Рис Боуен
Писмо до Тоскана (16)

Глава 16
Хюго

Декември 1944

Хюго се събуди посред нощ. Зъбите му тракаха. Целият трепереше. Изправи се и потърси ризата на Гуидо, която беше натъпкал в торбата за парашута под главата си. Отне му известно време да я измъкне, после свали коженото си яке бомбър и я облече. Ризата миришеше на мокри овце, но беше съвсем суха. Докато отново закопчае якето си, вече толкова силно го тресеше, че не можеше да се овладее. Опита се да се свие на кълбо, но шината на крака му пречеше.

Най-сетне кризата премина. Хюго беше изтощен и потънал в пот. Изпитваше желание да разкъса якето си. Потъна в кошмарни сънища. Летеше и беше обкръжен от комари, които искаха да го ухапят, а той посягаше да ги удари безрезултатно. Внезапно те се превърнаха в немски самолети, малки зли самолети, които кръжаха над главата му.

— Махнете се! — извика в тъмнината. — Оставете ме на мира. След това самолетите се преобразиха в някакви безформени летящи създания и се спускаха от червеното небе там, където София вървеше през маслиновите насаждения. Връхлетяха я, сграбчиха шала и дрехата й и се опитаха да я отнесат.

— Не! Не София!

Сега Хюго крещеше и отчаяно се опитваше да се изправи, за да я спаси. Но краката му се бяха превърнали в пихтиеста маса и се строполи. Безпомощно наблюдаваше как я вдигнаха в небето и я отнесоха в мрака.

— София! — извика в отчаяние той. — Не си отивай. Не ме изоставяй.

— Sono qui. Тук съм — прошепна тих глас наблизо.

Някой галеше косата му.

Той едва отвори очи. Беше ден. Бледо слънце надничаше над назъбения край на стената на параклиса. Главата му все така пулсираше. Хюго виждаше размазано, но постепенно успя да различи нежните елфически черти на София, която беше коленичила до него. В погледа й имаше тревога.

— Викаше насън — каза тя.

— Така ли? Мисля, че сънувах нещо.

— Челото ти е топло. Имаш треска. Боя се, че раната ти се е възпалила. Нека да погледна.

Хюго беше прекалено слаб, за да се съпротивлява. София разкопча колана и свали панталона му.

— Дрехите ти са целите мокри от пот — каза тя, като клатеше глава. Много внимателно премахна импровизираната превръзка и сбърчи чело. — Трябва ти лекар. Раната никак не изглежда добре.

Тя се вторачи в крака му и прехапа устни като разстроено дете. Опитваше се да намери някакво решение.

— Мисля, че доктор Мартини е добър човек… Той беше много внимателен към Ренцо, когато се разболя от шарка.

— Никакъв доктор — каза Хюго. — Не можем да рискуваме. Най-малкото ще видят, че идва тук.

— Това е така. Но ако не доведа лекар, може да умреш.

— Така да бъде — отвърна той. — Предпочитам да умра, отколкото да продължавам да рискувам живота ти.

София притисна дланта му между своите.

— Ти си смел, Уго. Надявам се съпругата ти да оценява какъв добър и мил мъж си.

Дори и треската не можа да попречи на усмивката му при тези нейни думи. Той не мислеше, че Бренда би го описала като смел, добър или мил. Но у дома той беше друг човек — държеше се като господар на имението, арогантно и егоистично.

— Ще се опитам да ти помогна — каза София и взе бутилката с грапа. — Нека да пробваме с това, да видим дали ще успее да дезинфекцира раната. Добре, че не си я изпил цялата.

Тя откъсна парче от стария чаршаф и го натопи в алкохола. Той крещеше от болка, докато жената промиваше раната, а после се засрами и прехапа устни, за да не вика.

— Направих, каквото можах. Изглежда почистена. Разбира се, не знам как стоят нещата под повърхността и дали куршумът не е засегнал някой кръвоносен съд. Можем само да се надяваме всичко да е наред.

София приготви тампон и бинт от чист плат и превърза крака му.

— Имаш ли още морфин? — попита го.

— Опасявам се, че не. Имаше само една спринцовка и аз я използвах.

— Нямаш ли някакви други лекарства?

Той прегледа аптечката си. Имаше няколко малки лепенки и блистер аспирин.

— Само това.

— Аспиринът ще помогне да свалим температурата. Това е добре. Но не трябва да те изстудяваме твърде много. — Тя провери дрехите под якето му. — Ризата ти също е много мокра, но не бива да я сваляме сега. Нека бързо да вдигнем панталона ти и после аз ще те увия в одеялото и парашута.

Много внимателно издърпа нагоре панталона му, като гледаше да не докосва раната. После отиде да донесе вода и придържаше главата му, докато той отпиваше и преглъщаше един след друг четири аспирина.

— Донесла съм ти още малко супа — каза тя. — Имаш нужда да се подсилиш. Можеш ли да хапнеш малко?

Махна похлупака на купата и започна да го храни. Той изяде няколко лъжици и се облегна на нея изтощен.

— Трябва да ядеш. Това ще запази силите ти — наставляваше го, сякаш беше дете.

— Не мога. Съжалявам.

София се изправи и му помогна да се подпре на възглавницата.

— Ще отида до селото и ще видя какво мога да взема от аптеката, без да се усъмнят в мен. Не мисля, че ще ми дадат антибиотик без рецепта, но мога да пробвам. Ще им кажа, че Ренцо има възпалено гърло. Вярно е, че е понастинал, но не е нищо сериозно. Ще се опитам да се върна при теб довечера.

— Толкова си добра към мен — каза Хюго. — Ако тази глупава война приключи, ще се върна у дома и ще направя всичко възможно да ти се реванширам. Ще пратя сина ти в хубаво училище. Ще ти купя още кози. Каквото поискаш.

— Нека не говорим за бъдещето — усмихна се тъжно София. — Никой не знае какво ще ни донесе то. Всички ние сме в Божиите ръце и сме оставени на милостта на светиите.

После го прегърна, сякаш беше малко дете, и подпъхна парашута около него.

— Сега си почивай. — Тя се изправи. — Оставям ти вода за пиене и остатъка от супата. Мисля, че е добре да се опиташ да хапнеш.

София му се закани с пръст и той се усмихна.

— Добре. Ще опитам.

Докато дребничката й фигура се отдалечаваше, той се запита дали това не е последният път, в който я вижда.