Рис Боуен
Писмо до Тоскана (12)

Глава 12
Джоана

Юни 1973

Встрани от площада се спускаше тясна уличка, която минаваше между зарзаватчийница с прекрасна външна витрина, отрупана с плодове и зеленчуци, и винопродавница. После навлизаше в тунел. За миг се поколебах дали да продължа. Питах се дали това не е някаква местна шега. Бог знае какво щях да открия на другия край на тунела и дали той изобщо водеше нанякъде. Дали не беше път към някоя тъмница или мазе?

Все още усещах, че мъжете ме гледат, и нямах намерение да им доставя удоволствието да станат свидетели на страха ми. Пристъпих смело напред. Под краката си усетих ръбестите късове на калдъръма. Стените на тунела бяха изсечени в скалата на самия хълм. След като тунелът направи завой, видях, че в края се разклоняваше в две отвърстия. През едното се откриваше гледка напред, докато в другото се помещаваше нещо, което приличаше на винарска изба. Преминах безпрепятствено през тунела и следвах пътя, който се спускаше стръмно надолу към долината. Краят на селото беше след още няколко редици от къщи и аз тръгнах по пътеката, която се извиваше по хълма. На нея имаше две успоредни бразди, издълбани в пръстта от колелата на трактори и каруци. Между калните коловози, над тревата, се подаваха макове. След като къщите свършиха, поех между обрасли лозя от едната страна и зеленчукови градини с боб, покрит с червените си цветове и обвит около дървени прътове, с домати и други зеленчуци, които не познавах. Тръгнах по пътя надолу по склона и там, от лявата ми страна, беше една от старите ферми, на които се бях възхищавала, докато пътувах за насам. Постройката беше изградена от избледнял розов камък, керемидите на покрива блестяха в наситено червено на фона на смайващо синьото небе. Над входната врата остаряла и чепата лоза правеше сянка, а наблизо съзрях огромен глинен съд с розмарин, който се разливаше над него. Входната врата беше отворена. Приближих и се огледах за звънец. Почуках колебливо, но не получих отговор.

— Здравейте! Buongiorno! — извиках.

Нямаше никой.

 

 

Откъм задната част на къщата чух женски гласове. Бавно се приближих по пътеката, която водеше към просторна слънчева кухня, от която се носеха чудни ухания — прясно изпечен хляб и подправки, които бяха непознати за мен. На някакви куки висяха медни съдове. До тях имаше плитки от чесън и сушени билки на връзки. По средата стоеше ожулена дървена маса, върху която бяха нарязани различни зеленчуци и подправки, а на дясната стена имаше огромна и старинна открита тухлена пещ, в която можеше да бъдат опечени поне дузина хлябове наведнъж. Пред една по-съвременна газова печка, с гръб към мен, стоеше някаква жена. Когато я погледнах, застинах на мястото си и ахнах. Имах чувството, че някой ме е пренесъл назад във времето. Това сякаш беше майка ми. Същото едро телосложение, косата, прибрана в кок…

Разбърква нещо вълшебно на печката, а аз се прибирам у дома след училище.

Всеки момент ще се обърне и ще ме види, ще ми се усмихне широко и ще разтвори ръце, за да ме прегърне…

Но вместо това някакво куче се надигна изпод дървената маса и пристъпи към мен, като ръмжеше. Жената се завъртя и нададе лек вик на уплаха. Беше се стреснала.

— Тихо, Бруно — каза тя. — Лягай долу.

Кучето се подчини, но ме държеше под око.

— Извинете, синьора — казах бързо. — Почуках, но не ме чухте.

В действителност мисля, че казах, че съм блъскала по вратата, тъй като не можах да си спомня правилната дума за „почукам“ с оскъдния си италиански.

— Няма нищо — отвърна тя. — Сега сте тук. С какво мога да помогна?

— Трябва ми стая за нощувка — казах. — Мъжете в селото ми казаха, че имате подходящо място.

Бях упражнявала тези реплики по пътя до тук и те ми се получиха доста добре.

Тя кимна, а лицето й грейна.

— Да. Разбира се. Малката къщичка в градината. Преди държах там животните. Сега вече е за хора. Не е зле, нали?

