Рис Боуен
Писмо до Тоскана (40)

Глава 40
Хюго

Началото на 1945

Хюго отвори очи. Някой нежно го докосна по бузата. Над него се беше надвесила тъмнокоса млада жена с миловидно лице. — София? — прошепна той.

— Името ми е Ана — отвърна тя на английски. — Най-сетне се събудихте. Това е добре.

— Къде съм?

Хюго забеляза белия таван и белите завеси около леглото му. — В болница близо до Рим.

— Как съм се озовал тук?

— Късметлия сте. Открили са ви, когато американските войски са напредвали към Флоренция. Един господ знае от колко време сте били там. Първоначално са ви взели за мъртъв, но след това са усетили пулс и бързо са ви откарали до полевата болница. Транспортирали са ви тук няколко дни по-късно, след като състоянието ви е било стабилизирано. Бяхте в кома няколко седмици. Фрактура на главата, оток на белия дроб, а кракът беше с множество наранявания. Истинско чудо е, че сте жив.

Хюго опита да се раздвижи и не успя.

— Някой трябва да напише писмо от мое име.

Тя постави ръка на рамото му.

— Всяко нещо по реда си.

— Знаете ли дали съюзниците са превзели областта на север от Лука?

— Наистина не знам докъде са стигнали. Със сигурност напредват, а германците се оттеглят колкото се може по-бързо. Но мисля, че все още не са напълно изтласкани от този планински район. Сега там има доста сняг.

— Искам да разбера какво става в едно селце, което се казва Сан Салваторе — каза той. — Трябва да знам дали са в безопасност.

— Ще попитам. — Жената му се усмихна — Сега си починете. Ще видя дали ви се полага нещо за пиене.

— Уиски и сода.

Тя се разсмя.

— Ще сте голям късметлия, ако ви разрешат.

Малко по-късно се върна.

— Селото, за което питате, все още се намира на територия, където се водят сражения. В близост до защитната линия на германците.

— Значи, няма да може да изпратя съобщение там?

— Боя се, че не. Но всички са оптимисти, че краят на войната наближава, поне в Италия. С малко повече късмет, ако продължавате да се подобрявате, скоро ще си бъдете у дома. Какво ще кажете за това, а?

Хюго се опита да се усмихне.

На следващия ден при него дойде американски хирург.

— Направих най-доброто, което можах — каза той. — Но кракът ви е в много тежко състояние. Предполагам, че е стара рана, която е зараснала зле. Трябва да бъде почистен от костици и да бъде лекуван наново. Сигурно ще искат да направят това в някоя английска болница и няма да започнат подобно лечение тук. Така че е въпрос на изчакване, докато някой кораб ви вземе.

 

 

С всеки изминал ден Хюго се чувстваше все по-добре. Разрешиха му да сяда и да се движи с патерици. Написа писмо до баща си, жена си и сина си. Ежедневно питаше за новини от фронта и дали областта на север от Лука е в ръцете на съюзниците. Но отговорите си оставаха уклончиви.

Копнееше да пише на София, но не смееше да рискува. Ако все още имаше немско присъствие в района около селцето й и тя получеше писмо от английски пилот, това би означавало смъртна присъда за нея.

Чакаше нетърпеливо нещо да се случи. В средата на февруари беше изпратен до пристанище Чивитавекия и от там го качиха на английски кораб за Портсмут. Това пътуване му се стори безкрайно. Наложи се да избягват вражески плавателни съдове, а после ги връхлетяха бури в Бискайския залив. Хюго беше откаран право в болницата на Портсмут, където кракът му беше опериран. Отново писа на баща си и съпругата си. В началото на март получи отговор, но не от семейството си.

Уважаеми господин Хюго,

Позволих си да ви отговоря, тъй като в момента в имението „Лангли“ няма нито един член на семейството ви, който да отговори на писмото ви.

Бих искала да кажа колко доволна и спокойна съм от факта, че сте отново в безопасност в Англия, а не в някоя чуждестранна военна болница. Исках да сте в по-стабилно здравословно състояние, преди да ви съобщя тази неприятна вест. Баща ви почина преди два месеца. Дихателните му проблеми се влошиха значително и по време на ужасните студове в началото на януари той се разболя от пневмония. Мисля, че първоначалното съобщение, което ви обявяваше за изчезнал, допринесе много за болестта. Съжалявам, че така и не доживя да разбере, че сте в безопасност и на път към дома. Официално сега сте сър Хюго Лангли, макар че допускам, че тази новина не ви носи утеха.

