Рис Боуен
Писмо до Тоскана (42)

Глава 42
Джоана

Юни 1973

Седмица по-късно с огромно неудоволствие се подготвях да си замина за Англия, за да присъствам на търга на картината, когато някакъв служител от пощата дойде при нас с Ренцо.

— Получих телефонно обаждане от дома, където живее отец Филипо — каза той. — Казаха, че здравето му се влошава твърде бързо и че той иска да говори със сеньор Бартоли и с младата дама от Англия.

Озадачени, потеглихме с колата на Ренцо до близкото градче. Сградата на дома беше приятна и модерна постройка, леко отдалечена от центъра. Млада и приятна на вид монахиня ни придружи до стаята на отец Филипо.

— Той е много отпаднал — каза притеснено тя. — Мислите му са доста объркани, но се надявам да съумеете да му донесете покой, преди да си отиде от този свят.

Действително възрастният мъж изглеждаше, сякаш беше безплътен. Лежеше под белите чаршафи, а очите му бяха затворени. Ренцо промълви тихо:

— Отче, аз съм. Ренцо Бартоли. Дойдох по ваша воля и доведох младата дама от Англия.

Очите на стария свещеник леко се отвориха.

— Добре — отрони той. — Бих искал да чуете моята изповед, преди да умра. Ти и младата дама, тъй като това касае и нея. Аз съм отговорен за смъртта на майка ти и англичанина. Аз ги предадох и това тежеше на съвестта ми през всичките тези години.

— Как бихте могли да сторите подобно нещо, отче? — каза меко Ренцо.

— Трябваше да преценя кое е най-доброто в онази ситуация. — Звуци, подобни на хрипове, излизаха от устата на свещеника. — Немският комендант дойде при мен. Каза, че подозира, че някой от селото укрива английския пилот. Закани се да екзекутира всички ни, мъже, жени, деца, докато някой не си признае. София ми беше споделила в изповедта си за англичанина. Знам, че тайната на изповедта е свещена, но тук ставаше дума за много невинни жертви, заложени срещу нейния живот. Казах му онова, което знаех, но го умолявах да я пощади и да вземе мен вместо нея. Той не се съгласи. Така, с непоносимо натежало сърце, му дадох майка ти, Ренцо, за да могат останалите да живеят. Оттогава непрекъснато мисля дали постъпих правилно, или допуснах ужасна грешка.

— Сторили сте онова, което сте мислели, че е най-доброто за момента, отче — каза Ренцо. — Правилно решение не е било възможно в тази ситуация.

— Това е така. Но в същото време… Тази толкова прекрасна млада жена. Колко много плаках за нея през всичките тези години и се молех да е отлетяла като ангел на небето.

— Убеден съм, че тя е там.

Гласът на Ренцо се пречупи.

— А младата дама от Англия… Германците отведоха баща й. Толкова съжалявам.

— Но той е успял да избяга, отче — прекъснах го аз. — Прибрал се е у дома и се е оженил отново. Аз съм дъщеря му.

— Слава на Бога. — Отец Филипо се усмихна едва-едва. — Поне нещо добро се е случило.

Очите на стария свещеник се затвориха.

Ренцо се наведе и го целуна по челото.

— Почивай в мир, отче. Няма нищо за прощаване тук.

На лицето на отец Филипо се появи мила усмивка. Мина известно време, преди да осъзнаем, че не диша.

Същата вечер с Ренцо седяхме на верандата. Този път пиехме лимончело след храната, която Ренцо беше приготвил за мен — миди със сметана, бифтек по флорентински и бадемов сладкиш и сладолед за десерт. От години не се бях чувствала толкова щастлива.

Далечните хълмове бяха окъпани в розовите оттенъци на залеза. Някъде в далечината биеше камбана. Всичко останало беше потънало в тишина.

— Значи, всичко това сега е твое — казах аз, като посочих лозята и маслиновите насаждения. — Ще бъдеш богат.

Ренцо огледа околността.

— Да, предполагам, че ще забогатея. Но сега, когато знам истината, смятам, че трябва да върна земите, които баща ми е иззел след войната. Те принадлежат на наследниците на онези смели мъже, избити в масовото клане. Това е единствената възможна правилна постъпка, не мислиш ли?

— Да — съгласих се аз. — Определено смятам, че си прав.

— И въпреки това ще разполагам с лозята и маслиновата преса — добави той. — Не бих казал, че ще съм беден. — Той ме погледна право в очите. — Нито пък ти, както изглежда.

— Да, така е. Все още не съм осъзнала този факт.

— Ще можеш да откупиш фамилното имение. Ще станеш господарката на замъка „Лангли“.

За миг в съзнанието ми изплува картина. Видях се как казвам на мис Хъниуел: „Съжалявам, но ще се наложи да се изнесете до края на срока. Връщам се да живея тук“. При мисълта за това се разсмях.

— Забавно е, но в действителност цял живот съм си мечтала да направя точно това. Исках да успея, за да мога да откупя къщата на баща ми заради него. А сега той е мъртъв и аз не се виждам като господарка на имението. Все още не знам какво искам да правя.

— Джоана — изрече бавно той, — не беше нужно да оставаш. Можеше да се прибереш у дома с английския адвокат. Но ти го отпрати, като му каза, че ще си необходима тук заради разследването. Питам се дали това означава, че не искаш да си тръгваш.

— Така е — потвърдих. — Не желая да си ходя. Тук ми харесва. Обичам да съм при Паола, да се уча да готвя и да усещам, че някой го е грижа за мен.

— А аз? — попита Ренцо. — Дали част от причината да останеш тук е това, че не искаш да ме напускаш?

— Да — внимателно отвърнах аз. — Мисля, че е така.

Той се наведе към мен, повдигна брадичката ми и ме притегли към себе си. После ме целуна дълго и страстно. Когато се отдръпнахме един от друг, се засмя притеснено.

— За щастие, сме на верандата, където всички могат да ни видят. Иначе не знам докъде би довело това.

— Аз съм уважавана английска лейди — вметнах. — Очаквам да се отнасят към мен с респект.

— Разбира се, милейди — разсмя се Ренцо, а погледът му беше закачлив.

Внезапно ми хрумна една мисъл.

— Би могъл да се върнеш в Лондон, за да довършиш обучението си и да отвориш свой ресторант.

— Можем да превърнем замъка „Лангли“ в хотел или ресторант — добави той.

— Ние?

— Твърде много ли избързвам? Може би само като бизнес партньори?

— Защо Англия? Там вали постоянно. Можеш да отвориш заведението си тук, така както някога си мечтал. Можеш да превърнеш тази къща в ресторанта, който винаги си искал. Представи си как гостите седят на терасата и изпълват душите си с тази гледка, преди да се насладят на храната.

— Първо ще се наложи да се върна в Англия, за да завърша обучението си — каза той. — А ти трябва да вземеш твоя изпит. А после, кой знае?

Той се пресегна и пое ръката ми. Седяхме мълчаливо един до друг на терасата, докато слънцето се скриваше зад хълмовете на запад и една след друга светлинки се появяваха навсякъде, докъдето поглед стигаше.