Рис Боуен
Писмо до Тоскана (10)

Глава 10
Хюго

Декември 1944

След като София си отиде, Хюго дълго придържаше превръзката към раната си, докато постепенно усети как морфинът започна да действа. В очуканото канче имаше още малко вода и той я изпи с благодарност. После се сети за кестените, които тя беше оставила за него. Обели бодливите обвивки и изяде вътрешността им. Не бяха така вкусни, както печените кестени у дома, но ставаха за ядене.

Дъждът беше започнал да капе върху му и Хюго разбра, че ще трябва да си стъкми някакъв подслон, преди дъждът да се е засилил. Използва последните превръзки, за да притисне раната си, омота крака си с бинта и издърпа панталона си нагоре въпреки предупрежденията на София. Нямаше да се остави да бъде заловен от германците със смъкнат панталон! После се изправи и посегна към пръчката, която му служеше за патерица. Морфинът му беше подействал добре и той усещаше само леки пробождания, когато се размърдваше по малко. Първото, което направи, беше да се облекчи. След това се почувства по-добре и потърси цигарите и запалката в униформеното си яке. Седна на счупената църковна пейка, като засмукваше продължително и доволно издишаше дима. Имаше почти цяла кутия. Ако успееше да ги разпредели добре, щеше да има за няколко дни.

Изпуши цигарата докрай и я изгаси. Сега беше готов да се захване за работа. Застана в средата на параклиса и се опита да прецени ситуацията. Определено имаше немалко строителни материали. Целият покрив беше срутен, но в отдалечения край на помещението имаше нещо като страничен параклис, построен в ниша. Там олтарът беше запазен. Закуцука наоколо, като влачеше парчета дърво в ъгъла. Постави на пода някаква врата от шкаф, после подпря няколко дъски на предната част на олтара и спретна нещо подобно на индианска колиба. След това извади парашута си. Не можеше да реши дали да го разпъне над така пригодения подслон като непромокаема палатка, или да се завие с него, след като се настани вътре. Реши да го вземе със себе си вътре — така поне изпод дъските няма да привлича внимание — и го разпъна на пода. После се приведе и се вмъкна през отвора на подслона, като се уви в парашута.

Земята под него беше ужасно студена, но коприненият парашут успяваше да задържа топлината на тялото му. Искаше му се да бе имал време да облече летателната си униформа. Трябваше да я носи над дрехите, но пилотите я намираха за неудобна. На мисии като тази той дори не летеше на прекалено голяма височина, нито твърде продължително, за да му стане наистина студено. Извади револвера си и го зареди, намери и ножа и ги остави на място, където лесно можеше да ги достигне. После пъхна торбата, която беше съхранявала парашута и аптечката, под главата си и се излегна. Сега нямаше какво друго да направи, освен да чака.

 

 

Сънят го беше повалил. Морфинът предизвикваше странни сънища. Стоеше на някаква висока планина, а под него се бяха струпали облаци. Ангели и дяволи се бореха за душата му. Дяволите имаха татуирани свастики на челата и се опитваха да го завлекат някъде под облаците. После някакъв ангел го хвана за ръка и го издигна нависоко. Сега той се носеше във въздуха.

— Не ме оставяй да падна! — извика Хюго, като гледаше към ангела.

— Разбира се, че няма. С мен си в безопасност — отвърна ангелът и лицето му доби чертите на София Бартоли.

Хюго отвори очи и осъзна, че се усмихва. Внезапно се стресна, когато забеляза някаква жена, която го наблюдаваше през една пролука между натрупаните дъски. Това не беше София — имаше светли коси и ореол. Той се изправи и удари главата си в олтара, при което изруга. Надникна навън.

Докато беше спал, дъждът беше престанал. Снопове слънчева светлина проникваха в параклиса. Косите лъчи на зимното слънце осветяваха някаква фреска на отсрещната стена. Част от нея беше увредена, но точно това изображение беше непокътнато. Представляваше Дева Мария. Не можеше да се определи дали държеше бебето Исус, тъй като тази половина от стенописа липсваше. Тя го наблюдаваше усмихнато и той почувства това като някакво успокоение — сякаш самите небеса го закриляха.