Говори се, че военният гарнизон най-сетне ще бъде изтеглен от замъка „Лангли“. Слава на Бога за това, макар да се опасявам, че ще оставят всичко в пълен безпорядък. Изглежда, че войната действително е към края си. Звучи невероятно, нали? След толкова години на трудности и тревоги.

Ще проверя дали разрешават посещения при вас и ако това е така, мога ли да си позволя да дойда да ви видя? В последно време няма ограничения за пътуванията. Ще ви донеса малко вкусна храна. Предполагам, имате нужда да укрепнете след толкова дълго укриване без никаква храна. Кук сътвори чудеса, предвид ограничените провизии в добавка към онова, което отглеждаме в имението. Макар че бих била щастлива да видя края на заешкото готвено.

Е, няма да ви дотягам повече. Надявам се да ви видя скоро.

Искрено Ваша, Елзи Уилямс, икономка

Хюго сгъна писмото. В главата му напираха какви ли не мисли. Усмихна се мило при спомена за госпожа Уилямс. Когато той бе все още малък, тя беше само Елзи, новата слугиня — бузесто младо момиче, което се отнасяше мило към него, след като майка му почина. После, години след това, старата икономка се беше оттеглила и Елзи зае мястото й. Винаги бе мила и усмихната, така я бе запомнил той. Беше толкова различна от Соумс, главния прислужник, който бе скован и без никакво чувство за хумор.

След това мислите му отлетяха към баща му и той се запита дали усеща тъга. Смъртта му никак не беше изненада, а баща му винаги е бил студен човек, който не показваше обич или близост. Дълг, чест и да постъпваш правилно — тези неща имаха значение за него. А сега го нямаше. Хюго се опита да си се представи като господар на имението. Сър Хюго Лангли. Изглеждаше невероятно. София щеше да се смее — помисли си. — Само ако…

 

 

Елзи Уилямс дойде да го види няколко дни по-късно. Тя изглеждаше все така пълничка и засмяна, беше свежа и младолика за годините си, сякаш войната не я беше засегнала изобщо. Носеше кошница с разни неща — желиран телешки бут, дивечов пай, домашно вино от бъз и бурканче със сладко от ягоди от последната лятна реколта. Тя се смееше, докато показваше тези съкровища.

— Спестявахме дажбите от захар цял месец, за да направим това — каза тя. — Боже, имахме невероятна реколта миналата година. Помогнах на Кук да изчисти всички тези ягоди. Напоследък й помагам много, откакто нямаме кухненска помощница. Никога не съм предполагала какво удоволствие ще ми достави готвенето.

— Много мило, Елзи — каза Хюго. — Всъщност би следвало да те наричам госпожо Уилямс.

— Само при условие че искате да ви наричам сър Хюго — отвърна тя. При това лицето й помръкна. — Съжалявам, че съм носител на толкова ужасни новини за баща ви. В интерес на истината, той се влошаваше постоянно през последните няколко години. А и фактът, че домът му беше пълен с онези простаци, го натъжаваше допълнително.

— Простаци?

— Военният гарнизон. Трябва да видите какъв безпорядък оставиха след себе си. Мисля, че това съсипа баща ви. Знаете колко горд беше той с къщата и земята наоколо.

Хюго си даде сметка, че те изобщо не засегнаха една конкретна тема.

— А жена ми и детето? Дори не ги споменаваш.

— Това е, защото те заминаха за известно време — отвърна тя.

— Заминали са? Къде?

— Не бих могла да ви кажа, сър. Знам, че тя ви остави писмо, но не смятам, че е редно да го отварям. Уведомила е баща ви, че заминава, но той не ми е казвал къде. Вероятно е била разтревожена да бъде в близост до южното крайбрежие, където започнаха да се подвизават онези военни самолети и ракети. Тя изглеждаше непрекъснато нещастна и беше много трудно да й се угоди.

— А синът ми? Той все така ли е в пансиона?

— Не, сър. Доскоро посещаваше училището в селото. Мнението на баща ви беше пренебрегнато. Той искаше Теди да учи в същото училище, в което сте били записан и вие, но мисис Лангли не искаше и да чуе. Казваше, че живее без съпруга си и че няма да допусне да остане и без сина си.

— Разбирам — отвърна той. — Е, мисля, че когато най-сетне се прибера у дома, всичко ще се нареди. А когато войната свърши, ще можем да изберем училище за Теди.

