Рис Боуен
Писмо до Тоскана (14)

Глава 14
Джоана

Юни 1973

Сърцето ми заби лудо. Оставила е малко момченце. Красивото момче от писмото? Може би той все още е тук? Поех си въздух и изрекох наум въпроса си, преди да попитам Паола:

— А този син на София все още ли е в селото?

Паола кимна с усмивка.

— Да, разбира се. Козимо го взе и го отгледа като свое дете.

— Козимо?

Усмивката изчезна от лицето й.

— Козимо ди Джорджо, най-богатият човек в околността. Притежава много земя. Иска да купи и моята маслинова горичка. Целта му е да контролира бизнеса с маслините в нашия регион, но аз не желая да продавам. Тук всява едновременно страх и уважение. Бил е герой по време на войната, партизанин. Единствен той е оцелял от масовото клане, устроено от германците. Наложило се е да лежи сред труповете и да се преструва на умрял, докато войниците са обикаляли наоколо с щиковете си. Можеш ли да си представиш?

— Значи, той е осиновил детето на София?

Паола кимна.

— Да, за негов късмет. Гуидо и София бяха много бедни, като всички нас, но сега Ренцо е наследникът на Козимо. Един ден ще бъде богат. Богат и влиятелен.

Аз отново формулирах много внимателно наум онова, което исках да кажа.

— Как бих могла да се срещна с този човек, с Ренцо?

— Ако отидеш до селото в шест или седем часа, ще видиш повечето мъже, събрани на площада. Срещат се, а през това време жените им приготвят вечерята. Убедена съм, че ще знаят къде да намериш Козимо и Ренцо. Боя се, че Козимо получи удар преди няколко години.

— Удар? — не знаех значението на тази италианска дума.

— Когато кръвта е блокирана. Инсулт. Лявата страна от тялото му е частично парализирана — обясни тя. — Сега ходи с бастун и Ренцо е непрекъснато при него, за да му помага.

Паола взе една кърпа, с която покри купата, и избърса ръцете си в престилката.

— Приключихме ли с пастата пичи? — попитах. — Имаш ли нужда от още помощ?

— Това е. Само трябва да се свари. Иди и се забавлявай, млада госпожице.

Усмихнах се и кимнах.

— Бих искала да се поразходя и да разгледам Сан Салваторе. Както и да погледна коя е къщата на София Бартоли.

— Ще я откриеш лесно. Като вървиш по улицата, завий в последната пряка вдясно. Къщата на София е на края.

— Семейството й още ли живее там?

— О, не. Съпругът й не се върна от фронта. Там имаше само една много възрастна баба и тя почина малко след като свърши войната.

Кимнах с разбиране.

— Иска ми се да разговарям с мъжете на площада — рекох. — Не зная дали могат да ми кажат нещо, но може пък да са виждали баща ми.

— Възможно е — каза Паола, но не звучеше много обнадеждаващо.

— А след това, ако мога, ще си дойда за вечерята с вас. Нямам търпение да опитам пичи и заека.

— Добре — кимна одобрително Паола. — Разбира се, че си добре дошла за вечеря. Анджелина ще се радва да има млад човек, с когото да си поговори. Скучно й е само с мен. Със сигурност би искала да научи нещо за английската мода и музика. Тя все още е тийнейджър в сърцето си!

— На колко години е? — попитах.

— Почти на двайсет — отвърна Паола. — Време й е да улегне и да се държи като сериозна майка и съпруга, а не да слуша попмузика и да иска да танцува.

Почти на двайсет — помислих си. — А ето ме мен на двайсет и пет и все още си мисля, че съм млада и имам твърде много време, за да реша какво искам да правя с живота си.

 

 

Отидох в стаята си и взех фотоапарата и чантата си. Сложих си и шапка, тъй като следобедното слънце напичаше безжалостно. След това потеглих нагоре по пътеката за селото. Тунелът ми се стори приятно хладен след изкачването по хълма. Стоях в него и през отвора му наблюдавах пейзажа наоколо. Накъдето и да погледнех, имаше маслинови насаждения. Ако този Козимо притежаваше всичко това, действително трябва да е много богат човек. А тези стари руини, които виждах зад дърветата, това замък ли беше? Може би си заслужава да ги разгледам. Това ме накара да се замисля: Колко време възнамерявах да бъда тук? Ако никой в градчето не знаеше нищо за баща ми, какъв смисъл имаше да оставам още? Но след това си спомних за Паола и нейната светла и ухаеща на подправки кухня и ми хрумна, че това би могло да е мястото, което ще постави началото на изцелението ми.

