Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (55)

55.

Членовете на експедицията трябваше да се върнат в Париж и заедно да изготвят доклада със заключенията. Това се оказа най-трудната част от задачата. Какво да опишеш и какво да обясниш от всичко, което се случи. Всеки написа заключения, които бяха в неговата област и след това сглобиха частите. Пропуснаха всичко свързано с Мистър Смит и събитията около него. Само бяха открили трона и го свързаха с лирата.

Сутринта на последния ден от седмицата Полин и Джордан прекараха на летището. Изпратиха всеки и по обяд Полин набра телефона на Вики:

— Ние тръгваме към имението. Ще минем да те вземем след около час. Ще бъдеш ли готова?

— Не, тръгвайте без мен, аз ще дойда малко след вас с моята кола. Няма да се бавя много. Имам малко неотложна работа.

Полин затвори телефона:

— Ваканцията ни започна!

Двамата излязоха от летището и се качиха на колата. Още от сутринта бяха сложили багажа си и не трябваше да се връщат в апартамента.

Излязоха от Париж и поеха към Дижон. Пееха заедно с любимите си групи и се смееха с глас. Всичко беше вече зад гърба им. Тя го погледна:

— Нямам търпение да видя огърлицата.

— Вълнуваш се като дете.

— Джордан, какво стана с твоя доклад?

— О, отдавна го написах и го изпратих в САЩ още на втория ден.

— Взе ли си нещо за спомен от България?

— Вие взехте толкова много проби, че се страхувах дали ще останат камъни в тази страна.

Пред замъка ги чакаха Ванеса и Мишел Буже. Ванеса прегърна дъщеря си и я поведе навътре в къщата. Мишел покани Джордан в кабинета си:

— По телефона ми каза, че искаш да поговорим сериозно. Ела насам!

Полин се обърна учудена:

— Говорил си с татко по телефона?

Джордан само повдигна рамене и зави по коридора.

След около час Джордан беше завършил разказа си и излезе от кабинета. Мишел остана на бюрото си, смаяно загледан в малкото пликче с гроздови семена. Беше получил подарък отдалече. Не от далечина, измерена в километри, а от далечина, измерена в хиляди години. Ценен дар.

Малко преди вечеря, замъкът беше облян от ярки светлини. Пред него спря колата на Вики. Всички излязоха да я поздравят и останаха приятно изненадани да видят, че от колата й излиза много симпатичен мъж. Вики го представи:

— Това е приятелят ми от България, Никола.

Полин я прегърна усмихнато, а изящното й деколте украсяваше пищна огърлица със седем огромни изумруда.

Месецът мина много бързо. Джордан трябваше да си замине. Беше съвсем сигурен, че скоро ще се върне, защото не би издържал далеч от Полин.

Самолетът се отлепи с лекота от пистата и устреми носа си нагоре. Джордан се беше разположил спокойно в стола си. Под бялата му риза се криеше половината от медальона. От лявата страна, във вътрешния му джоб, в пликче, бяха останалите малки гроздови семки. От дясната страна на медальона, отново във вътрешен джоб, в металната плоска бутилка кротуваше застинала и усмирена, черната вода от Стикс. Той се прибираше у дома и носеше подаръци.

Джордан отвори вестник и погледът му попадна на малък материал от любопитните хроники: В България се намира култово скално светилище, където се предполага, че е погребан самият митичен цар Орфей. Точно до неговата погребална ниша е поникнала лоза от сорта „зела“, който се е смятал за изчезнал преди хиляди години и днес няма откъде да се намерят семена от него. Семената не биха могли да бъдат донесени и от вятъра, защото в радиус от 10 километра наоколо не растат лози. Учените са взели лозата, за да я отгледат и съхранят. Сортът е наречен „Сълзата на Орфей“.