Рис Боуен
Писмо до Тоскана (32)

Глава 32
Джоана

Юни 1973

Когато приближих къщата на Франческа, кучето скочи и се разлая. То имаше толкова страшен вид, че се поколебах дали да продължа. Не бях сигурна колко дълга е веригата му. Надявах се жената да чуе шума и да излезе, за да види какво става. Най-сетне някой дръпна едно от перденцата на прозореца, нечие лице надникна от там, а после входната врата се отвори.

— Синьорината от Англия — каза тя. — Без съмнение, си дошла за кошницата на Паола. И купата също. Рагуто беше превъзходно. Моля, благодари й за всичко.

Тя говореше на силен диалект и ми беше трудно да я разбера.

— Влез, моля — подкани ме тя с жест.

Кучето дори за миг не сваляше очи от мен. Пристъпих в къщата.

— Ще изпиеш ли едно кафе? — попита тя.

Не бях голям почитател на силното еспресо, което правеха тук. Изглежда, мляко се добавяше в него само на закуска. По всяко време след това да се разрежда кафето беше знак на слабост.

— Благодаря!

Поне щях да имам оправдание да остана и да поговорим.

Тя ме покани да седна на пейката до масата. Заех мястото си и наблюдавах как сипва течността в малка чашка.

— Синьора — започнах колебливо, — исках да поговоря с вас относно баща ми и войната. Мисля, че знаете повече, отколкото споделихте вчера пред синьора Росини.

Тя изглеждаше напрегната.

— Знам само онова, което моят съпруг ми е казвал. Че е видял как германците отвеждат някакъв пленник. Според него е бил пилот от съюзническите войски. Бил е облечен с кожено яке, като тези, които са носели военните летци.

— Съпругът ви споменавал ли е нещо за София Бартоли? — попитах аз.

Сега тя наистина изглеждаше изненадана.

— София Бартоли? Тази, която избяга с германския офицер? Какво общо има тя с това?

— Мисля, че е помогнала на баща ми да се укрива — казах предпазливо.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо за това.

Докато вървях нагоре по хълма към дома й, се питах дали си струва да я излагам на опасност и да й покажа съдържанието на плика. Реших да рискувам.

— Съпругът ви е пъхнал това през решетките на прозореца ми в нощта, в която бе убит — казах аз. — Мисля, че пликът е бил предназначен за мен.

Подадох й бележката. Тя я прочете, после се разсмя, докато клатеше глава.

— Този глупчо. Казах му да остави нещата така и да не рови повече.

— Знаете какво е имал предвид, така ли?

— Знам много малко — отвърна тя. — Знам, че е предавал съобщения за местните партизани. Гордееше се с това. Бил е момче, а вече е давал своя принос за спечелването на войната. Веднъж, когато беше пиян — а това често се случваше, Бог да се смили над душата му, — той ми каза, че ако жителите на Сан Салваторе разберат истината, нещата ще бъдат много различни.

— Каква истина? — попитах.

— За войната, така казваше той. Твърдеше, че някой ден ще намери начин да я каже и тогава всичко ще се промени.

Тя се заигра с предметите на масата. Местеше захарницата и лъжичката, докато говореше, и не ме поглеждаше. Определено не се чувстваше добре да разказва за това, но трябваше да бъда настоятелна.

— Знаете ли какво е имал предвид?

— Не съвсем. Когато беше пиян, говореше неразбрано. А когато на другия ден изтрезнееше и аз го питах какво е искал да каже предишната вечер, той ме удряше през лицето и ми казваше да си гледам работата и да не се бъркам в неща, които не ме засягат. — Тя замълча за миг и ме погледна. — Често ме биеше. Беше агресивен и глупав човек.

— Много съжалявам. В известен смисъл сигурно е облекчение за вас, че го няма.

— Облекчение? — Тя се вторачи в мен. — Успокоение? Да бъда оставена сама в бедност? Как да се справям сама с фермата? Той поне беше полезен в някои отношения. Правеше хубаво сирене.

Абсурдността на това почти ме накара да се усмихна, но се овладях.

— Значи, Джани е предавал съобщения по време на войната и е видял нещо важно, нещо, за което другите не знаят.

— Така мисля — отвърна тя.

Отворих чантата си и извадих от там трите предмета. Поставих ги на масата.

— Той някога показвал ли ви е това? Знаете ли какво значат тези неща?

Тя се загледа в предметите.

— Това е звездата на Обществото на свети Джорджо, орден, към който принадлежат уважаваните мъже в селото.

