Рис Боуен
Писмо до Тоскана (18)

Глава 18
Хюго

Декември 1944

Като по чудо, аспиринът успя да свали донякъде температурата на Хюго. Чувстваше се като изстискан, но си спомни строгите съвети на София и се насили да хапне малко от супата. После се облегна назад, като се задъхваше. Челото му беше обляно в пот. Какво ще стане сега? — тревожеше се той. Ами ако има гангрена и се наложи кракът му да бъде ампутиран? Беше очевидно — никога нямаше да успее да избяга от германците и да достигне до съюзниците, а София беше права — ако го заловят в това състояние, ще го възприемат единствено като бреме и ще го ликвидират на секундата. Осъзна, че има минимален шанс да оцелее. Запита се дали да не постъпи по друг начин, като се опита да се добере до пътя долу в ниското и да се остави на съдбата си, вместо да рискува сигурността и живота на София.

Когато се опита да се изправи, му се зави свят и получи пристъп на гадене. Разбра, че не може да отиде никъде в този момент. Извади револвера си и го огледа, като го прехвърли в другата ръка. Би могъл да сложи край на живота си сега. Това би бил най-добрият изход, най-благородният начин да излезе от ситуацията. Усети тежестта на оръжието, представи си как го насочва към слепоочието си, държи го здраво и натиска спусъка. Край. Но се поколеба. Не поради страх от смъртта, а защото не искаше София да го намери така, с пръсната глава. Не искаше да си тръгне, без да се сбогува.

— Ако кракът се влоши — каза си той, — ако наистина имам гангрена, тогава ще го направя. Но ще й кажа какво смятам да предприема и защо това е единственото решение.

После се облегна назад и потъна в неспокоен, трескав сън.

 

 

Нямаше представа колко дни са минали така. Смътно си спомняше как тя идва отново при него, почиства раната му с нещо, което му причинява такава болка, че крещи. Придържа главата му и го кара да пие някакви лекарства. В просъница я виждаше как бърше потта от челото му и го храни с топла супа. Но всичко това беше наистина като насън и той не беше убеден, че се е случило в действителност.

Така че една ярка сутрин, когато отвори очи, Хюго с изненада установи, че се чувства приятно затоплен и високата температура си е отишла. Когато дойде напълно в съзнание, осъзна, че под главата си имаше истинска възглавница, беше завит с овча кожа и нещо беше привързано към китката му. Повдигна ръката си и видя, че е някакъв медальон. Нещо религиозно, на което беше изобразена някаква светица. Която и да е, явно ми е помогнала, помисли си.

Опита да се измъкне от пашкула, в който беше увит. Дори тази съвсем лека задача беше твърде много за него и той се отпусна назад, преди да се пробва отново. Този път успя. Освободи се, изпълзя от скривалището си и усети по тялото си студенината на каменния под. Понечи да се изправи, но всичко около него се завъртя и усети силно гадене. Отпи малко вода и хапна няколко залъка от хляба, който беше оставен на пейката до него. Когато събра смелост да погледне раната и започна да сваля панталона си, с изненада откри, че този не беше неговият — беше направен от груба черна вълна. Долните му гащи също бяха чужди. Тя беше сменила дрехите му, докато той беше спал. Извърна лице към стената, бузите му горяха, чувстваше се ужасно засрамен и объркан, макар и да нямаше никаква вина за това.

Внимателно изтегли надолу крачола, докато стигна до превръзката. Вече не беше подгизнала в кръв, което беше добър знак. Раната не миришеше лошо, което беше дори още по-добре. Гледката не беше много приятна, тъй като част от плътта липсваше, но и не беше съвсем ужасна. Определено заздравяваше. Той проми мястото с останалата му вода, после сложи чист тампон от чаршафа и отново омота бедрото с лентата, използвана като бинт.

След това пак легна в скривалището си и зачака София да дойде. Погледна часовника на ръката си, но той бе спрял. Разбира се, не беше го навивал от дни. От сенките на стената успя да разбере, че е все още ранна утрин.

