той се сети за София, но ако тя му е казала нещо за баща ми, вероятно този спомен беше отдавна изтрит.

Опитах се да измисля някакъв въпрос, с който бих могла да опресня паметта му, но в този момент един от мъжете се приближи до него.

— Елате, отче. Ще ви отведа до мястото ви на масата. Сигурен съм, че сте гладен.

Отец Филипо се засмя.

— Храната е единственото удоволствие за един стар човек като мен — каза той, докато му помагаха да се изправи на крака. После погледна към мен. — Беше толкова отдавна. Старите спомени могат само да отворят стари рани. Понякога съм благодарен, че са избледнели.