Жаждата отново го мъчеше и главата му беше замаяна. Погледна часовника си. Беше едва единайсет. Предстоеше му дълъг ден. Изпълзя от скривалището си и успя да се изправи. Действието на морфина може би отслабваше, тъй като болката отново го прониза и той изкрещя. Някакъв силен шум наблизо го стресна, но после видя, че това беше просто гълъб, който отлиташе от назъбената стена над него. Гълъби — помисли си. — Бих могъл да ги използвам за храна, ако се наложи да остана тук задълго. Но не бива да ги готвя тук. Може би София ще може да ги занесе у дома, да ги сготви и… Престани — каза си. — Не можеш да излагаш нея и семейството й на опасност. Тя вече му беше казала, че едно цяло село е било екзекутирано, задето е помагало на партизаните. Със сигурност я очакваше същата съдба, ако се грижи за британски пилот.

Трябва да се махна от тук — реши той. — Може би ще се укривам в продължение на няколко дена, докато раната зарасне и си направя шина. После ще поема на юг.

Взе очуканото канче, след което си проправи път покрай стената към предната врата.

Дъхът му спря. Пред погледа му, на всички страни, се простираше впечатляваща гледка — един след друг хълмове, покрити с гъсти гори, които чезнеха в синя мъгла, а в далечината се извисяваха планини, чиито върхове бяха вече покрити със сняг. Нямаше и следа от големи градове, но на върха на някои от хълмовете, като на този право пред него, имаше укрепено селище. Виждаше се много ясно, осветено от дъжда. Къщите бяха прилепени една за друга, сякаш се страхуваха, че ако се разделят, може да се хързулнат надолу по стръмнината. Хюго наблюдаваше с възхищение бледата охра и зелените капаци на прозорците по къщите, красивата часовникова кула, която се издигаше над керемидите на покривите, и рушащите се стени, изградени, за да предпазват селото от нападатели. От комините се издигаше дим, който се извиваше нагоре в неподвижния въздух.

Близките хълмове бяха засадени с редици от маслинови дръвчета и лозя, тук-таме прекъсвани от гъсти гори. Диво и опитомено, помисли си. Това обобщаваше гледката наоколо. После погледът му се плъзна на запад. Там, където част от скалата беше взривена, той съзря останките от път, който се виеше нагоре по билото и водеше към манастира. Между дърветата успя да различи мястото, където пътят се пресичаше с друга пътека долу, ниско в равнината. Докато наблюдаваше, съзря три военни камиона, които се бяха отправили на север. Успя да различи свастиката на един от тях.

Няма как да избягам сега, помисли си. Беше доволен, задето пътят към върха беше разрушен от бомбите. Нито един германски камион нямаше да опита да се изкачи до там. Поуспокоен от това, той пристъпи в параклиса и внимателно си запроправя път през изпочупените и разхвърляни камъни в предната му част. Откри, че резервоарът с дъждовна вода на София преливаше, и се осмели да отпие голяма глътка, като се молеше дъждът да не се е смесил с нещо опасно и вредно, развъдило се там. После се огледа наоколо сред купчините развалини, като се чудеше дали нещо от тях не би могло да му бъде от полза.

Стоеше изправен насред помещение, което със сигурност някога е представлявало кухня. Части от кухненски съдове бяха разпръснати наоколо — тук-таме някоя дръжка на чаша или чиреп от купа подсказваха какво са били някога. Но нямаше нищо запазено и цяло. Предвид състоянието си, той не смееше да продължи с търсенето сред руините, но внезапно забеляза прогорена възглавница, чийто пълнеж се беше изсипал навън. Разбира се, тя беше подгизнала, но той я взе и триумфално я отнесе в скривалището, като се надяваше да изсъхне скоро.

Сега беше изтощен и едва успя да разстеле пуха на възглавницата върху една от падналите греди. Усети, че трябва да седне, в противен случай щеше да изгуби съзнание. Със стонове и ругатни той се напъха обратно в малкото си скривалище и се излегна. Заспа от изтощение.