В далечината чу камбаната на някаква църква, последвана от друга, по-наблизо. Камбаните биха повече пъти, отколкото беше вероятният час в момента. Това продължи, докато въздухът се изпълни с ехото от техните удари. Неделя — помисли си, — сигурно е неделя — и се успокои от мисълта за всички хора, които отиваха да се помолят в църквата. Той никога не е бил от религиозните. Обикновено членовете на британската аристокрация ходеха на църква, за да изразят солидарност с по-нисшите класи, но в действителност не бяха вярващи. Или поне баща му не беше. Веднъж той бе казал на Хюго: „Когато си бил в окопите и си наблюдавал как хора биват разкъсвани или удавяни в кал, не можеш да повярваш, че който и да е Бог наблюдава безучастно всичко това и позволява то да се случва“.

Но ето че София беше привързала медальона с тази светица към китката му и това му беше помогнало. Започна да се моли колебливо.

— Мили Боже, моля те, помогни ми да се върна у дома. Закриляй замъка „Лангли“ и всички, които живеят там. И, мили Боже, закриляй София и семейството й. Ако ме чуваш, умолявам те, пази я.

Искаше му се да добави: „Направи така, че съпругът й да е жив и да се завърне при нея“, но не можа да изрече тези думи.

Камбаните замлъкнаха. Хюго потърси цигарите в джоба си. Бяха останали дванайсет от двайсетте. Запали една, отпусна се и запуши, като наблюдаваше как димът се извива в студения въздух.

Наоколо беше тихо. Не се чуваха птички, нямаше вятър, не се чуваше и кучешки лай. Абсолютна тишина. Имаше чувството, че единствен той е останал в целия свят.

Питаше се кога ли ще дойде? Но подозираше, че няма да излезе да търси гъби днес. Помнеше от времето, когато беше живял в Италия, че неделите бяха време за църква и семейни сбирки за обяд. Не че тя разполагаше с кой знае колко храна. Също така почти никой не бе останал от семейството й, но вероятно беше длъжна да бъде с близките си. Почувства празнота и глад. Дояде хляба, който беше започнал да става на кокал. Един гълъб запърха откъм тавана и Хюго си помисли как би искал да има сили да стане и да постави капана. Но не можеше.

 

 

Бледото слънце се издигна високо в небето, после залезе и София не дойде. Обзе го разочарование. Разбира се, че не можеше да дойде в неделя. Беше му ясно. Може би все пак ще се измъкне по тъмно, макар че не му се нравеше идеята да върви сама през маслиновите горички, когато наоколо може да има германци, партизани или черноборсаджии. Запали свещта, но после я загаси — не искаше да я хаби напразно. Лежеше буден и се вслушваше в звуците на нощта — някакъв бухал в далечината, въздишката на вятъра. Няма да дойде сега, каза си. Обзе го тревога. Дали не й се е случило нещо? Някой може да я е видял как идва тук през маслиновите дръвчета и я е издал… Опита се да прогони черните мисли, но те не изчезваха.

Вероятно се бе унесъл, тъй като се стресна внезапно от силен шум наблизо и посегна към оръжието.

— Аз съм, Уго — прошепна нежен глас. — Не се страхувай.

Той съзря светлинката, която мъждукаше и се приближаваше към него.

София остави фенера на пейката и коленичи до него. На светлината лицето й грееше от радост.

— Буден си и дори си се изправил. Това е много добре. Бях толкова притеснена. Всеки път, когато идвах при теб, се опасявах, че ще те открия мъртъв. Но те поверих на грижите на света Рита.

— Света Рита? Коя е тя?

— Тя е светицата, която се грижи за ранените.

— Тя ли е на медальона, който си завързала на китката ми?

— Разбира се — отвърна. — Помогнала ти е, нали?

— Чувствам се доста по-добре — каза Хюго. — Треската премина и раната започва да заздравява. Нищо няма да е достатъчно, за да ти се отблагодаря, София. Толкова всеотдайно си се грижила за мен. Дори си ме преоблякла, като дете.