Усмихнах й се. Трудно беше да определя възрастта й. Може би беше около четирийсетте, но лицето й беше невероятно гладко, а в косата й само тук-таме имаше сребърни нишки. Носеше голяма синьо-жълта престилка върху бяла блуза, ръкавите, на която бяха навити над лактите.

Жената избърса ръце в престилката и се приближи.

— Аз съм Паола Росини — представи се тя. — Добре дошла!

Здрависах се с нея.

— Приятно ми е да се запознаем, синьора Росини. Аз съм Джоана Лангли.

— От Англия?

— Да.

Тя кимна одобрително.

— Приличаш на английско момиче. Те винаги са високи и елегантни. Студентка по италиански ли си?

— Не, тук съм на посещение. Обикалям по местата, където баща ми е ходил, когато е бил в Италия.

— Наистина ли? Бил е в Сан Салваторе някога?

— Мисля, че да — отвърнах, но не исках да обсъждам това сега.

В този миг се разнесе силен и пронизителен плач и аз си спомних, че не бяхме сами. Бях дочула разговор, докато пристъпвах в двора на къщата. В ъгъла, на един стол, седеше млада жена. Тъмната й коса беше разпиляна по раменете и тя ме наблюдаваше с любопитство. В скута си държеше мъничко бебе.

— Дъщеря ми Анджелина — изрече гордо синьора Росини. — А това е внучката ми Марчела. Тя е само на три седмици. Роди се преждевременно и в началото се тревожехме, че може да я загубим, но с малко повече грижи и благодарение на кърмата на майка й сега е добре. Нали, Анджелина?

Момичето в ъгъла кимна и ми се усмихна срамежливо.

— Съпругът на Анджелина е стюард по корабите — каза синьора Росини. — Той е далече, някъде по моретата, и все още не е виждал дъщеря си. Но тя идва при старата си майка и знае, че тук ще се погрижат добре за нея.

Не можех да отместя очи от това малко, съвършено човече, нито можех да спра да мисля за неща, за които не желаех. След три месеца… Престани! — заповядах си аз.

— Поздравления за дъщеря ви.

Това беше една от репликите, които учихме в курса по италиански.

Анджелина грейна от радост.

— Омъжена ли сте? — попита тя. — Имате ли деца?

Опитах се да задържа усмивката на лицето си.

— Все още не — казах. — Уча за адвокат.

— О, учите, за да станете адвокат.

Те се спогледаха и кимнаха впечатлени.

Паола подуши във въздуха и се сети, че е оставила яденето на печката.

— Един момент — каза тя и се втурна натам, като отривисто разбърка гозбата.

— Какво готвите? — попитах. — Ухае чудесно.

Тя се обърна към мен и скромно повдигна рамене.

— Не е нищо особено. Съвсем обикновен обяд, който ние тук в Тоскана, обичаме да похапваме. Казваме му папа ал помодоро, доматена супа. Заповядайте да го опитате заедно с нас. Има предостатъчно.

— С удоволствие, ако настоявате.

— Разбира се. — Тя се обърна към дъщеря си: — Сложи бебето да спи, Анджелина, и разбъркай манджата още веднъж, докато аз покажа на младата дама от Англия стаята й. Сигурна съм, че тя би желала да се измие преди обяда.

Анджелина се изправи и остави малкото вързопче в люлка до стената. Бебето нададе жалостив вик.

— Остави я да поплаче — каза Паола. — Добре е за дробчетата й. — После се обърна към мен: — Ела. Ще ти покажа стаята.

 

 

Взех багажа, който бях сложила на земята, и я последвах навън през задната врата. Бруно се затътри до мен. Реши, че след като господарката му ме е одобрила, значи, всичко би трябвало да е наред. Пътека, покрита с каменни плочи, вървеше надолу по хълма и минаваше през градина, пълна с цветя и зеленчуци. Рози цъфтяха между боба и доматите. Имаше храсти лавандула и розмарин, които ухаеха неописуемо, когато минах покрай тях. Насред другите растения съзрях и различни плодни дръвчета — череши и кайсии, почти готови за бране, както и ябълки, които бяха все още като малки зелени топчици. Пътеката водеше към стара каменна плевня с решетки на прозорците. Не бих казала, че беше особено предразполагаща. Паола мина откъм едната й страна, взе един голям ключ и отвори вратата.