— Не е ли била тайният знак на партизаните по време на войната? — попитах.

— Възможно е. Бях малко момиче тогава, нищо не мога да кажа. Но това — тя повдигна банкнотата, — това със сигурност са германски пари. А парчето плат? Мръсно, старо парче плат? Какво ли означава това?

— Мисля, че е зацапано с кръв — поясних аз. Видях как Франческа го остави моментално. — Навярно Джани се е опитвал да ми каже, че някой навремето е дал информация, която е причинила нечия смърт, за което му е било платено с германски пари.

— О. — Тя ме погледна. Мъчеше се да проумее чутото. — Значи, това се е опитвал да намекне чрез тези предмети — че някой не е бил героят, за който се е представял, и че един ден Джани ще бъде щедро възнаграден от този човек заради мълчанието си.

— Козимо? — предположих аз. — Мислите ли, че е имал предвид Козимо?

— Много е вероятно. — Франческа се огледа наоколо притеснено, в случай че някой подслушваше до прозореца. — Всички ние сме чували за храбростта му по време на войната. Със сигурност впоследствие той бе възнаграден за това. Но ако съпругът ми е бил достатъчно глупав, за да го изнудва, то тогава е ясно защо е заплатил с живота си. — Тя въздъхна. — Казвах му да остави тези работи. Никога не ме послуша.

Започнах да проумявам ситуацията. Чувала бях как Козимо е оцелял след клането над партизаните. Ами ако не е оцелял, а всъщност го е организирал и му е било платено за това? Джани беше решил, че моментът е подходящ, за да сподели истината с мен. По този начин и някой извън селото ще научи историята. И когато вече ще съм далеч от тук, той е възнамерявал да изнудва Козимо. Както каза Франческа, глупав човек.

— Искате ли да запазите тези вещи? — попитах аз.

— Не. Вземи ги. — Тя избута предметите към мен. — Ако си разумна, ще ги унищожиш. Те могат да причинят само неприятности. Всичко вече е минало. Съпруга ми го няма. Бих искала да си отидеш. Върви си у дома в Англия и забрави за това място.

Нямаше какво повече да си кажем. Станах, благодарих за кафето и излязох навън. Кучето се изправи и козината му настръхна, но когато минах покрай него, не ми изръмжа. Тръгнах надолу по хълма, но после внезапно свърнах към гората. Не зная какво се надявах да открия там. Ако баща ми си беше стъкмил някакъв малък подслон, той отдавна щеше да е загубен или съборен. А и местните щяха да говорят за това. Освен ако… Спрях в началото на гората. Освен ако всички те знаят какво се е случило с баща ми, но са се договорили да си мълчат и да го пазят в тайна. В такъв случай ще се прибера у дома, без никога да узная какво е станало.

Навлязох в прохладата сред дърветата. Беше приятно да съм в гората. Огромните дъбове и кестените все още цъфтяха. Наоколо се чуваше птича песен. Някакъв гълъб издаваше меланхолични звуци на един клон над главата ми. Опитвах се да следвам нещо подобно на пътека сред дърветата. Все още не съумявах да подредя мислите си. След войната Козимо беше станал най-богатият мъж в околността. Възможно е Джани да е бил достатъчно глупав и да е опитал да се възползва от пристигането ми тук, като го е заплашил и изнудвал. Козимо отчаяно искаше да си тръгна от тук, преди да ми хрумне да задавам още въпроси. А Ренцо? Той беше син и наследник на Козимо. С положителност знае какво се е случило по време на войната, както и какво е станало с Джани. Видях как се подчиняваше на всяко желание на баща си. Беше изоставил учението си в Лондон и се беше прибрал набързо у дома, за да му помага.

Най-доброто за мен би било да приема предложението на Козимо и да оставя Ренцо да ме закара до гарата колкото се може по-бързо. Каквото и да се е случило с баща ми, никой нямаше да ми разкаже нищо. Внезапно усетих някакво напрежение из гората, сякаш всички живи твари бяха нащрек. Уплаших се. Ами ако са ме проследили? Ако някой е чул разговора ми с Франческа Мартинели и ме е последвал в гората? Колко удобно. Нямаше да могат да открият тялото ми дни наред…

Проправях си бързо път през шубраците, без дори да поглеждам настрани. Клоните дращеха бузите ми, а къпините се захващаха за полата ми, но не спрях, докато не стигнах до маслиновите насаждения. Едвам си поемах дъх. Зарадвах се, като съзрях къщата на Паола от другата страна на хълма. Взех разстоянието до там тичешком.