Тя се усмихна.

— Не можех да те оставя да лежиш с мокри от потта дрехи. Взех ги да ги изпера и ще ти ги донеса следващия път.

— А това, с което съм облечен сега, предполагам, принадлежи на Гуидо?

— Разбира се. Той не е тук, за да ги носи. По-добре ти да ги ползваш, отколкото молците да ги проядат.

Той взе ръката й.

— Ще ти се отплатя за всичко, обещавам ти. Когато се прибера у дома, ще ти изпратя пари за нови дрехи. Хубави, от истинска мека вълна.

— Нека не говорим за това! — отвърна София. — Кой знае какво ще ни донесе утрешният ден? Имам усещането, че нищо добро. Но хайде да хапнеш. Донесла съм ти супа. Сигурно си гладен.

Тя махна кърпата, с която беше увила купата, и Хюго започна да яде лакомо. Супата не беше кой знае какво наистина. Малко зеле и морковени листа и няколко бобчета. Сякаш четеше мислите му, София отбеляза.

— Знам, че не е много. Не сме яли месо от дни. Но поне е топла.

— Ти си толкова мила, че споделяш и малкото, което имаш, с мен! — каза той.

Тя извърна глава встрани.

— Не зная докога ще мога да идвам при теб — каза. — Германците бяха днес в селото. Чу ли камбаните?

— Мислех, че е неделя.

— Не, във всяко село камбаната бие, когато те са наблизо. Това е сигнал за младите мъже от селото да се скрият в горите, а младите жени да се спотайват, където сварят. Цял ден бях на тавана, затворена в стар гардероб. — За миг замълча, очите й го наблюдаваха и го умоляваха да я разбере. — Тези мъже са животни, Уго. Войната ги е превърнала в такива. Ние, жените, се страхуваме за честта си всеки път, когато са наблизо. Веднъж немски войници бяха нападнали дъщерята на пекаря — момиче на петнайсет — и я изнасилили един след друг. Оттогава тя не е същата. След преживения ужас се поболя.

— Какъв кошмар. Толкова съжалявам. Уверявам те, че британски военни не биха сторили подобно нещо.

Тя сви рамене по характерния италиански начин.

— Кой би могъл да каже? Повечето от тези мъже, без съмнение, са били добри момчета преди войната. Помагали са на семействата си на полето или са работели в банка, водели са момичетата на танци. Но войната ги е променила, погубила ги е.

— Германците още ли са в Сан Салваторе?

Тя поклати глава.

— Не, слава на светците. Дойдоха, за да огледат дали селото ни е подходящо да прекарат зимата в него. Армията им се е установила на север от тук и те търсят места, откъдето да могат да охраняват пътищата, отиващи на юг. Но се радвам, че не им хареса, и тъй като нямаше и нищо за плячкосване, те си тръгнаха. Всъщност не беше точно така. Взеха малкото останали пилета на кмета… Да горят в ада дано.

Внезапен полъх на вятъра раздвижи свещичката във фенера й и наоколо затанцуваха сенки.

— Значи, сте в безопасност поне за известно време?

— Може би. Надяваме се германците да научат, че съюзниците напредват, и да се оттеглят в родината си, като ни оставят на мира. Но някои смятат, че съюзническите армии няма да се придвижат по-рано от пролетта. Скоро снеговете ще паднат и пътищата в планините ще станат непроходими.

— Това означава, че аз също ще остана блокиран тук до пролетта, нали?

— При нас не вали често сняг. Хълмовете тук са сравнително ниски. Но има много високи планини между нас и бреговата линия. Може би когато кракът ти укрепне достатъчно, ще намерим начин да те придвижим на юг. Нямаме коли, нито бензин, но има фермерски каруци и хората, които отглеждат продукция, я закарват на пазара…

— Какво произвеждат през зимата? — попита той.

— Корени от зеленчуци. Ряпа. Картофи. Карфиол. Зеле. Макар че германците взеха всичкото ни зеле. По някаква причина много обичат зеле. В градинката си имам малко ряпа и пащърнак, почти готови да бъдат извадени.