— Моля, заповядай — каза тя, като ми направи път да мина.

Стаята беше съвсем простичко обзаведена — метално легло, бял шкаф с чекмеджета, закачалки на стената за дрехите и малка масичка до прозореца. Подът беше облицован със същите червени плочки като в кухнята и по градинската пътека. На прозореца имаше чисто бели пердета, а леглото беше застлано с бели чаршафи, покрити с домашно изработена завивка.

— Va bene? — попита тя. — Харесва ли ти?

— Si — кимнах ентусиазирано. — А къде мога да се измия?

— А — рече тя и отвори някаква старинна врата, която водеше към мъничка баня. — Имаш си вода само за теб. От кладенеца навън е, така че не ти препоръчвам да пиеш от нея. Има и бойлер за душа. Виж как се включва. Трябва да повдигнеш ръчката ето така. — И тя ми показа. — Бъди внимателна. Затопля водата прекалено много.

Забелязах твърде странното на вид приспособление на стената и реших да се вслушам в предупреждението й. В банята имаше мивка, тоалетна и много малка ниша с душ. Но беше безупречно чиста. Макар и домашни животни да бяха обитавали мястото някога, сега не се усещаше никаква миризма. Всъщност прозорецът на банята беше отворен и уханието на орловите нокти нахлуваше в помещението откъм старата стена навън. На мига почувствах това място като свой дом.

— Благодаря. Много е хубаво — отвърнах. — Колко ще струва?

Тя каза някаква цена. Сметнах набързо, като обърнах лирите в паунди и пенсове. Беше съвсем приемливо.

— Ще закусваш с нас в къщата — добави тя. — Също така, ако искаш да вечеряш с мен и Анджелина, ще струва съвсем малко повече. Ще ми казваш сутринта и ще приготвям нещо специално за вечеря.

— Благодаря. Бих искала да се присъединя към вас за вечеря, ако няма да ви притеснявам.

Внезапно се почувствах объркана, сякаш тази добрина беше твърде много за мен след няколко месеца самота.

— Ще те оставя да се настаниш — каза синьора Росини. — А аз ще сервирам храната. Ела, когато си готова.

 

 

Тя отвори вратата и бризът нахлу в стаята с леко ухание. Изкушавах се да пробвам плашещото приспособление за душ след цяла една нощ, прекарана във влака, но не исках да карам Паола да ме чака прекалено дълго. Разопаковах някои неща, измих лицето и ръцете си, сложих си чиста блуза и се сресах. После затворих вратата след себе си и тръгнах обратно по пътеката. Масата беше сложена и на нея бяха подредени ярко оцветени керамични съдове и купи. В средата имаше голямо плато с домати, парче бяло сирене, няколко резена салам, маслини и самун хрупкав хляб. Паола с жест ме покани да седна и ми поднесе купичка супа. Беше твърде гъста, за да може да се нарече супа, и ухаеше на чесън и други подправки, които не можех да разпозная. Опитах колебливо и сякаш усетих експлозия от вкусове в устата си. Как е възможно някой да вземе обикновени домати и лук и да направи така, че те да имат такъв вкус?

— Апетитно е — казах аз, като се надявах, че употребявам правилната дума. — Много е добро.

Паола се суетеше зад гърба ми, после издърпа един стол в челната част на масата. Анджелина се присъедини към нас. Тя отново беше взела бебето и за мое удивление, повдигна блузата си и сложи дъщеричката си на огромната си кръгла гърда. После взе лъжицата и започна да се храни.

— Така, всички са на масата — отбеляза Паола доволно.

— Как приготвяте тази супа? — полюбопитствах аз.

Тя се разсмя.

— Много е просто. Това е, което ние наричаме cucina povera, непретенциозна селска храна. Също така е добър начин да се оползотвори коравият хляб от вчерашния ден. Всъщност не е нищо повече от остарял хляб, накиснат в зеленчуков бульон, а после към него се добавят чесън, домати, моркови и целина и се поднася със зехтин. Това е всичко.

Ядох, докато не ометох чинията си с пресния и все още топъл хляб. Паола донесе една кана и ме попита дали може да ми налее в чашата. Кимнах в съгласие, но после притеснено установих, че тя сипваше червено вино, а не вода, както очаквах.

