Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (46)

46.

Сутринта изненада приятно всички. Беше прохладно и от време навреме пред слънцето преминаваха облаци.

Всички се качиха по колите и съвсем скоро стигнаха мистичното място.

Познатата вече пътека ги отведе до скритата в гората пещера. Вървяха на групички и шумно обсъждаха миналите събития. Всеки се опитваше да си припомни някакви незначителни подробности, които биха ги насочили към разгадаване на тайните. А те ставаха все повече. Всяко тяхно предположение ги отвеждаше към още по-заплетен лабиринт от съмнения и догадки. Опънатите жълти ленти им подсказаха, че са вече съвсем близо. Войниците ги поздравиха и ги пуснаха да преминат. Отпред вървяха Джордан и Никола, стриктно следвани от двамата пазители на лирата.

Джордан спря на пътеката между страничната стена на пещерата и пътя към трона.

— Извадете лирата.

Всички се събраха около двамата нови членове на екипа. Единият отвори малката раница, която носеше на гърба си и извади познатия на всички странен предмет.

Джордан направи знак да го последва и тръгна към трона, изсечен в скалите. Мъжът с лирата не помръдна от мястото си и втренчено гледаше в ръцете си. Никола го приближи:

— Какво става?

— Камъкът… затопля се… трепти… вибрира.

— Горещо лято е, човече, а от нашите истории, сигурно ти треперят ръцете.

Мъжът впи трескав поглед в Никола:

— Не съм малоумен! Това чудо се движи само и се затопля! Вземи я ти, за да се убедиш!

— Нали се разбрахме, че ние няма да я докосваме, за да не я повредим! — намеси се Джордан.

Всички вече ги бяха наобиколи. Учените протягаха ръце и леко докосваха топлия камък. С допира всеки усети и леките чести трептения. Мъжът изгуби напълно хладнокръвието си:

— Как може всички да сте толкова спокойни? Какви сте вие бе, хора?

Валери тръсна дългата си опашка и се усмихна:

— Просто напоследък видяхме много подобни неща.

Кейси я прегърна през кръста:

— Очакваме да видим и още. Снимате ли?

Другият мъж стоеше плътно до колегата си, насочил камерата към лирата и хората около нея. Джордан ги подкани:

— Не губете време. Последвайте ме.

Тръгнаха към трона. Мъжът, носещ лирата, вървеше и говореше на камерата:

— Камъкът спря да се затопля, но трептенията се засилват. Сега ще спра, за да може да се снимат добре, защото вече се виждат.

Спря за миг и приятелят му насочи камерата за известно време към ръцете му. След това продължиха бавно нагоре. След малко достигнаха до почистения от горния слой каменен трон. Джордан посочи:

— Поставете лирата тук.

Мъжът я остави, но не се отдръпна, а остана до нея. Учените се взираха в предмета и мълчаха. Лирата вибрираше все по-силно и силно. Хелън се огледа и хвана Марио за ръка:

— Птиците млъкнаха. Много е тихо.

Тихи, нежни, мелодични, лирични звуци изпълниха въздуха. Отначало много тихи, а после все по-силни и по-силни. Нежни и изящни, сякаш лек вятър гали косите. Успокояващи и отпускащи трели полетяха из ефира.

Лирата засвири.