— Това е добре. А как върви събирането на гъби?

Тя въздъхна.

— Опасявам се, че не мога да разчитам на това като извинение да идвам тук. Вече няма да има гъби, а и мисля, че събрах всяка една по пътя. Занапред ще трябва да се измъквам посред нощ, както направих сега.

— Вече се чувствам по-добре. Наистина, София, не бива да идваш толкова често. Ако успяваш през няколко дни да ми оставяш малко храна, ще се справя.

— Не бъди глупав. Как ще оздравееш и как ще възвърнеш силите си, ако не се храниш? Сега е новолуние. Скоро ще бъде по-лесно да вървя без фенера, а и аз нося тъмни дрехи. Никой няма да ме види, не се тревожи.

— Всъщност колко е часът?

— Минава един. Не можех да тръгна насам, преди да се уверя, че всички германци са си заминали. Намериха няколко бутилки вино в мазето на кмета и останаха до късно, като пееха глупавите си песни.

— Но ти няма да можеш да се наспиваш. Ще се разболееш така.

Тя го потупа по ръката.

— Не се притеснявай. Повечето вечери цялото село е заспало още в девет. Ние сме само жени и деца. Малкото останали мъже са с партизаните и нощем се опитват да направят каквото могат срещу германците.

— Всички мъже ли са от съпротивата?

— Кой знае? Ние не им задаваме въпроси, а и те не ни казват. Така е по-добре, в случай че германците започнат да разпитват някого. Всичко, което знаем, е, че наблизо има доста партизани и е твърде възможно нашите хора да са преминали към тях. В началото се сражаваха заедно с армията на германците на юг, преди да преминем на страната на съюзниците. После се разпръснаха, преди да успеят да ги мобилизират или да ги изпратят в лагери. Убедена съм, че са смели момчета, но се радвам, че вече не участват в това ужасно дело. Така и Козимо не е непрекъснато около мен.

— Козимо? — гласът му прозвуча остро.

Тя кимна.

— Някои твърдят, че бил командир на партизаните. Без съмнение, е смел мъж. Също така привлекателен и могъщ. Но аз му казах, че докато съпругът ми не бъде официално обявен за мъртъв, аз съм все още омъжена жена. Така или иначе, напоследък ме е оставил на мира. Понякога ни носи някое и друго яйце или малко вино и ние не питаме откъде ги е взел. Но си мисля, че му служат като извинение да ме посети. Така че много съм доволна, че често го няма с дни.

— Той не би опитал…

Хюго не можа да довърши въпроса си.

— О, не. Съвсем не. Той е почтен човек, убедена съм. Много е мил със сина ми. Но не искам да ме ухажва.

— Когато избягам, трябва да дойдеш с мен — каза Хюго.

София се усмихна тъжно.

— Но какво ще стане, ако Гуидо се върне и открие, че не съм тук? А и не мога да изоставя баба му. Когато заминаваше, му обещах, че ще се грижа за нея.

Той искаше да каже още нещо, но всичко му се струваше толкова безнадеждно. Затова попита:

— За всичко ли имате някакъв светец?

— О, да — отвърна простичко тя. — Света Ана помага на онези, които искат да имат дете, свети Влас помага за проблеми с гърлото, има светец за ревматизъм, за заболявания на кръвоносните съдове…

Хюго се разсмя и попита:

— А такъв, който закриля жените и децата?

— За това се молим на Мадоната — отвърна София. — Тя е загубила собствения си син. Гледала е как умира. Знае какво ни е.

— Носиш ли медальон на Светата Дева със себе си?

— Дадох го на Гуидо, когато заминаваше. Моля се да го закриля и той да се завърне жив и здрав. Но се опасявам, че това няма да стане. Сърцето ми казва, че е мъртъв.

Хюго взе ръката й. Тя силно го стисна. Седяха близо един до друг, осветени от пламъчето на свещта, и споделяха тревогите си.