— За мен много малко вино — казах. — Не съм свикнала да пия през деня.

— Но това е обикновено вино. Не е твърд алкохол. Даваме го и на децата. Прави ги силни. Но ако искаш, може да го смесиш с малко вода.

Тя ми подаде гарафа с вода и аз си сипах малко.

Подканиха ме да си взема от останалите неща на масата. Опитах салама и сиренето, а толкова сладки домати не бях вкусвала никога преди.

— Как се казва това сирене? — попитах. — Толкова е различно от всяко друго, което съм пробвала.

— А, това е, защото е от овче, а не от краве мляко, каквото имате във вашата страна. С моя съпруг правехме точно такова сирене навремето. Наричаме го пекорино. Вкусно е, нали? С остър и силен аромат.

— Така е — кимнах.

— Вземи си още. И опитай от прошутото.

Тя постави още неща в чинията ми и докато се хранех, ме разпитваше. Къде живея? Какви са родителите ми?

Казах й, че живея в Лондон и родителите ми са починали. Тя кимна. В очите й имаше тъга.

— Толкова е тъжно да изгубиш любимите си хора. Боя се, че това е рана, която никога не зараства. Моят любим Джанфранко почина миналата година.

— Много съжалявам — отвърнах. — Болен ли беше?

Тя поклати ядосано глава.

— Не. Камионът му излезе извън пътя и се преобърна, когато мъжът ми отиваше към пазара. Тогава времето беше лошо. Много дъждовно и ветровито. Но Джанфранко беше добър шофьор. Понякога си мисля…

— Мамо, не бива да говориш за това — прекъсна я Анджелина. Погледнах към нея въпросително. — Майка ми смята, че тук има мъже, които не са харесвали баща ми. Той бе прекалено честен. Не искаше да плаща подкупи и не желаеше да продава земята си.

— Истина е. Често се питам защо. Знам само, че съпругът ми бе отнет. Твърде млад. Твърде млад.

— Значи, сега се грижите за фермата вие? — попитах.

— Работата беше твърде много за сама жена — отвърна тя. — Имахме овце и кози за сиренето, но сега вече ги няма. Трябваше да ги продам. Сега настанихме теб в тяхната къщурка. Лозето ми е дадено под наем на други хора. Запазих си няколко маслинови дръвчета за зехтина и както виждаш, отглеждам зеленчуци в градината си. Продавам ги на пазара веднъж седмично. От плодовете правя сладка. Достатъчно е, за да преживяваме.

 

 

Известно време се хранихме в мълчание. От виното главата ми натежа, а горещият следобед ме успиваше.

— Ако нямате нищо против, ще си подремна малко — казах аз. — Цяла нощ не мигнах във влака.

— Разбира се.

Паола се изправи.

— Може би по-късно ще ми покажете как приготвяте някои от вашите рецепти? — попитах.

— За мен ще бъде удоволствие. Обичаш ли да готвиш?

— Бих искала да се науча — отвърнах. — Майка ми беше добър кулинар, но аз така и не мога да правя нищо повече от пържени яйца.

— Тя не те ли е учила? — попита Паола.

— Не. Тя почина, когато бях на единайсет.

Паола се приближи към мен с разтворени обятия и ме прегърна. Усетих миризма на чесън и пот, както и лек парфюм, наподобяващ розова вода, но съчетанието от тези миризми не беше неприятно за мен.

— Никое момиченце не бива да расте без майка — каза тя.

Едвам сдържах сълзите си.

 

 

Заради виното и умората бях спала повече от час. Събудих се замаяна и трябваше да наплискам лицето си с вода, за да се почувствам поне малко по-добре. Когато се върнах в кухнята, видях Паола, която работеше на голямата маса. Тя ме посрещна с усмивка.

— А, малката, която иска да се научи да готви. Дойде тъкмо навреме. Виж, правя пичи. Това е типична за този регион паста, приготвена само с брашно и вода. Без яйца. Искаш ли да ми помагаш?

— Да, благодаря. С удоволствие — казах.

Измих ръцете си на мивката. После тя се зае да ми показва.

— Ето, като начало правим две купчинки от два различни вида брашно. Обикновено аз използвам грис, както и брашно, което ние наричаме тип нула нула. Много е добро. След това ги смесваме, правим малко кладенче в средата и започваме да наливаме вода, малко по малко, като внимаваме да не се разлива навън, и разбъркваме. После започваме да месим.