— Наистина ли смятате, че ще свърши скоро?

— Убеден съм — отвърна. — Германците се оттеглят по всички фронтове на Европа. Справихме се с тях, Елзи. Въпрос на време е само.

— Слава на Бога за това — каза тя. — И за това, че сте у дома и в безопасност. Толкова се тревожех за вас, мистър Хюго. Когато получихме телеграмата, че сте изчезнали, си помислихме най-лошото. И колко се радвахме, когато най-сетне ни писахте, че сте жив.

— Просто извадих голям късмет — отвърна той. — Американските части са ме открили насред немския конвой и което е по-важно — разбрали са, че съм жив. Това си е било направо чудо.

— Сигурно сте имали ангел пазител — каза Елзи.

Хюго инстинктивно докосна джоба на якето си.

 

 

Беше му разрешено да се прибере у дома през април. Земята беше покрита с иглики. В околните градини цъфтяха нарциси и минзухари, а плодните дръвчета бяха обсипани с розови и бели цветове. Когато таксито наближи по пътеката към имението „Лангли“, той разбра какво бе имала предвид Елзи, като каза, че мястото е съсипано от военните. Тежки военни коли бяха паркирани по цялата южна поляна, а гумите им оставяха дълбоки следи по някогашната безупречна трева. Северната ливада беше разорана и сега там се отглеждаха зеленчуци. Къщата имаше нужда от боядисване, а някои прозорци бяха заковани с шперплат. Хюго слезе от колата и изкачи стъпалата до входната врата. Караул препречи пътя му на мига.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Къде отивам? — Хюго го погледна с отвращение. — Аз съм сър Хюго Лангли, а това е моят дом.

— Не и в тази му част, приятел — отвърна мъжът. — Сега това е собственост на правителството на Негово Величество и на гарнизона на Източен Съсекс. Твоята част е в онова крило там.

Хюго удържа гнева си.

— Мислех, че се оттегляте.

— Така е. Трябваше да ни изпратят във Франция, но изглежда, че там не сме им необходими. Справят се прекрасно и без нас. Така че вероятно скоро ще си ходим у дома.

Докато Хюго се отдалечаваше, мъжът се провикна:

— Та къде беше? Добре ли си прекара на Ривиерата?

— Изпълнявах мисии с бомбардировач. През четирийсет и първа бях в Малта, след това в Италия, а после лежах три месеца в болница, където сглобиха наново крака ми.

Мъжът застана мирно и козирува.

— Извинете, сър. Нямате униформа и не разбрах.

Хюго заобиколи отстрани на къщата и мина през входа, който някога беше предназначен за прислугата. Чувстваше се нелепо да се промъква така в собствената си къща. Разходи се наоколо и разпозна отделни мебели, но изпита усещане за нереалност от това, че нищо не си беше на мястото, и нито една от стаите не му се стори позната. На масата в едно от помещенията, което сега служеше за гостна, намери писмото, предназначено за него.

Скъпи Хюго,

Докато пиша тези редове, не знам дали си жив, или мъртъв. Казват, че си изчезнал. Предполагам, това означава, че си загинал. Стоях тук по задължение, но сега трябва да помисля за собственото си щастие, както и това на сина ни. Запознах се с един мъж. Той е майор от Американската армия. Прекрасен човек, който обича да се смее и да танцува. Кара ме да се чувствам отново изпълнена с живот. Заминавам с него за Америка веднага щом успея да намеря място на някой от корабите. Дадох указания на адвоката ти да започне процедура по развод. С удоволствие ще се призная за виновната страна, така че да не опетня теб или възвишеното ти семейство.

Между нас така и не се получи, нали? Съзрях забавната и съзидателната част от теб, докато бяхме студенти във Флоренция. Но когато се върнахме в Англия, ти се превърна в подобие на баща си — тесногръд, досаден и дребнав. Така и не успях да се почувствам като у дома си в имението. Това не беше животът, който исках. А и бедният малък Теди беше така самотен и вечно предмет на подигравки от страна на селските момчета. Искам по-добър живот и за него.

Моля те, прости ми. Желая ти всичко най-добро.

Бренда

Хюго се взираше в писмото дълго време. Първоначално изпита гняв, че жена му го е предала и му е изневерила с някакъв американец. Но после радостта надделя. Ако мъжът на София не се завърне, той ще се ожени за нея. Веднага щом войната свърши и може свободно да се пътува, ще се върне в Италия и ще я доведе тук. На мига седна пред писалището и й написа писмо.