Площадът беше пуст по това време на деня. Слънцето напичаше калдъръма, отразявайки се в избледнелия жълтеникав хоросан на общинските постройки. Смокиновите дръвчета изглеждаха прашни и унили в жегата. Изкачих стъпалата към църквата. Миризмата на тамян се усещаше силно във въздуха. Прашинки танцуваха на слънчевите лъчи, които се провираха през високите и тесни прозорци. По стените висяха стари картини, а наоколо имаше статуи на светци. Отскочих уплашено, когато се натъкнах на олтар, под който имаше ниша, покрита със стъклен похлупак. В нея имаше скелет, облечен в епископски одежди, а върху черепа му беше поставена корона. Това някакъв местен светец ли беше? Тъй като бях възпитана не особено религиозно и под съвсем скромното англиканско влияние, винаги бях намирала католическите църкви за плашещи — сякаш бяха на крачка от черната магия. Някакъв свещеник се появи иззад олтара и аз побързах да изляза.

Тръгнах по пътя нагоре от площада, покрай магазини и къщи, сгушени една в друга срещу хълма. Тук-таме имаше улички, които тръгваха в различни посоки. Някои от тях бяха толкова тесни, че можех да протегна ръце и да докосна сградите от двете им страни. Капаците на прозорците бяха затворени на следобедната горещина. Някои от къщите имаха дървени балкончета, украсени със сандъчета с мушкато. Пред други имаше големи глинени гърнета и делви, като тази в двора на Паола, пълни с цветя и подправки. Освен някоя котка, припичаща се на слънцето, улицата беше пуста. От вътрешността на къщите се чуваше тракане на съдове — приготвяше се вечерята. Бебета плачеха, а от радиото се носеше жална песен.

Излизах вече извън селото и пред мен се виждаха само небето и зеленината наоколо. При последната уличка завих надясно и се озовах пред къщата на София. Беше по-голяма от другите в съседство, боядисана с жълта боя, вече избледняла и олющена на места. Два етажа с балкон отпред. В задната част със сигурност имаше хубав изглед към околността. Чудех се дали някой живее тук сега, но домът изглеждаше пуст. Не се виждаха мушката, нито други саксии с цветя. Навяваше тъга, помислих си и извърнах поглед встрани.

Когато стигнах до най-високата част на Сан Салваторе, пътят внезапно ме доведе до малък парк с няколко огромни стари дървета и пейки под тях. На една от пейките, в сянката седеше възрастна двойка. Жената беше облечена в черно от главата до петите, като онази старица във влака. Мъжът изглеждаше спретнато в бяла колосана риза. Мустаците му бяха пожълтели от никотина; Трогнах се, като ги видях как се държаха за ръце. Погледнаха ме с любопитство. Кимнах и поздравих.

— Buongiorno.

— Buonasera — отвърнаха те, като по този начин ми намекнаха, че денят вече е преминал във вечер.

Стигнах до едно място, където голяма плоча бе обградена с парапет, а до нея беше издигнат масивен кръст. Прочетох надписа: „На смелите ни синове, загинали по време на войната 1939-1945“. Назад, докъдето поглед стига, се простираше впечатляваща гледка — един след друг се редяха хълмове, покрити с гори, а на върха на някои от тях се мъдреха селца като това тук. Точно отвъд паметника земята сякаш потъваше в низината, където съзирах път. Но той не стигаше до селото. Очевидно в миналото селището е представлявало укрепление.

Стоях на високото и правех снимки на разкрилата се пред мен панорама. Когато погледнах назад, възрастната двойка я нямаше и аз се зачудих дали не са били видение. В действителност всичко тук беше нереално за мен. Усещането беше като за хубав, но смущаващ сън. Не бях ли само до вчера в дъждовния Лондон? Не беше ли само преди година, когато се нанесох у Ейдриън? А баща ми не беше оставил и капка съмнение у мен относно това колко силно не одобрява ситуацията… И после… Затворих очи и се опитах да спра нахлуването на болезнени спомени. Колко много неща могат да се случат за толкова кратко време, помислих си. Колко бързо може да се промени животът. Е, може би отново беше време за смяна на посоката. Намирах се на прекрасно място, бях отседнала при много мила жена и щях да се наслаждавам на това, каквото и да се случеше.