 

 

Когато отново отвори очи, беше толкова тъмно, сякаш беше далече от всякаква цивилизация. Не можеше да различи дори дланта пред лицето си. Не би дошла сега — помисли си. — Не би успяла да намери пътя през гората в такава тъмница. Усети абсурдно разочарование. Разбира се, че не можеше да остави семейството си на два пъти в рамките на един ден. Би било твърде подозрително. А после го обзе съмнение. Ами ако я бяха забелязали? Ако някой от селото имаше бинокъл и я беше проследил? Ако я бяха предали на германците и в този момент те бяха на път да го заловят?

Обля го студена пот. Трябваше да се вземе в ръце, за да съумее да овладее страха си. Разбира се, че никой от селото не ги бе забелязал. Когато те вървяха към руините, облаците бяха ниско над хълмовете. Той едва успяваше да различи селото. Денят не беше подходящ за наблюдения с бинокъл на околността… освен ако не си германски караул и не си в някоя наблюдателница на хълма. Страхът се върна. Осъзна, че не би могъл да се почувства в безопасност дори за секунда, и внезапно изпита съпричастност към жителите на селото, които никога не можеха да бъдат сигурни дали германците няма да пристигнат и да ги обвинят в укриване на партизани. Винаги можеха да ги строят на площада и да ги застрелят.

Би трябвало да започна да си майсторя шината, помисли си, но не можеше да стори нищо, докато отново не стане светло. Със сигурност не искаше да хаби безценната си запалка, освен за спешни случаи. Лежеше така, заслушан в звуците на нощта — проскърцването на клоните долу в гората, бухането на бухал и далечния лай на куче. Предстоеше му дълга нощ.

 

 

Навярно се беше унесъл, защото, когато се пробуди, съзря светлинка наблизо.

— Синьор? Уго? — дочу шепота и страха в гласа й.

— Насам, синьора. Тук, в ъгъла.

Видя мъждукащата светлинка, която се приближаваше към него. Той седна и избута една от дъските встрани. Жената беше увита в голям черен шал, точно като преди, и той успя да различи очите й на светлината на свещта във фенера, който носеше.

— А, построил си си дом. Много добре. Отначало, когато не те видях и ти не ми отговори, се уплаших, че може би…

Тя не довърши. Шалът се смъкна на раменете й.

— Не съм съвсем мъртъв — опита се да се пошегува той.

София се разсмя.

— Това е добре, защото ти нося разни неща, които да те подсилят.

Хюго се надигна от скривалището, като стенеше от болка. Жената се приближи, остави фенера на някаква греда и приседна до него.

— Виж, нося ти храна.

Тя разтвори торбата и извади нещо, което приличаше на кърпа с увит в нея съд.

— Супа — поясни тя. — Надявам се да е все още топла. Хубава е. С боб, паста и зеленчуци.

София му подаде купата, която още пареше.

— Много е гореща. Трябва да си дошла бързо.

— О, да. Не обичам да се мотая сама из маслиновите насаждения. Не знаеш кого може да срещнеш. Ако партизаните имат явка, не биха искали да видят жена там. Би било също толкова опасно за мен, както и да съм в близост до германците.

— Виж, моля те, не идвай повече — каза той. — Наистина не искам да те излагам на опасност.

— Не се тревожи. Аз внимавам — отвърна тя. — Не запалих фенера, докато не бях достатъчно далеч от селото. Ето, ще имаш нужда от това.

Тя му подаде лъжица и го наблюдаваше, докато той се хранеше.

— Много е вкусно — каза Хюго. — Би трябвало да си оставя малко и за утре, освен ако не искаш да ти върна купата сега.

— Когато изстине, няма да е вкусна — прекъсна го тя. — Освен това съм ти донесла нещо за сутринта. Боя се, че не е много, но ще те подкрепи. — Пресегна се към торбата си. — Малко полента. И твърдо сирене. Лук. Все още имаме полента. Германците не обичат царевично брашно.

— Не бих могъл да ти се отблагодаря.