Опитах се да следвам указанията над моята купчинка брашна. Не се оказа така лесно, както изглеждаше отстрани. Тестото оставаше по пръстите ми. Получи се пихтиеста смес.

— Мисля, че има нужда от повече брашно — обади се Паола и се включи да ми помага, докато се получи гладко тесто. — Сега идва трудната част. Трябва да месим много. Поне десет минути непрекъснато.

Отново се опитах да й подражавам. Костваше ми усилия, но усещането, че създавам нещо с ръцете си, беше неописуемо. Действаше ми успокояващо и започнах да се усмихвам. Докато работех, обходих кухнята с поглед. Снопове подправки се сушаха в ъгъла, закачени на един рафт, а по продължение на стената бяха наредени обемисти стъклени съдове, пълни със зехтин и с други неща, които не можех да видя от мястото, на което стоях.

— Сега трябва да го оставим да втаса — каза Паола. — Ела да пийнем кафе, докато чакаме.

Тя наля две чаши гъсто черно кафе и побутна чинийка с твърди бисквити с бадеми пред мен. Седнах до нея и отхапах от бисквитите.

— Вкусни са, нали? — обади се тя. — Още по-вкусни стават, ако ги топиш във „Вин Санто“.

— И така е добре — отвърнах, макар и да не бях свикнала с толкова силно кафе, направо се разтреперих от него.

— А сега ще довършим нашата пичи. — Паола се изправи и махна кърпата, с която беше покрила тестото. — Ще ти покажа как го разточваме.

Тя откъсна парче от тестото и го постави на масата, поръсена с брашно. После започна да го разстила с ръце така, както моделирахме змии от пластилин, когато бях дете. Паола търкаляше тестото напред и назад, докато то не стана тънко и дълго като шнур. После подаде топчица и на мен. Моето не се получи така добре, но аз истински се наслаждавах на опитите си.

— Довечера ще я добавим към заешкото рагу — каза Паола, докато се занимаваше с пастата. — Тези зайци са се превърнали в истинска напаст за зеленчуците ми, затова моля момчетата от селото да ги отстрелват. Те обичат да стрелят, а аз обичам заешко. Давам им по един, за да занесат на майките си у дома, и така всички са доволни.

Трябваше много да се концентрирам, за да разбера какво ми казва, защото не знаех италианската дума за „заек“, но след като тя спомена, че й ядат зеленчуците в градината, се досетих за какво говори.

— Как приготвяте заешкото рагу?

— Никак не е трудно. Трябват ти панчета и лук, както и салвия и розмарин, разбира се, също така домати и чесън. Готви се на тих огън продължително време. Направих го рано тази сутрин.

Реших, че моментът е подходящ, за да започна разговор за баща ми.

— Синьора Росини, разказах ви, че дойдох, защото баща ми е бил в Сан Салваторе по време на войната. — Замълчах за момент. — Той е бил британски летец. Самолетът му е бил свален. Знаете ли нещо за това? Английски пилот? Самолет, който се е разбил наблизо?

Тя ми се усмихна извинително.

— Аз не бях в селото по време на войната — отвърна ми. — Майка ми ме прати при моята леля горе в планината, за да ме предпази от германските войници. Бях младо момиче и германците… те смятаха, че имат право да вземат всяка жена, която им хареса. Така както мислеха, че могат да убиват всеки, когото поискат. Бяха животни. Не мога да ти опиша колко изстрадахме.

Кимнах с разбиране и попитах:

— Помните ли жена, на име София Бартоли? Тя е била от селото.

— София Бартоли? Да, разбира се. Спомням си я. Помня, когато съпругът й Гуидо я доведе преди войната. Тя не беше от тук, затова хората от селото не гледаха с добро око на нея. Те не обичат пришълци. Беше сираче. Зная, че нямаше семейство. Смятах я за красива и мила жена. Чух, че е изгубила съпруга си на Северноафриканския фронт.

— Знаете ли какво е станало с нея?

— Когато се върнах в селото, след като войната беше приключила, нея я нямаше. Никой не говореше за това, но се беше случило нещо лошо. Тя беше заминала, оставяйки малкия си син тук.