След като бях взела това решение, поех обратно към центъра на Сан Салваторе. За по-малко от половин час нещата бяха станали различни. Светът отново се бе събудил за живот. Група момчета играеха футбол на улицата, а малко момиченце седеше на едно стъпало и ги наблюдаваше. Продавачът на зарзават пренасяше щайгите със зеленчуци в магазина и се готвеше да затваря. Група жени си приказваха, като ръкомахаха изразително, така както само италианците правят. От отворените врати на къщите се носеха съблазнителни миризми, примесени със звуците от радиостанциите и телевизионните програми. А когато стигнах до площада, над него се беше спуснала сянка и беше приятно и свежо. Видях, че мъжете са заели отново местата си около масата пред кръчмата и спорят така шумно и ожесточено, че аз се уплаших, че всеки момент може да се сбият.

Потънах обратно в сенките на страничните улички, тъй като не исках да разберат, че съм наблизо в такъв напрегнат момент. После един от тях направи шеговит жест с ръцете си, друг се засмя и напрежението сякаш се изпари. Чашите се наляха с вино от гарафата на масата и изглеждаше, че всички отново са доволни. През цялото време, докато вървях, репетирах репликите си относно онова, което исках да попитам. В действителност бях написала някои от тях във влака, за да ги запомня, в случай че калпавите ми познания по италиански ми изневерят поради силното вълнение.

Отне ми няколко секунди, за да събера кураж, като дълбоко си поех въздух и прекосих площада по посока на мъжете. При шума от стъпките ми, те вдигнаха погледи към мен.

— А, госпожицата — обади се един от тях. — Успя ли да намериш Паола? В нейната плевня ли отседна?

— Да, благодаря ви — отвърнах. — Мястото е чудесно и тя е много мила.

— Паола е добра жена — съгласи се друг. — Ще те храни добре. Ти имаш нужда. Кожа и кости си.

Не успях да разбера последното много добре, но видях, че ме оглеждат критично. Не бях достатъчно закръглена, за да изглеждам като италианско момиче.

— Дойдох тук, за да науча нещо повече за баща ми — подхванах аз. — Той е бил британски пилот. Самолетът му се е разбил близо до това селце по време на войната, но той е оцелял. Питах се дали знаете нещо за него и дали някой го е виждал.

Всички мъже бяха на средна възраст и дори стари. Някои от тях следва да са били в селото по онова време. Но те ме гледаха с празни погледи.

Тогава един по-възрастен и съсухрен белокос човек се обади:

— Имаше един самолет, който се разби в нивите на Паоло, помните ли? Германците дойдоха и ни разпитваха за това, но ние не знаехме нищо.

— Спомням си, че Марко беше бесен, задето е унищожил две от хубавите му маслинови дръвчета — намеси се друг. — Но от тази машина нямаше оцелели, сигурен съм. Беше напълно изпепелена.

Помислих си, че може би те не говореха за самолета на баща ми. Вероятно не е бил уцелен точно по тези земи, а си е прокарвал път на юг в опит да избяга от окупираната от германците територия, когато се е натъкнал на Сан Салваторе. Очевидно никой от тези мъже не знаеше нищо за никакъв британски летец. Реших да сменя темата.

— Някой от вас спомня ли си за жена, на име София Бартоли?

Това предизвика враждебни погледи от страна на мъжете. Един от тях се обърна встрани и се изплю на земята.

— Нещо лошо ли е направила? — попитах.

— Тя избяга с германец — каза най-сетне един от мъжете. — Точно преди съюзниците да отблъснат окончателно проклетите шваби на север. Видяна е да се измъква с него посред нощ. Тръгнали са с военна кола.

— По собствено желание ли е заминала с него? — попитах. — Сигурни ли сте?

— Разбира се. Бил е онзи, който живееше в къщата й. Добре изглеждащ мъж. Офицер. Бабата на София е казала на жена ми, че е била наясно, че младата снаха си пада по него. Е, винаги може да разбереш кога една жена има чувства към някого.

— Очевидно е смятала, че ще има по-добър живот в Германия, отколкото тук, работейки ден след ден на полето — промърмори един мъж от края на масата. — Особено, при положение че мъжът й вече беше мъртъв.

Всички вкупом изсумтяха нещо в съгласие.

— Тя е оставила дете тук, нали? Момченце?

Мъжете кимнаха.

— Да, Ренцо. Сина й. Изостави го.

— А той все още ли живее в Сан Салваторе?

Един от мъжете погледна нагоре.

— Ето го, приближава насам с баща си.