Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (51)

51.

Когато се добраха до стълбата, около ръба на дупката се бяха събрали всички учени и уплашени гледаха надолу. Никола викна:

— Какво стана с вас? Радиостанцията не отговаряше, крещяхме в отвора, но вие не отговаряхте. Още малко и щяхме да слизаме да ви търсим!

Джордан погледна нагоре:

— Нали ти казах никой да не слиза! Още колко жертви искаш да има? Хвърлете още едно въже, че си носим още една лодка и трябва да я завържа.

Щом се изкачиха, ги засипаха с въпроси. Полин спокойно разговаряше с всеки и Джордан се зарадва на самообладанието и хладнокръвието й. Щом излязоха от пещерата, забелязаха, че слънцето вече залязваше. Той се обърна към Нико:

— Колко време сме били вътре?

— Около десет часа. Затова Никола искаше да слиза при вас!

Учените отидоха до трона, където лирата свиреше, а от двете й стани като стражи стояха ревностните й пазители. Джордан подвикна:

— Да си вървим, момчета, време е да гледаме записите.

Мъжете взеха лирата, прибраха я в раницата и звуците й заглъхнаха. В този миг като полудели, птиците запяха с всичка сила, като че се надпяват една с друга и оглушиха цялата гора.

Учените се качиха на колите и с нетърпение тръгнаха към хотела.

Преди да седнат на масата, всички се скупчиха около двамата българи. Иванов каза:

— Днес нищо не се случи. Само си свиреше и така цели десет часа.

Пуснаха записа и го превъртяха на бързи обороти, защото наистина нищо странно не ставаше. Тогава Никола пусна своя запис. Всички проследиха достигането им до вратата на втория тунел. Видяха двете сенки, които се приближават, видяха как Джордан се качва в малката лодка и как потъва в непрогледен мрак. Петров реагира веднага:

— Изключил си камерата ли? Никола обясни:

— Той не може да изключи камерата. Аз я контролирам. Не виждаш ли, че записът тече?! Просто той е на много тъмно място.

— Да не би тогава да си е изключил фенера?

Тогава Джордан се обади:

— Във втория тунел светлината не се разпръсква. Стои като къс, тесен сноп. Можете да видите само това, което е осветено пред мен и е много близо до мен. Почакайте и ще видите.

Всички се вгледаха. След малко през екрана преминаха различни сенки като човешки силуети. Всички бяха различни, повечето Джордан не ги беше забелязал, защото слушаше разказа на прародителя си. Петров отново прояви скептицизма си:

— Защо не се чува нищо? Джордан отвърна съвсем спокойно:

— Защото е съвсем тихо — и се усмихна на Полин.

Тя отвърна на усмивката му и двамата оставиха другите да догледат записа от тунелите. Прегърнати се отдалечиха към оградата на двора. Загледани в огнения залез, Джордан подхвърли:

— Явно никой не може да чуе разговорите ни с тях.

— Това са лични, семейни разкази, които няма да са им интересни.

— Ще ми разкажеш ли за голямата любов на баба ти?

Полин облегна глава на рамото му:

— Разбира се… Знаеш ли, много съм гладна. Искам от онази салата, с бялото сирене отгоре.

— А аз искам и ракия с тази салата! След днешния ден ми се иска питие. Ще ми направиш ли компания?

Полин кимна и двамата отидоха до масите, където всички вече ги чакаха. Петров започна веднага с въпросите си към Джордан:

— Инспектор Джоунс, защо на записа ви няма никакъв звук?

— Защото наистина е много тихо.

— Да, но се видя ясно, че едната сянка ви прави знак да седнете в лодката и вие тръгвате след силуета?

— Точно така е. След това видяхте, че той ме разхожда из втория тунел. Видяхте сенките и непрогледния мрак. По едно време ми посочи да седна в една ниша и аз продължих да гледам какво става наоколо — нищо — само преминаващи сенки. Все едно съм седнал на пейка на някоя оживена улица и гледам минувачите.

Иванов също беше любопитен:

— Какво почувствахте?

— Да, това не го знаете, защото не бяхте тук при първото слизане. Вторият тунел изсмуква жизнените сили. Човек се чувства отпаднал и няма сили да се бори. Водата дърпа силно назад и излизането е много трудно.

— Защо тогава ходихте втори път днес?

— Защото сенките ни извикаха.

— Ще отидете ли и утре?

— О, задължително!

Иванов не спираше с въпросите си, но пък това бяха подробности, които интересуваха всички:

— След като сенките не ви говорят, как знаете какво да правите?

— Дават ни знаци, сами видяхте, всичко се разбира.

— И утре ли ще се разхождате из реката на мъртвите?

— Не, не ми се вярва утре да се наложи да влизам отново във втория тунел.

— Откъде знаете?

— Те ни дадоха втора лодка. Не зная за какво ни е, но утре със сигурност ще има запис, защото ще стоим на вратата и няма да влизам в тъмното. Там ще чакаме.

— Последен въпрос — вие вярвате ли си?

— Постойте с нас утре и после ще си говорим пак. Утре вие ще имате нужда от ракия повече, отколкото аз днес! Никола, как беше — Наздраве!

Всички вдигнаха чаши, заедно с озадачените и малко обидени пазители на лирата.

След вечерята, Джордан отиде в стаята на Полин, но само за да я предупреди, че малко ще се забави. След това излезе и отиде при Никола. Разказа му подробно за случилото се във втория тунел. Извади от джоба си малко найлоново пликче с 6 семена вътре и му го подаде.

— Изследвайте ги, това е сорт, който е растял по тези земи. Може би тук ще може да вирее отново. Не знам дали други ширини са подходящи за това грозде.

Никола взе пликчето:

— Благодаря ти! Защо не каза това пред Иванов и Петров?

— Те не вярват на нито една моя дума. Непрекъснато ме проверяват и разпитват. Защо аз да им вярвам?

Никола се разсмя:

— Те си вършат работата.

— Знам! И са много добри!

След това лицето му стана сериозно:

— Никола, сенките казаха, че Мистър Смит ще дойде утре. Не знам какво ще стане, но се погрижи Полин да излезе на всяка цена от тунела. Моля те!

— Казаха? Ти наистина не можеш да контролираш записа. Аз го прегледах и нищо не се чува. Не се вижда дори устните ви да мърдат. Вие само мълчите и гледате в сенките.

— Не зная как контактуват с нас, но аз чувам техния шепот. Странното е, че имам чувството, че им отговарям на глас, а на записа ясно се вижда, че не си движим устните. Мога да се закълна, че говоря на глас. Да, говоря със сенките на мъртвите… оттук нататък всичко звучи напълно абсурдно.