— Не съм направила нищо кой знае какво. — Тя му се усмихна мило. — Когато светът е полудял напълно, трябва да си помагаме, с каквото можем. Повечето от съседите ми са добри хора и си делим малкото, което имаме. Когато Бенито хвана заек, ни даде от него, за да приготвим бульона, който сега хапваш. А като се прибирах у дома тази сутрин и минавах покрай синьора Гучи, тя видя гъбите, които бях намерила. „Фунги ди боско! — възкликна. — Горски гъби! Обожавам ги! Ако ми набереш малко от тях, ще изпека хляб и бисквити за семейството ти.“ „Ето, вземи сега — рекох и й дадох повечето. — Ще излизам всеки ден и ще донеса още от тях.“

София погледна Хюго. Очите й блестяха на светлината, идваща от фенера.

— Тя е доста богата, а синът й осигурява провизии на черно. Ако мога да й намирам гъби, тя ще ни доставя разни неща. И… така ще имам извинение да идвам насам. Тя е клюкарка и ще разкаже на всички колко старателно търся гъби за нея.

Хюго й се усмихна.

— Но как успя да се измъкнеш тази вечер? Бабата на съпруга ти не те ли попита къде отиваш? Всъщност колко е часът?

— Минава девет — отвърна тя. — Възрастната жена и синът ми спят. Мислят, че съм си в стаята, но аз успявам да изляза през задния прозорец, откъдето никой не би могъл да ме види.

— На колко години е синът ти?

— На три. — София замълча за миг. — Съпругът ми не го е виждал. Беше мобилизиран и замина за Африка, преди Ренцо да се роди.

— И ти не знаеш дали е жив?

— Не знам. — Тя се загледа в ръцете си. — Никой не ми е потвърдил смъртта му, затова вярвам, че може да е в някой военнопленнически лагер. Не бива да спирам да се надявам.

Хюго сложи длан върху ръката й — жест, който никога не би направил у дома си.

— Толкова съжалявам. Сигурно е ужасно да живееш в неизвестност. Но жена ми също често няма новини от мен и знае, че изпълнявам мисии с бомбардировача. Сигурно и тя се тревожи.

— Имаш ли деца?

— Един син. Вече е на девет, но не съм го виждал, откакто беше на пет. Опитвам се да си представя как изглежда сега, вече пораснал, но не мога. Пред очите ми е само онова малко момченце, което влачи плюшеното си мече навсякъде. Срамежливо детенце, което се крие при нани^[1].

— Нани? Баба му живее при вас?

— Не, детегледачката му.

— Детегледачка? Ти си богат?

Той помисли за миг.

— Имаме голяма къща. Не много пари, но доста земи и слуги.

— Ти си благородник?

Тя го гледаше учудено.

— Баща ми е. Аз ще наследя титлата, когато той почине. Не съм точно лорд. Баронет съм. Сър.

— Сър Уго. Представи си какво биха казали в селото, ако знаеха, че разговарям с благородник.

София изрече това толкова драматично, че той се разсмя.

— Сега тези неща нямат никакво значение, нали? Благородници и коминочистачи се сражават рамо до рамо, умират заедно и никой не се интересува какви са били те някога.

— Това е така. Сигурно постоянно тъгуваш за бедната си жена.

Хюго се поколеба, преди да отговори. Липсваше ли му съпругата му?

— Не знам. Никога не сме били близки. Но тъгувам за предишния си живот. Колко лесно беше някой да приготвя храната ми, да пере дрехите ми и да оседлава коня ми. Приемах всичко това за даденост. Но ти със сигурност тъгуваш за съпруга си.

— О, да. Гуидо ми липсва толкова много. Бях само на осемнайсет, когато го срещнах. Отраснах в сиропиталище в Лука. Отгледана съм без обич, нали разбираш. И когато навърших осемнайсет, ме изпратиха да прислужвам в една голяма ферма. Гуидо работеше на полето там като наемен работник. Света Дево! Беше толкова хубав! Когато ми се усмихнеше, имах чувството, че се разтапям като свещ. Влюбихме се един в друг на мига, а когато баща му умря, се оженихме и той ме доведе в къщата си в Сан Салваторе. Семейството му притежаваше малко земя — не много, нали разбираш, но достатъчно — маслиновите насаждения, през които минахме, и пасбище за козите. Имахме малко стадо и правехме козе сирене за продан. Но живеехме заедно едва от година, когато избухна войната и Гуидо беше пратен на фронта.

— А ти вече си очаквала дете?

— Да. Това беше най-ужасният ден в живота ми — когато гледах как той се качва в камиона заедно с останалите мъже и го отвеждат далеч от мен. Той ми помаха и това беше последният път, когато го видях.

— Толкова съжалявам.

Тя кимна и Хюго видя, че едвам сдържа сълзите си.

— И все пак трябва да продължа заради сина си. Не ми е лесно. Прибираме маслиновата реколта, после германците идват и ни вземат по-голямата част от зехтина. Отглеждаме и малко зеленчуци, но те конфискуват и тях.

— А козите?

— Взеха ги отдавна. Умолявах ги да ми оставят една, за да имам мляко за детето, което не беше добре тогава, но те не разбираха италиански, а аз не говорех езика им, така че трябваше просто да гледам как натоварват козите ми в един камион. — Студеният вятър нахлуваше между стените и София се уви по-плътно в шала си. — Не бива да се оплаквам. За всички е трудно. Те вземат всичко, което имаме — кравите, пилетата, дори зеленчуците. Всичко отива за тях.

— Чух, че в селото кукурига петел. Значи, някой все още има кокошки — отвърна Хюго.

— Те са на кмета, синьор Пучи. Той се преструва на приятелски настроен към тях и те му позволиха да си остави няколко пилета. А един от фермерите успя да запази няколко овце. Германците не харесват вкуса на агнешкото. — Тя се усмихна горчиво. — И така оцеляваме. В сравнение с някои от селото, аз имам късмет. Отглеждам царевица и зеленчуци. Суша боба от лятната реколта. Правя царевично брашно за полента. Няма да умрем от глад, нито пък ти, докато аз съм наблизо.

Хюго беше приключил със супата. Усещаше как по тялото му се разлива топлина.

— Не знам как да ти благодаря — каза, подавайки й обратно празната купа.

— Наистина не съм направила нищо кой знае какво. Виж, донесла съм ти и други неща. — Тя се пресегна към торбата и започна да вади неща от нея, като някой фокусник. — Одеяло! Ще ти е полезно в най-големите студове. И един стар чаршаф — чист е. Можеш да го използваш, за да си направиш превръзки за раната. — Извади и малко шишенце. — Грапа. Ще те стопли. Намерих и това. — Подаде му нещо, което приличаше на спица от облегалката на кухненски стол. — То може да ти послужи за шина, докато костта заздравее.

— Ти си страхотна — каза Хюго. — Но тези неща няма ли да потрябват на някого от вас?

— Ще ти издам една тайна. — Тя постави пръст пред устните си, макар да бяха сами в тъмнината. — Семейството на мъжа ми обитава тази къща от много поколения. Таванът е пълен с ненужни вещи. Когато имам малко повече време, ще видя какво още бих могла да открия там.

— Сега трябва да си вървиш — каза Хюго. — Стомахът ми е пълен, имам и завивка. Утре може би ще се чувствам по-добре.

— Да се помолим на Светата Дева това да е така. Не знам кой е светецът, който отговаря за счупените кости и раните. Трябва да попитам отец Филипо.

— Отец Филипо?

— Нашият енорийски свещеник. Той е много мъдър. Знае всичко.

— Не му казвай за мен! — каза Хюго с повишен тон.

— Ще трябва да му споделя, когато се изповядам. Но тайната на изповедта е свята. Отецът няма да каже на никого. Обещал е пред Бога. Така че не се тревожи.

Тя го потупа по ръката, пъхна купата в торбата и отново уви шала около главата и раменете си.

— Нека Мадоната бди над теб, докато се върна, милорд Уго.

Той гледаше как светлинката от свещта замъждука в тъмнината на параклиса. На портала тя се обърна и му се усмихна. Хюго изпита непреодолимо желание да й изпрати въздушна целувка. После дочу как стъпките й заглъхваха надолу по стъпалата, докато всичко потъна в тишината на нощта.